Как оцелях след злоупотреба със снобското кино

Изречения, изрязани от колосалното творчество на Фридрих Ницше, винаги са били крайно конвертируема културна валута, но много пъти с употребата им се прекалява като с безплатно малцово уиски на официален прием. Един от тези ницшеански цитати обаче, пасва като копринена ръкавица на моето приключение в мрачния свят на филмовите сноби:

„Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб“.

Съсловието на високомерните кино „претенцийки“ включва много сиви конформисти, обсебени от идеята за вроденото превъзходство на собствените си предпочитания и филмови апетити, а аз бях опасно близо да се превърна в един от подчинените представители на тази каста.

Сектата на снобите привлече вниманието ми още в зората на моята плавна еволюция от ценител на експлозии, каскади, чудовища, епични монтажи и героични разкадровки в почитател на задълбочени психологически портрети, философски прозрения и произведения, широко отворени за зрителска интерпретация.

Военните екшъни се оттеглиха от менюто ми и постепенно дадоха път на военните драми, те пък отстъпиха на социалните драми, които от своя страна бяха заменени от екзистенциални драми. Филмите за физически чудовища се смениха с творби за психологически и морални чудовища. Майкъл Бей си отиде, дойде Ким Ки-дук.

Пълнолетието ми пристигна върху експерименталните крила на палавия провокатор Ларс фон Трир и неговия суров и подривен opus magnum „Догвил“. Потопих се в дълбокия океан на арт киното, но все още нямах най-прецизните инструменти за ориентация и навигация в този нов и богат свят.

Грандиозните издания на „Киномания“ от края на 90-те години на миналия век, наблъскани с лъскави премиери като „Еър Форс Едно“ и „Петият елемент“, се претопиха, а аз се подложих на интензивна пост-комерс терапия с независими филмови продукти от програмите на „София филм фест“ в първите пет години на новия век. Братята Дарден, Такеши Китано и Фатих Акин изплуваха на хоризонта като новите носители на филмова истина.

Авангардното кино консумира моето внимание, интересът ми промени драматично своята траектория. В процеса срещнах обширна колекция от хора, които мислеха по еднакъв начин за седмото от изкуствата, харесваха едни и същи „нестандартни“, „некомерсиални“ автори и изпитваха идентична враждебност към студийното, „естаблишмънт“ кино.

По това време се опитвах да помиря влечението си към стилизирани спектакли с новопоявилата се страст към „смислени“ филми, които „казват нещо“ и имат „мисия“. Такива кодови думички пълнеха речниците на моето ново снобско обкръжение. В началото мислех, че тези хора са прави за много неща, а нарцистичният егоцентрик у мен особено много хареса тяхното настояване, че вкусът им не просто е различен от този на плебса, а е по-добър, превъзхождащ и всъщност единствено правилен. Този тоталитарен подход към киното, парадоксално съчетан с пост-модерното настояване ала Жак Дерида, че „всичко е интерпретация“ пося семената на снобарията в съзнанието ми. Така започва моята злополучна идентификация с „прослойката на просветените“.

Аз все още не исках да се еманципирам от първите и най-важни големи режисьори, които бяха водещ стимул за софистицирането на филмовите ми търсения още преди да прекрача прага на претенциозността – Кубрик, Спилбърг, Де Палма, братята Коен, Скорсезе, дори и Земекис.

Уви, срещнах особено силна и остра съпротива срещу тези тиранозаври на качественото кино в средите на снобите. Те смятаха Спилбърг за патетичен чичка капиталист, който развява американското знаме на каданс във всеки свой опус, а Де Палма бе пакетиран като кух имитатор на Хичкок. Дори самият Хич не беше на достатъчна висота в кръговете на „просветените и прогресивни“ арт позьори.

Те опаковаха братята Коен като надценени и ги заменяха с братята Дарден. Скорсезе беше игнориран като автор на филмчета за простаци и мутри, аз получавах серийни съвети да спра да се възхищавам на „Добри момчета“ и да се съсредоточа върху есетата и филмите на Вендерс.

Единствено великият Кубрик продължаваше да бъде високо ценен в света на професионално претенциозните самосъздали се „алтърнатив“ кино познавачи. В крайна сметка дори и разваленият часовник показва правилното време два пъти на ден, а и отрицанието на „Портокал с часовников механизъм“, „Д-р Стрейнджлав“ или „Сиянието“ щеше да бъде прекалено свиреп и непростим акт на трансгресия дори за тези „умни и красиви“ арт гвардии.

За няколко месеца общуване с филмови претенцийки естетическите ми апетити започнаха да мутират. Усещах се, че говоря лошо за Спилбърг и за сакралния за моето детство шедьовър „Джурасик парк“, осъзнавах, че съм участвал в разговори, чиято единствена цел е била да се принизи значението на Джон Карпентър или Дейвид Кроненбърг. Чувах се да повтарям някои от най-стерилните клишета на сектата на снобите като например това за „ранния Тарантино“ или онова за „Уди Алън, който снима един и същ досаден филм вече 10 години“.

Млади поети, публицисти, артисти, сценаристи и обикновени пияници от „Шишман“, „Раковски“ и „градинката пред „Кристал“ обикаляха „Одеон“, Дома на киното и програмите на „София филм фест“ с твърдото убеждение, че има български филми на и над нивото на най-доброто от съкровищницата на седмото изкуство. За тях „новата вълна“ в румънското и най-вече българското кино заслужаваше повече световно внимание от поредното предложение на достойния за презрение Питър Джаксън или радикално надценения Ридли Скот. Нонсенсът започна да натежава.

В един момент на тежък културен махмурлук аз започнах да осъзнавам, че съм прекалил с домашната ракия на местните арт сноби. Време беше да се върна отново към малцовите еликсири на моето истинско и органично филмово съзряване – Скорсезе, братята Коен, Пол Томас Андерсън… Разумът започна да се възвръща още с първото гледане на „Добри момчета“ от поне година време. „Казино“ винаги ще бъде по-качественото парче кино от всичко, което Вим Вендрес някога е правил. А той е правил някои солидни и стойностни неща, наистина. Но братята Дарден още стоят като пълни аматьори пред Джоел и Итън Коен. Дори не може да говорим за сравнение.

Не всеки филм на Уонг Карвай, Бела Тар, Кен Лоуч или Ким Ки-Дук е величествено визуално откровение, а „Кинг Конг“ на Джаксън си остава великолепен приключенски екшън. „Апокалипто“ на Мел Гибсън е по-грандиозен и грациозен пример за авангардно артистично въображение от 99,99 процента от средностатистическите фестивални предложения.

Без да чувствам капка вина, аз триумфално се завърнах в земята на величественото кино и с бленд от присмех и гняв се сетих за един от снобите, които смятаха „Джурасик парк“ за боклук. И на книга, и на филм. Ах, каква трагикомична фигура, какво въплъщение на фарса!

И като си помисля, че за малко можех да потъна в плаващите пясъци на претенцията. Но и аз като Хенри Хил в „Добри момчета“ оцелях, за да свидетелствам за престъпленията на организирана група мошеници.