Търси се: просяк от културата за министър

Най-градивната личност, управлявала българската култура, се опитахме да посочим тази пролет чрез анкета сред интелектуалци. Не подозирахме, че много скоро ще се търси нов лидер за това така бедно министерство. Правителството на Бойко Борисов подаде предсрочно оставка както при първия си мандат, така и сега – а с него от Министерството на културата си отива за втори път и Вежди Рашидов. Възможно е кабинетът „Борисов“ да управлява и до следващите парламентарни избори, тоест още няколко месеца. Но преди творците да получат нов свой представител в Министерски съвет, нека си припомним как самите те оценяват управлението в културата.

„Площад Славейков“ зададе едни и същи въпроси на 50 човека от различни области – театрали, кинаджии, музиканти, художници, писатели, журналисти. Попитахме ги кой е най-полезният министър в културата, кога творците са живели най-добре и са имали авторитет, кой министър е успял да осигури най-много средства за културата, има ли нужда въобще културата от министър и за кого биха отнесли неостаряващия афоризъм на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“.

Най-споменаваното име в различен контекст бе на Людмила Живкова, а не на Иван Вазов (най-големият творец, заемал поста) или Вежди Рашидов (актуалният министър). Нейната сянка очевидно все още виси над българската култура, а и немалко от главните герои в разпределянето на ресурси в културата, издигнати по нейно време, днес все още са значим обществен фактор.

За някои като Леа Коен Живкова е най-вредният министър – „поради това, че превърна Министерството на културата в секта, поради безумните й фараонски проекти, поради изминия от нея пропаганден тъпизъм „Знаме на мира“ и поради лакейството, което създаде в културата“. Георги Лозанов заяви, че заради Людмила Живкова сме нямали дисиденти, а според музиканта Теодосий Спасов Живкова е била най-полезният министър в културата.

Георги Йорданов също предизвиква противоречиви чувства – 27 години след края на тоталитарния период обществото ни явно продължава да бъде спъвано от еднозначна оценка за онова време.

Няма равнодушни и за управлението на Вежди Рашидов, но малцина от участниците го коментират директно. Немалко избягват отговора, други пък прибягват към описания. Има обаче и такива, които квалифицират присъствието му като ексцентрично. Според Ива Йолова, дългогодишен журналист в областта на културата, най-лошо творците са били ръководени от Рашидов и Данаилов:

„Едва поникналите у нас под егидата на Ивайло Знеполски центрове за книги, кино, театър, музика… – френски еталон за децентрализация, бяха бързо унищожени в мандата на Стефан Данаилов и тотално заличени при Вежди Рашидов. За да се върнем към централизацията в културата, позната от тоталитарното време. Което преди всичко важи за „здравата ръка” в управлението на финансите и за това „кой плаща музиката”, за да я дирижира по-лесно“.

Нина Чилова категорично печели титлата „най-слаб министър“. Според Чавдар Николов, творците са живели най-добре при Нина Чилова, защото „всички я превъзхождаха“.

Половината от поканените за участие в анкетата ни отказаха, любопитното обаче е, че и сред онези, които се включиха, мнозина избегнаха да дадат конкретен отговор. Някои го правят, защото са твърде зависими от властта – държавните пари за култура са съсредоточени в едни ръце, на министъра. Други – може би от възпитание. Логично най-смели са онези, които не разчитат основно на финансиране от държавата – музикантите, писателите, художниците и журналистите. Затова и Ива Йолова призна страха си от Вежди Рашидов и „от културата на министъра в пълното му оперение“.

Единствен сред министрите след 1989 г., споменаван в анкетата само с добро, е Ивайло Знеполски, който децентрализира властта в културата. За него Георги Лозанов отбелязва:

„Без него не нямаше да има реформа в културата, още щяхме да се караме като в здравната или в съдебната система каква трябва да бъде тя. Знеполски, представлявайки държавата, извади творческите дейности от нейната „последна дума“ и чрез съответните центрове повери разпределението на държавните средства на творческите гилдии. Помните ли? Направи го заради принадлежността си към либералната традиция във френската култура, но и защото имаше компетентност и интелектуална харизма на министър на културата.

Фактически, институционалната драматургия на културата у нас през последните десетилетия има двама протагонисти: Людмила Живкова – на отглежданата култура, и Ивайло Знеполски – на културата без опека“.

Другата фигура със знаково присъствие в анкетата е проф. Иван Шишманов, основавал базисни за българската култура институции – Висшето училище (СУ „Св. Климент Охридски“), Народния театър, Рисувалното училище, Музикалното училище, Народния етнографски музей, Археологическото дружество.

Без да е участвал в анкетата на „Площад Славейков“, около две години по-рано театралът Явор Гърдев в едно свое изказване определи ясно проблема – министърът на културата е просякът в правителството, на когото творците гледат като на свой адвокат пред правителството:

„Максимумът на това, което той прави, е да упражнява влияние над премиера и министъра на финансите, за да може да изкопчи малко повече пари или поне да лобира да бъдат похарчени 100% от предвидените в бюджета средства“.

Според Гърдев българските управници финансират културата, не защото им се струва ценна, а за да си нямат проблеми с нея:

„На бюджетно ниво парите за цялата сфера на културата е в рамките на статистическата грешка. Това са толкова малко пари, че на властта й е все едно как тези пари ще бъдат похарчени. Така че ни ги дават с посланието: „Вземай и не ме занимавай“. Защото за тях това по никакъв начин не е фатално. По този начин обаче пари се дават само на просяци, на сфери, които се считат за апандисит, за странна суетно-забавна добавка на обществото, на която ако дадат някой лев, на държавата няма да й струва нищо. Но защо я дават – ето това управляващите не разбират. Защото не им е преведено, не им е казано, че талантът струва 26 кг злато или 32 стотинки. Просто не е въведена преводна система. Ние самите бягаме от въвеждането на система колко струва нашето усилие, не можем да им обясним защо трябва да ни дадат по-висок бюджет. Затова оценката се оставя в ръцете на политиците. Когато говорите на управляващите с такива термини, те ви гледат като на халтави хора, които лесно могат да бъдат затапени с малки суми“.

От анкетата ясно личи, че българските творци продължават да живеят в притеснение от държавните чиновници. Логично е – властта непрекъснато мени критериите, по които субсидира изкуството. Парите им от 6 години насам са зависими от основния критерий за масовата култура – печалбата. Но държавата продължава да пренебрегва факта, че сценичните изкуства няма как да се издържат на пазарен принцип при този толкова малък пазар – въпреки творческите компромиси, които правят. Тогава за каква култура говорим?

Основният извод от анкетата гласи: културата се издържа с подаяния, а министърът, който я управлява, е просякът в правителството. Търси се просяк за следващото правителство!

Всичко от поредицата „Най-добрият министър в културата“