Церемонията за Дилън в отсъствието на Дилън

„Ако хората в литературния свят недоволстват, трябва да им се припомни, че боговете не пишат, а танцуват и пеят*“, обявиха от Шведската академия на церемонията по връчването на Нобеловата награда за литература на Боб Дилън в Стокхолм в събота в негово отсъствие.

Хорас Енгдал от комитета на отличието обясни защо легендарният текстописец и певец получава отличие, досега запазено за прозаици, лирици и драматурзи.

„Дилън изцяло се е посветил на популярната американска музика от ХХ в. – тя се изпълнява по радиостанциите и грамофонните записи за обикновените хора, бели и черни: протестни песни, блус, ранен рок, госпъл и мейнстрийм – каза Енгдал, цитиран от „Ролинг Стоун“. – Когато чрез наградата за Дилън признахме, че тази революция съществува, решението ни изглеждаше отначало дръзко, а сега е направо очевидно. Но взима ли той наградата, защото е разклатил основите на литературното здание? Съвсем не.

Има и по-просто обяснение, което споделяме с тези, които стоят развълнувано пред сцената на безкрайното му турне, в очакване на неговия вълшебен глас“.

Шведската академия все пак отдава дължимото на критиците, изказали резерви към Нобела за Боб Дилън.

„Със своята работа Дилън промени представата ни за поезия – как въздейства тя и какво представлява – каза Енгдал. – Ако хората в литературния свят недоволстват, трябва да им се припомни, че боговете не пишат, а танцуват и пеят.“

След тази реч Пати Смит изпълни A Hard Rain’s A-Gonna Fall на Дилън.

Предлагаме ви цялата реч, произнесена в чест на Боб Дилън:

„Какво носят големите промени в литературния свят? Често това става, когато някой се заеме с проста, пренебрегвана форма, описана като „изкуство“ в по-висок смисъл, и я измени. Тогава, от една страна, се появява съвременният роман, идващ от анекдота и писмото; така в по-ново време и драмата произлиза от шегите сред буретата на пазарния площад; така и песните на простонароден език детронират възвишената латинска поезия; така и Лафонтен отвежда басните за животни, а Ханс Кристиян Андерсен – детските приказки до висините на Парнас. Всеки път, когато това стане, нашата представа за литературата се променя.

Всъщност, няма нищо сензационно във факта, че певец или текстописец на песни е получил Нобеловата награда. В далечното минало всяка поезия е била изпявана или музикално рецитирана, поетите са били рапсоди, бардове, трубадури; „лирика“ идва от „лира“. Но това, което Боб Дилън прави, е завръщане към гърците и провансалците. Той се е посветил изцяло на популярната американска музика от ХХ в., както тя се пее по радиостанциите и грамофонните записи за обикновените хора – бели и черни: песни на протеста, блус, ранен рок, госпъл, мейнстрийм. Той слуша ден и нощ, пробва сам на инструментите си, опитва се да учи. Но когато сам започва да пише песни, те звучат различно. Материалът се изменя в ръцете му. От това, което той открива в наследствените песни и къде ли още не, в банални рими и в остроумия, в ругатни и благочестиви песни, в дреболии и в груби шеги той открива златото на поезията – без значение дали по случайност или нарочно; всяко творчество започва като подражание.

Даже и след петдесет години непрестанни срещи, все още сме готови да поглъщаме еквивалента на музикалния „Летящ холандец“. Той прави добри рими, казваше един критик, с което се опита да обясни величието. И това е вярно. Римуването му е алхимична субстанция, която унищожава контексти, за да създаде нови, които досега почти не са се срещали в човешкия ум. Това е шок. Докато публиката очаква обикновени народни песни, пред нея застава млад мъж с китара, смесващ езиците на улицата и на Библията, в консистенция, която може да накара и края на света да изглежда като дреболия. В същото време той пее за любовта с убеждение, каквото всеки би искал да притежава. Внезапно голяма част от ерудитската поезия по света започва да звучи анемично, а рутинно писаните текстове на песни от колегите му са като старомоден барут на фона на динамита. Хората престанаха да го сравняват с Уди Гътри и Ханк Уилямс, а се обърнаха към Блейк, Рембо, Уитман и Шекспир.

В най-малко вероятната среда – тази на комерсиалния грамофонен запис – той върна на езика на поезията високия му изказ, изгубен от романтиците насам. И то не за да пее за вечността, а за да говори за случващото се около нас. Сякаш Делфийският оракул чете вечерните новини.

Да признаем тази революция, отличавайки Боб Дилън с Нобеловата награда, беше решение, което само на пръв поглед изглеждаше дръзко, а сега ни се струва очевидно. Но взима ли той приза заради разклащането на основите на литературата? Ни най-малко. Има по-просто обяснение, ставащо ясно при всичките сърца, биещи пред сцената на безкрайното му турне, чакащи за този вълшебен глас. Шамфор (бел. ред. – Себастиен-Рок Никола или Шамфор (1741-1794), френски писател) отбеляза, че когато се появи майстор като Лафонтен, йерархията на високите и ниските жанрове се губи. „Какво значи рангът на произведението, ако красотата му е от най-висок ранг?“, пише той. Това е точният отговор на въпроса за мястото на Боб Дилън в литературата, тъй като красотата на песните му е от най-висок ранг.

Чрез произведенията си Боб Дилън промени представата ни за това какво е поезия и как действа тя. Този певец има място редом с гръцките аеди, заедно с Овидий или до романтичните визионери, до кралете и кралиците на блуса, до забравените майстори на бляскави стандарти. Ако хората в литературния свят се оплакват, то трябва да им се напомни, че боговете не пишат, а танцуват и пеят. Благопожеланията на Шведската академия съпровождат г-н Дилън по пътя му към формулирането на стандартите.

* „Площад Славейков“ припомня, че древният скандинавски бог Один е изобретател на руническата писменост, а не на песента и танца. Още по-древните богове Йехова, Тот и Имхотеп определено ценят писменото слово и не танцуват.

Превод на речта: Манол Глишев.