Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

„Живи рани“ с Татяна Лолова и Ивайло Христов

Виктор дел Арбол пристига в България, за да представи новия си роман

Виктор дел Арбол търси отговор на въпроса дали случайността си играе с хората, или премеждията им са резултат от собствените им действия? - „Живи рани“ с Татяна Лолова и Ивайло Христов

Виктор дел Арбол търси отговор на въпроса дали случайността си играе с хората, или премеждията им са резултат от собствените им действия?

Психологически трилър от един от най-награждаваните испански писатели излиза на български език, а авторът ще представи книгата си у нас съвместно с Татяна Лолова и Ивайло Христов. Виктор дел Арбол и романът му „Живи рани“ се срещат с читателите в камерната зала на Младежкия театър в петък от 19 часа.

raniДействието в книгата, която събира множество преплетени сюжетни линии и герои, се развива в Мадрид. В центъра е историята на Едуардо ‒ художник, трагично изгубил жена си и дъщеря си в пътно произшествие.

След катастрофата, за него животът губи смисъла си, той безизходно търси утеха в алкохола и преживява от случайни поръчки. Така и се оказва нает от известна цигуларка, за да направи портрет на човека, убил сина ѝ в катастрофа…

„Живи рани“, характеризиран от критиката като „съвременен психологически трилър“, не ни представя класическия положителен герой – всеки от персонажите се оказва в капана на собствените си рани и тревоги.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Но търси отговор на въпроса дали случайността си играе с хората, или премеждията им са резултат от собствените им действия?

Предлагаме ви откъс от „Живи рани“ на Виктор дел Арбол (ИК „Изток-запад“, превод: Светла Христова).

Развиделяваше се, въпреки че уличните лампи все още светеха. Един боклукчийски камион товареше контейнер, а на няколко метра от него жена разхождаше или по-скоро влачеше на малка каишка кучето си, порода йоркширски териер. На стоянката за таксита двама мъже разговаряха полугласно, разменяйки си цигари, а продавачът на вестници вдясно от Пуерта дел Сол[1] разопаковаше струпаната преса. На господин Ху не му се наложи да върви дълго, докато намери номер 123. Евтин хотел. Позвъни на домофона и след няколко секунди един глас му каза да се качи на последния етаж. Асансьорът беше стар, с решетка; сградата имаше портиерско помещение, но то бе затворено.

Докато асансьорът се изкачваше с трополене етаж след етаж, Ху се опита да си представи какво го очаква. Опитът му подсказваше, че тези размишления са загуба на време, но бе неизбежно да изпитва известно безпокойство в минутите преди срещата. Клиентите, които търсеха по-агресивни или ексцентрични преживявания, обикновено отиваха в тайния локал зад ресторанта на Чан – едно по-дискретно място. Никой не би рискувал виковете да алармират някой добронамерен съсед, който да извика полицията. Фактът, че този клиент бе предпочел среща в хотел в центъра на града, бе поне отчасти успокоителен. Може би бе някой дребнобуржоазен тип или човек с независима професия – лекар, адвокат, писател или музикант. Общуването с такива клиенти не беше трудно и в известен смисъл дори можеше да се окаже приятно. Сексуалните им желания обикновено бяха много по-традиционни, отколкото можеше да се очаква, съдейки по свободните им професии.

Ху имаше опит с един популярен певец, чиято слава на бунтар, закоравял във всевъзможни пороци, му помагаше да рекламира турнетата и дисковете си. Но при интимно общуване той се държеше като малък, гальовен котарак, зажаднял за кротки ласки, които заради репутацията си на покварен тип можеше да получи само тайно. Ху изпитваше искрено уважение към този клиент, който пред чудатите и изтощителни номера по-скоро предпочиташе да му свири нежни балади на класическата си китара. Все пак, преди да му плати, го караше да обещае, че ще поддържа славата му на най-пропадналия развратник и купонджия в цял Мадрид.

С надеждата, че ще намери нещо подобно, Ху отвори решетката на асансьора, когато спря на последния етаж. Вратата на стаята бе открехната, но той въпреки това почука с кокалчетата на пръстите си.

– Тук съм, на терасата – извика един женски глас отвътре.

