Добрият, лошият и преводачът

Какво е и би трябвало да е отношението между един писател и неговия чуждестранен преводач? Отговорът на този въпрос може да изглежда и много прост, но понякога читателите са изправени пред изненади. Това се е случило например в петък вечер, разказва Цветозар Цаков във Фейсбук.

В рамките на Софийския международен литературен фестивал гост в София беше писателят Хасан Бласим, с новата си книга у нас „Иракският Христос“. С редица награди от цял свят и превеждан на повече от 20 езика, Бласим надали е очаквал онова, което ще му се случи в България – да бъде подложен на безпощадна, еднозначна и силно обръкваща за присъстващите критика от собствената си преводачка, Мая Ценова, обяснява Цаков.

Предлагаме ви пълния текст на статуса му.

Присъствах на най-странната литературна среща, която евентуално можете да си представите, а аз със сигурност никога не бих могъл, защото въображението ми не е чак толкова развинтено (или просто нямам достатъчен опит с литературните срещи). Става дума за участието на чудесния иракски автор Хасан Бласим по време на четвъртото издание на Софийски международен литературен фестивал в НДК преди няколко часа (затова и може да звуча хаотично, още не съм се отърсил от шока).

Хасан Бласим е един много харизматичен арабски писател, който живее от около 12 години във Финландия, където пристига като бежанец. Пътят му минава и през България, където пред 2001-а година милите родни граничари се гаврят с него и останалите по най-отвратителен начин, като освен че ги бият, вземат джобните им и други лични притежания, присвояват им даже обувките, ако са по-хубава марка. Но това сега няма никакво значение. Бласим пише убийствено хващаща и жива проза и е преведен на над двайсет езика. От думите му капят талази кръв, срам, ярост, страх, любов, сперма, слюнка и ексременти – всичко, което животът ни поднася всеки ден. Нищо излишно, нищо префърцунено, нищо, заело някаква поза, за да се хареса. Само живот.

Само дето в Ирак животът е настъпил газта и бълва гореописаните си съставки с тройна сила и настървение. Прозата му определено не е за всеки вкус, но в никакъв случай не е безвкусна. Напротив – усещаш вкусовете, хвърчащи безразборно от страниците на тънките му книжки с всички видове рецептори по цялото си тяло и отвъд него. Независимо дали ти се гади от натуралистично описаните отрязана глава и разкъсано от камион-бомба тяло в центъра на Багдад, или пък си удивен от силата на волята и духа на хора, които в живота си не са правили нищо друго, освен да срещат смъртта и да я надхитрят, доколкото могат.

Та както и да е за това. Срещата започна кротко и почти банално (доколкото това е възможно, когато насреща ти седи бивш бежанец и настоящ писател от страна, където не си и помисляш да стъпиш някога) пред пълното фоайе на втория етаж на НДК. Бласим говори за себе си, творчеството си и гледната си точка на бежанец, отговаряше на малко или много очаквани въпроси, като цяло всичко беше интересно, но в рамките на нормалното. Нищо кой знае колко удивително, без изобщо да е тривиално и скучно.

Докато не дойде моментът, в който българската преводачка на Хасан Бласим – арабистката Мая Ценова, не взе микрофона и не се изправи пред очакващата и съвсем неслучайна публика (сред която и отдавна живеещи у нас иракчани и други араби). Още с първото ѝ изречение нещо в мен ми подсказа, че трябва да наостря уши и да наточа всякакви вторични сетива, защото това нямаше да е нормална реч на преводач в присъствието на автор. Лицето ми вероятно не е съумяло да скрие объркването ми от това, което започна да се случва пред очите ми. Винаги съм смятал, че преводачът е най-добрият приятел на автора. Най-близкият му довереник. Верен съюзник. Даже повече от издателството, което е решило да го представи на хората. Седях там и очаквах някакви общи приказки за естеството на превода от арабски на български и процеса по натаманяване на най-точните изрази и думи. Това, което всички присъстващи получихме обаче, беше точно обратното.

Жената излезе и не даде думата на никого, докато не направи опит в почти всякакъв аспект да сравни със земята автора, над чийто труд се беше трудила. В присъствието на самия Бласим, който поназнайва някакъв български, понеже е работил няколко месеца у нас! Като започна от тотално и детайлно оборване на определението на „Гардиън“, че „Хасан Бласим е може би най-добрият жив арабски писател“, та чак до правописните и граматическите грешки в оригиналния му арабски ръкопис. Най-силно застъпената и емоционално защитавана от нея теза бе за „грозотата“ и „развалянето“ на красивия арабски език и използването на вулгаризми, които нея я било срам да произнесе, но пък ги е превела. По-голямата част от присъстващите седяхме и гледахме в потрес и недоумение какво се случва. Хасан Бласим, идващ от държава, в която човешките права са не по-големи от тези на кучетата, цяла вечер разправяше как завижда на западния свят за свободата на словото, духа и изобщо за свободите, с които разполагаме и които, малко или много, сме си извоювали. След което представител на точно този свободен свят се изправи и заяви, че да си позволиш да проявиш свобода по отношение на езика и литературата, да не спазваш вековните догми на арабските писатели и да разчупиш и пречупиш езика според своето усещане за света, е светотатство, падение и едва ли не престъпление.

Питам се, след като г-жа Ценова е толкова възмутена от начина на писане на Хасан Бласим и „поругаването“ му на обичания от нея арабски език, защо се е наела да превежда книгите му? Ако е за пари (бих го разбрал напълно), то, мисля си, не би имала моралното правото изобщо да заема такава позиция. Ако пък е от любов към езика, културата и занаята, то видно е, че това не е нейният автор и това не са нейните книги. Защо тогава беше целият този цирк? Не я познавам и вероятно безкрайно бих я уважавал за труда и отдадеността към една култура и един език, който в наши дни буди предимно низки първични страсти у непознаващите я/го. Но реакцията ѝ на точно това конкретно събитие не причислявам към нещата, които приемам за достойни. Ако има детайли, с които не съм запознат и са провокирали тази нейна реакция, ѝ се извинявам, възможно е и нейното достойнство в качеството си на преводач по някакъв начин да е накърнено, самата тя спомена за някакви корекции на превода ѝ, но тя не говори само за превода, даже почти не говори за него, повечето беше за самия автор и литературните му качества. И общото впечатление може да се определи с една дума: Потрес (и лека ретроградност във възгледите за литературата, но това си е въпрос на вкус може би).

Иначе Бласим изглежда много готин човек, разменихме си няколко думи, стиснахме си ръцете в името на language breaker-ите на новото време, а на вас само мога пак да ви препоръчам „Лудият от площад Свобода“ (новата все още не съм я започнал). Малко е трудна в началото, но навлезете ли веднъж в тягостно-психеделичната ѝ атмосферата, няма излизане поне седмица.