Боб Дилън и чувството на угризение

Родена съм в Чикаго на 30 декември 1946-а посред невероятна снежна буря. Баща ми трябвало да помогне на таксиметровия шофьор като навигатор по крайезерния път при напълно отворени прозорци, докато на задната седалка майка ми била в родилни болки. Била съм кекаво бебе и баща ми с доста усилия ме е опазил жива, държейки ме над гореща вана, за да ми помогне да започна да дишам. Ще мисля и за двама им, когато стъпя на сцената в „Ривиера Тиътър”, Чикаго, на седемдесетия си рожден ден с групата, със сина и с дъщеря си.

Въпреки емоционално разрушителната атмосфера, която ни погълна по време на президентските избори, се опитах да прекарам декември, потапяйки се в позитивна работа, грижейки се за нуждите на семейството си и в приготовления за новата година. Но преди Чикаго трябваше да направя и още нещо важно през 2016-а. През септември към мен се обърнаха с молба да пея на Нобеловата церемония в чест на лауреата за литература, който тогава още беше неизвестен. Това значеше няколко дни в Стокхолм, в красив хотел с гледка към вода – достоен повод да блестя, да съзерцавам и да пиша. Избрах една от песните си, която сметнах за подходяща за работа с оркестър.

Но когато бе разгласено, че Боб Дилън е спечелил наградата и я е приел, вече не ми се струваше толкова редно да пея своя песен. Оказах се в неочаквана ситуация и емоциите ми бяха противоречиви. Имах ли нужните качества за тази задача в негово отсъствие? Щеше ли това да подразни Боб Дилън, когото не бих искала да разочаровам? Избрах да изпълня „A Hard Rain’s A-Gonna Fall“ (Страшен дъжд ще падне), песен, която обичах още като тийнейджър и която беше любима на покойния ми съпруг.

От този момент нататък всеки свободен момент прекарах в репетиции, като се стараех да науча и предам добре всеки стих. Тъй като имам само синеокия си син, пеех сама на себе си, отново и отново, в оригиналната гама, с удоволствие и решителност. Беше ми дошло на ум да изпея песента, точно както е написана, и толкова добре, колкото бях способна. Купих си нов костюм, оправих си косата и сметнах, че съм готова.

Сутринта на Нобеловата церемония се събудих някак разтревожена. Валеше пороен дъжд без изгледи за спиране. Докато се обличах, изпях песента добре. Във фоайето на хотела имаше очарователна японка в традиционна официална дреха – бродирано кремаво кимоно и сандали. Косата й беше съвършено фризирана. Каза ми, че е дошла, за да поздрави шефа си, получил наградата за медицина, но времето не било на нейна страна. Казах й, че е красива и че никакъв вятър и дъжд не могат да променят това. Докато стигнах концертната зала, започна да вали сняг. Направих страхотна репетиция с оркестъра. Имах собствена гримьорна с пиано и ми поднесоха чай и топла супа. Знаех, че хората чакат изпълнението ми. Всичко зависеше от мен.

Помислих за майка си, която ми подари първия ми албум на Дилън, когато едва бях навършила шестнайсет. Беше го намерила за изгодните пет долара и десет цента и го беше купила с парите от бакшишите си.

„Той изглеждаше като човек, когото би харесала”, каза ми.

Въртях записа отново и отново, любимата ми песен беше „A Hard Rain’s A-Gonna Fall“. Помислих също, че може и да не живея във времето на Артюр Рембо, но пък живея във времето на Боб Дилън. Помислих и за съпруга си и си спомних, че сме я пели заедно. Представих си ръцете му по струните.

И изведнъж стана време. Оркестърът бе подреден в ложата над сцената, на която бяха настанени кралят, кралското семейство и лауреатите. Седнах до диригента. Представих си как навремето наградените са отивали към краля, за да получат отличия. Херман Хесе, Томас Ман, Албер Камю. Тогава обявиха Боб Дилън за Нобелов лауреат по литература и почувствах, че сърцето ми ще изхвърчи. След като бе произнесена вълнуваща реч, посветена на него, чух името си и се изправих. Като в приказка – стоях пред краля и кралицата на Швеция и пред някои от най-великите умове на света, въоръжена с песен, всеки ред от която съдържа опита и устойчивостта на поета, който я е написал.

Прозвучаха началните акорди и чух, че пея. Първият стих беше приличен, малко треперливо изпълнен, но бях сигурна, че ще улуча тоналността. Вместо това бях обзета от неконтролируеми емоции – толкова силни, че не можех да ги овладея. С ъгъла на окото си виждах голямата стойка на телевизионната камера, всички високопоставени лица на сцената и останалите хора. Непривикнала към такова нервно вълнение, бях неспособна да продължа. Не бях забравила думите, които вече се бяха превърнали в част от мен. Просто не можех да ги извадя навън.

Този странен феномен не намаля и не отмина, а по жесток начин остана с мен. Бях длъжна да спра и да се извиня, а после да се опитам още веднъж, докато съм в това състояние, да пея с цялото си същество, но все така заеквах. Не ми убегна, че текстът започва с думите: „Препъвах се през дванадесет мъгливи планини” и завършва с: „и ще зная добре песента си преди да започна да пея”. Докато сядах, почувствах унизителното жило на провала, но и странното усещане, че по някакъв начин наистина съм влязла в песента и съм преживяла света от текста й.

По-късно, на Нобеловия банкет, седях срещу американската посланичка – красива и добре изразяваща се ирано-американка. Тя имаше задачата да прочете писмо от Дилън преди края на събитието. Чете безупречно и не можах да не си помисля, че в този ъгъл Дилън има две силни жени. Една, която заеква и една, която не го прави, но и двете имащи в ума си идеята да служат добре на делото му.

Когато се събудих на следващата сутрин, валеше сняг. В залата за закуска ме поздравиха мнозина от свързаните с Нобеловия институт учени. Показаха мило отношение към съвсем видимото ми затруднение. Казаха ми, че съм свършила добра работа. Искаше ми се да се бях справила по-добре, казах аз. Не, не, отвръщаха ми те, никой от нас не би искал това. За нас вашето изпълнение изглеждаше като метафора на собствените ни усилия. Милите думи продължиха през целия ден и и накрая се примирих с истинския характер на дълга си. Защо вършим своята работа? На първо място е за забавление и преображение на хората. Всичко е за тях. Песента не искаше нищо. Създателят на песента не искаше нищо. Защото тогава аз да искам нещо?

Когато почина съпругът ми Фред, баща ми ми каза, че времето не лекува всички рани, а ни дава инструменти, с които да ги понасяме. Намирам, че това е вярно и за най-големите, и за най-незначителните неща. Гледайки към бъдещето, мисля, че страшният дъжд няма да спре да пада и че всички трябва да бъдем бдителни. Годината отива към края си: на 30 декември ще пея „Horses” (Коне) с групата си, със сина и дъщеря си, в града, в който съм родена. Всички неща, които съм виждала и изпитвала, и запомнила, ще бъдат винаги с мен – и угризението, което почувствах, радостно ще се смеси с другите моменти. Седемдесет години моменти, седемдесет години човешко съществуване.

Бел. ред. – заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Какво е чувството“. Превод от английски език: Манол Глишев.