Значи клиентът е жена, помисли си Ху. Е, не беше толкова необичайно жена да търси услугите му; впрочем те не се различаваха много от онова, което един мъж можеше да очаква от него.

За миг премина от външната светлина към сумрака, който цареше вътре. Във въздуха се носеше уханието на току-що сварено кафе и тоалетен сапун. Противно на очакванията, въпреки занемарената фасада на хотела стаята беше хубава, обзаведена в донякъде минималистичен стил, който навяваше хлад: бели голи стени, евтини мебели. Телевизорът бе настроен на музикален канал; в този миг цигуларката Ванеса Мей изпълняваше произведение в аранжимент на Вангелис.

Жената се бе подпряла на парапета на малката тераса и гледаше сивкавия хоризонт на Мадрид с гората от заострени антени.

– Красив изглед от града – рече Ху вместо поздрав.

Тя не се обърна веднага, но кимна, галейки голите си ръце. Бавно изви шия и показа профила на подпухналото си от съня лице с разрошена на челото коса. Беше облечена в тъмночервена нощница с презрамки, която очертаваше фигурата ѝ, започнала да се обезформя. Беше боса и подпираше стъпалото на десния си крак върху пищяла на левия. Господин Ху забеляза, че всеки от ноктите на краката ѝ е лакиран в различен цвят. Тази жена вероятно бе малко ексцентрична и това му допадна.

– На снимките изглеждаш по-възрастен – импулсивно рече тя. Огледа Ху със смесица от тъга и решителност. – На колко си години?

– Двайсет и четири – излъга Ху, без да му мигне окото. Знаеше, че тази възраст премахва всички предразсъдъци, а и с лекота можеше да изглежда на толкова. – Но ако предпочиташ, мога да си тръгна – добави той с лека неприязън.

Жената му отправи труден за тълкуване поглед и на лицето ѝ се изписа състрадателна усмивка. Протегна ръка и придърпа младежа към себе си. В действителност бе много по-красив, отколкото на снимките в уебстраницата. Докато галеше лицето му на андрогин, тя усети пристъп на угризение, дори отвращение, но прогони тези чувства, когато той я хвана през кръста и я целуна продължително по шията.

– Искам да ме целунеш по устата. Това влиза ли в тарифата ти? – попита тя със сдържана жестокост, напомняща усилието на куче да захапе собствената си опашка.

Господин Ху се вгледа в очите ѝ, полускрити от дълбоките торбички, и сви рамене.

– Целувката по устата е нещо много интимно, почти като да кажеш на глас името си пред някой непознат.

– Казвам се Росио, това стига ли ти?

Вместо отговор господин Ху погали корема ѝ с върховете на пръстите си. После я целуна по устните и усети как тя откликна нетърпеливо.

Някои хора се любят с прикрит гняв, обвинявайки се тайно за този миг на наслада, който си позволяват, изгаряни от съмнения и упреци. Именно така му се отдаде и жената на канапето в стаята. Дори не му позволи да ѝ свали нощницата. Не искаше да разкрие нищо лично пред този непознат, който бързо я обезоръжи с безсрамните си движения и погледи.

Ху я огледа внимателно. Вече не беше млада и не бе добре запазена; вероятно бе свикнала с удобството на тези сделки и с пренебрегването на чувствата, с безгрижието да не дава нищо, което не иска да даде, а да изисква всичко в замяна. Плащайки за секс, получаваше известни права, която я възбуждаха – съзнанието, че е предмет, препятствие по пътя на наетия любовник към неговата цел, парите, които го чакаха на масата. Желанието бе чисто плътско, сексът бе практичен; кожата се възбуждаше, но сърцето бе в безопасност, предпазено от нови и стари рани.

– Наред ли е всичко? – попита господин Ху. Познаваше това абстрактно чувство, тази скованост в хълбоците, целувките, подобни на ухапвания, и това безразличие към ласките му. Натъжаваше го фактът, че при цялото си старание нямаше да успее да разбие буцата лед, в която някой отдавна бе замразил сърцето на тази жена. Не му оставаше друго, освен да се отдаде механично, да бъде прилежен в техниката и изкусен в развръзката. Един оргазъм, може би два, и нищо повече. Това се искаше от него тази сутрин.


[1]          Пуерта дел Сол (Вратата на слънцето) – площад в центъра на Мадрид.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах