Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Женската работа – срам за майстора

Абсурдното и нечовешко отношение в мюсюлманските страни към жените се превръща полека в наш начин на мислене

Снимка: Румен Добрев - Женската работа – срам за майстора

Снимка: Румен Добрев

Преди няколко дни по телевизията, заобиколен от подпърхващи репортерки, министър-председателят ни в оставка Бойко Борисов отново се изрази метафорично по повод избирането на Румен Радев за президент. „Не пожелавай жената на ближния си, защото може да стане твоя“, закачливо усмихнат каза той, явно идентифицирайки себе си с ближния, а властта – с тази жена. Та тя, жената на ближния, сиреч неговата власт, след изборите, барабар с целия си чеиз, ще се изнесе при г-н Радев, който си я е пожелал. От това, съдейки по втория план в Бойко Борисовото изказване, новият й „благоверен“ няма да е щастлив, защото тя ще се окаже с труден характер. Като всички жени, де – те нали са такива – с трудни характери, разнообразни прищевки, лоши настроения, променливи желания, предменструални синдроми и хормонални дисбаланси (ако цитираме новата Първа дама).

Ако върнем малко назад лентата и си припомним романтичната семейна стилистика на цялостната кандидат-президентска кампания на ГЕРБовата претендентка за поста Цецка Цачева, няма как да пропуснем и факта, че тя щеше да ни е майка. Гледането на държавното управление като на държане на юздите на едно семейство си е не просто Бойков маниер – това си е чиста проба сексизъм, припознат като управленска стратегия. Единственото, което Борисов не успя да улови с иначе добрата си интуиция е, че ние, гражданите на България, имахме нужда от президент – иначе майки си имаме. За съжаление тази нужда не ни доведе по-добро – новият ни президент се очертава като поредния мачо в политиката. Предизборната му кампания мина под знака на пилотските му умения, а народът възторжено го определи като „мъжкар“. И не само това – собствената му съпруга пуска необмислени коментари из пространството, позволявайки си оценки за все още действащия президент на мъжко-женски принцип. И това ако не е сексизъм, при това самодоволно и със самочувствие демонстриран от Първата дама на републиката, не знам какво е.

Всъщность този модел на женско поведение у нас е със силни корени. Сещате ли се например колко пъти сте чували, че еди коя си работа е много подходяща „за жена“?! И нали знаете какво се има предвид – че за нея не се изисква отговорност, работното време е по-кратко (така че жената може да си отиде вкъщи по-рано и да си сготви, изпере и нагледа децата, защото нали това е „женска работа“) или е твърде „лесна“ и безперспективна. Най-важното за едно семейство у нас все още е „да задоми дъщерята“. Дори когато се събират на ресторант, българските семейни двойки сядат около масата по пол – от едната страна всички жени (за да си говорят за „женски работи“ като свекърви, лекета, мезотерапия и рецепти), а от другата всички мъже (за да обсъждат политика, лов, бизнес и… задниците на сервитьорките). Жената у нас така и никога не успя да излезе от образа на онзи получовек, който се грижи за човека мъж и неговото добруване.

„По-добре за едно семейство е жената да има по-малка кариера от мъжа си“, каза веднъж една колега и аз не можах да повярвам на ушите си! Въпреки че това някак ми даде обяснение защо вечно премълчава с глуповата усмивка непрестанните укори на съпруга си за щяло и нещяло и вечните му, неясно от какво „раздразнени“ настроения. В по-голямата си част българките сме форматирани като несъвършени роботи, които трябва да се примирят с ограничения си мозъчен капацитет и да се опитат да се самоусъвършенстват. Така или иначе най-високата степен, до която могат да достигнат, е да се превърнат в шизофренично същество, ходещо на въже между ролите си на домашна прислужница и умерена, недразнеща мъжките сетива кариеристка.

„Тя е много умна за жена!“ може би ще каже някой мъж шеф по служебната верига и ще е сигурен, че е направил комплимент. Страшното е, че има много жени, които биха се обидили от подобно „признание“, не защото някой подлага на съмнение умствените им възможности заради пола им, а защото този някой не ги е признал за красиви или секси, каквито по определение и от раждането им обществото изисква от тях да бъдат. И така директно и на собствен ход влизат в оковите на сексизма. След като на неговата база цели кандидат-президентски кампании се развихриха и властта продължава да се изразява по мачовски, някак уютно и закътано взе да им се струва пак да сме си „слабия“ пол…

Голямата опасност, която съзирам е, че подобни нагласи вече необезпокоявано се чуват и на световно ниво. В Европа и Америка, където уж сексизмът трябваше да е в нещо като кома или мозъчна смърт – не съвсем напълно и окончателно умрял, но и с изстискани жизнени функции. Чухме държавните „препоръки“ към германките да не ходят предизвикателно облечени, за да не дразнят криминогенните елементи от близкоизточен произход. В Турция са на път да оневиняват насилниците, стига те да се женят за жените, които са изнасилили, независимо, че може да нямат осемнадесет години…

Изпитвам истински цивилизационен ужас, че във времето на световния страх, на новата желязна завеса, която политиците лекичко придърпват, докато се крият зад думи като „глобализация“, „ криза“, „религия“ и „равенство“, разделянето и дискриминирането по полове се засилва. И което е най-страшно: расте и укрепва в ума на хората като връщане в някаква „нормалност“. Коя нормалност?! Тази на гоненето на вещици?! На убиването на девици в името на военна победа?! Реалността, в която жените не гласуват, не излизат сами, не работят и ядат бой до смърт, ако не могат да родят?! Всъщност нещото, за което ожесточено и с право критикуваме мюсюлманските страни – тяхното абсурдно и нечовешко отношение към жените – се превръща полека в наш начин на мислене.

Ако това е новата политическа нормалност по отношение на половете, отсега се заявявам като политически ненормална. Защото знам, че отнемането на една свобода винаги води след себе си отнемането на още много други. Днес е важно да мислим, да говорим и да се противопоставяме. Първо и най-вече – на тихото примиренчество у самите нас, което започва да няма нищо против „жените да си гледат женските работи“…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах