Този текст е публикуван преди повече от 3 години

6oG! boNba! Умберто Еко преписва от себе си

Романът „Нулев брой“ е поредният разширен автоцитат на стария сладкодумец

Проф. Еко свири на тромпет като героя си Якопо Белбо. - 6oG! boNba! Умберто Еко преписва от себе си

Проф. Еко свири на тромпет като героя си Якопо Белбо.

„Името на Розата” завинаги ще остане един от най-важните романи на ХХ в. Някой я беше нарекъл енциклопедия на Средновековието. С уточнението, че това е Средновековието на монаси, а не на рицари, твърдението е вярно. „Махалото на Фуко” пък е една от най-забавните книги, писани някога. В нея Еко демонстрира и гузната съвест на интелектуалците, и смешната истерия на политически осъзнатата общественост, и модерните суеверия на достопочтените наивници („Глупакът рано или късно започва да говори за тамплиери”), и хитростта на издателите във vanity press. Разбира се, наивниците с интерес към окултизма и измислените мистерии са една и съща група със суетните, самофинансиращи се автори. Наблюденията и иронията на професора бяха безпогрешни. Оттам нататък обаче той постепенно започна да се повтаря.

Nulev-broi

Когато си самият Умберто Еко, професор по семиотика от Болоня, цитатът е твое оръжие, а автоцитатът – оръжие на квадрат. Тук има заигравка в ековски стил, но след няколко повтарящи се заигравки човек започва да се пита дали не става дума просто за хитро приплъзване по одобрението на публиката. Разбира се, някои хора няма да прочетат книгата, но ако отзивът за нея бе изцяло положителен, щяха да кажат, че това е превземка. А понеже не е такъв, същите недочитатели ще се възмутят от такъв непочтителен подход към великия професор. Понякога дори Омир е задрямвал над стиховете си и някои от тях са му се получавали по-малко безсмъртни от други. Нормално е и се усеща лесно, особено ако човек обича Омир. Или Еко.

„Тайнственият пламък на кралица Лоана” представляваше разширена версия на спомените из детството на леко циничния редактор Белбо от „Махалото”. Същият фашизъм, същият Пиемонт, същата Социална република от последната година на Мусолини, същите американски комикси, същият тромпет и така нататък. Впрочем, това може би е детството и на самия Еко. Във всеки случай той е от Алесандрия, градчето на Баудолино. „Пражкото гробище” на свой ред беше разширен преразказ на Мистерията, скрита в Загадка, забулена в Тайна и разкриваща се чрез Мрак (или планове, вписващи се в още и още планове, както в „Дюн”), отново от „Махалото на Фуко”. А сега и „Нулев брой”.

Не ме разбирайте погрешно, но тази книга вече сме я чели. Да, духовита е, но е вчерашна супа. Романът е симпатичен и може да бъде едновременно забавен и поучителен за някого, който още не е чел приключенията на Диоталеви, Белбо и Казобон. Може би най-интересното в него е голямата завера на Кавалера за шантаж чрез вестник, който така и няма да се появи на бял свят. Опитен журналист би се възхитил от сатирата, която Еко създава, още повече, че превръщането на медиите в бухалки е не само италиански патент, а и основно средство за изкривяване на истината, прилагано от един Успял Млад у нас. Obi4kam te, Eko, би могла да си каже всяка читателска душа и да оцени вестникарската клюка. В това има и 6oG, има и boNba, но ние вече сме привикнали към тези неща.

Само че героят, припомнящ си миналото и очакващ своята участ, е брат по съдба на Казобон. Не си спомняте д-р Казобон с неговата превъзходна дипломна работа върху Ордена на тамплиерите? Веднага си препрочетете „Махалото на Фуко”! Та не само прас-пресата, ами дори и самите тамплиери напоследък са толкова актуални у нас! Белетристиката на Еко има журналистическа и сатирична стойност не само в Италия, а и в България. Ето нещо, по което си приличаме с жителите на Рим и Милано. Обърканата атмосфера у нас доста напомня италианската и това може да се потвърди и с един поглед не само към романите на Умберто, а и към есетата на Стоян Гяуров в „Платон, прасето и последният буржоа”, един прекрасен сборник.

Не само главният герой, но и това изгубено във времето Милано е като от „Махалото”. Редакцията, в която неуспели ерудити се забавляват с нереалния си собствен свят, е отново автоцитат. Компютърът с дискети от 1992-а можеше да е Абулафия, машината на Белбо. Повторението на познати мотиви стига дори до вече усложнено самоироничното наблюдение на героя, говорещ в първо лице, че умее да пише само с клишета и само със заети фрази. Та не прави ли това и професорът още от „Розата” насам? Най-вълнуващите пасажи от първата му книга бяха неотбелязаните с бележка под линия скрити фрагменти от оригинални средновековни текстове, като например сладостната теология на абат Абон за съкровищата на манастира.

Ако не сте чели „Махалото”, ще оцените погледа на автора към света на пресата и политическия шантаж. Ако пък сте го чели, то „Нулев брой” ще ви се стори като завръщане у дома. Двата романа се отнасят един към друг така, както Епизод ІV и Епизод VІІ на „Междузвездни войни”.


Всичко от Манол Глишев

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах