Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Културрадикалът на лов

Коледният панаир на книгата тази година e истински празник

Панаирът няма да е Панаир без многото томове. Боя се, че кесията ми олекна, а рафтовете натежаха отново, което все някога ще доведе до нуждата от укрепване на пода. Ето плячката ми. - Културрадикалът на лов

Панаирът няма да е Панаир без многото томове. Боя се, че кесията ми олекна, а рафтовете натежаха отново, което все някога ще доведе до нуждата от укрепване на пода. Ето плячката ми.

Винаги отивам на Панаира с известна тревога – понякога той просто е скучен. Тази година обаче започна с фанфари. Полският поет Адам Загаевски, който не можеше да дойде в София миналата зима, сега присъстваше на четвъртото издание на Софийския международен литературен фестивал. Знаех, че там ще бъде и Дубравка Угрешич, но Загаевски ме привлече много по-силно.

Възрастният мъж с вид на задълбочен преподавател (какъвто е) и може би дори на благородник прочете няколко от стихотворенията, публикувани в „Невидима ръка” – антологията му, съставена и преведена от Силвия Борисова за издателството за поезия „ДА”. Текстовете му са на пръв поглед сухи, сякаш лишени от емоционалност, но това може да заблуди само неподготвен читател. Загаевски е възпитал вкуса си чрез Збигнев Херберт (когото нарече „ангел, пратен от бога на поезията”), Чеслав Милош, Йосиф Бродски и Шеймъс Хийни, свещените имена на ХХ в.

Да чуеш тези имена от такъв човек е все едно да слушаш спомените на секретаря на Вергилий. Колкото до страстта в стиховете на Загаевски – тя е налице, просто е прикрита зад думи, които могат да прозвучат хладно на онзи, който няма слух за тях. На въпроси от публиката поетът отговаряше подробно, обмислено и с изречения, звучащи като ясни сентенции.

Поезията е победа над хаоса, казва Адам Загаевски, но временна победа, защото хаосът се завръща и тогава трябват нови стихове. Тя не е само красота, а и морален жест. Тя е отпразнуване, възпяване, прославяне на света, макар и това да е един осакатен свят. След още няколко такива фрази от спокойния глас на Загаевски нямах нужда да ида на опашката почитатели, дошли за ръкостискане и автограф. Стига ми, че видях и чух един от истинските жреци на занаята си.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Книгите

Но Панаирът няма да е Панаир без многото томове. Боя се, че кесията ми олекна, а рафтовете натежаха отново, което все някога ще доведе до нуждата от укрепване на пода. Ето плячката ми.

Суфизмът. Последният аргумент на ал-Газали” от Велин Белев (изд. „Семантика”) е опит на арабиста да ни приближи към ислямския богослов и мистик от XI-XII в. Дори за съвсем бегло запознат с историята на идеите в ислямския свят читател става ясно, че четенето на тази книга е включване във вече отдавна започнат разговор между непознати, но впечатляващи събеседници. Суфизмът напоследък е мода и поза за много хора, които четат лоши преводи на Джеляледдин Руми и ползват по някоя случайна фраза по същия начин, по който се превъзнасят и от вълшебното, но неясно съдържание на думата „дзен”. Ако поставим нещата на мястото им, тоест суфизма – в исляма (съответно дзен – в будистката традиция) и проявим любопитство към авторите на самите оригинални текстове, ще задоволим нещо повече от стремежа си към леки полудуховни удоволствия. „Последният аргумент на ал-Газали” е полезна книга точно в тази посока. Дори само в заглавието има игрови момент, водещ ни както към теологичните аргументи на Анселм и Тома Аквински, така и към последния довод на кралете. Не е ли теологията война – и то война преди всичко със самия себе си?

Сетивност и метафизика. Опит върху философията на Марсилио Фичино” от Сергей Стефанов (издание на Нов български университет) е доста по-достъпен труд върху ренесансовия платонизъм във флорентинската Академия от XV в. Византия, рухваща под оръдията на османците, изпраща към Италия своите най-светли умове и те носят със себе си едно естествено отношение към сякаш вечния Платон, което на запад дълго е било трудно за постигане заради езиковата бариера. Но се намираме в Ренесанса и гръцкият език става все по-достъпен за студентите, благородниците и учените духовници благодарение на византийската интелектуална имиграция. Във Флоренция и Рим идеите на Платон се превръщат в идеи на ново поколение неоплатоници, които някак трябва да отговорят на въпроса дали всичко, което твърдят, е съвместимо с християнската религия. Вътрешният диалог между философите и понякога скритото, а друг път – явното напрежение между догма и рационално усилие са теми на всъщност доста вълнуващата книга на Сергей Стефанов.

От Плитон до Висарион. Философските дискусии от последните десетилетия на Византия”, на проф. Цочо Бояджиев (изд. „Изток-запад”) разказва една глава от предисторията на голямата византийска миграция към Италия. Ромеите не само отбраняват стените на Константинопол и Мистра и сменят императорите си, а намират време и за коментари върху Аристотел. Един от тях, Георгий Гемист Плитон, който също ще търси път към Флоренция, създава критика върху Стагирита, която изразява може би най-„средновековното” и съответно – най-„платонисткото”, във всеки случай най-антиаристотелисткото във византийската философия. Дали всъщност той не пренася нещо от суровостта на св. Григорий Палама в светската философия? Любопитен момент е, че Плитон на младини изучава някакви основи на зороастризма в скоро завладения от османците Одрин при учител-евреин. От този биографичен детайл може да се стигне до такова схващане за османското нашествие, което да включи новите господари на Балканския полуостров в процесите, които наричаме Ренесанс. А изниква и въпросът къде са коментарите на Търновската школа от ХIV върху Заратустра, Платон и Аристотел. Както винаги, Цочо Бояджиев създава културен ребус, който прави интересна и най-сухата тема.

Тези три книги на на специалисти по средновековна философия са може би най-доброто доказателство, че хуманитаристиката в България има бъдеще.

Издателство „Изток-запад” продължава с издаването на класическа европейска философия, макар че понякога от преводите има какво да се желае, а и като правило липсват коментари към текстовете. „Изследване на човешкия разсъдък” от Дейвид Хюм, „Философски новели” от Волтер (появяващи се след двутомника му „Векът на Луи XIV) и най-вече „Пепеляната вечеря” от бунтовния Джордано Бруно (преведена и коментирана от проф. Владимир Градев) са истинската тежка артилерия на сегашния Панаир. Издателството е публикувало и втория том на старинния китайски роман „Сън в алени покои” от Цао Сюецин в превод на Петко Хинов. Краят на 2016 г. несъмнено е силен за „Изток-запад“…

Маджарщини. Приказки по унгарски” от Ализ Мошони (изд. „Изида”, превод Николай Бойков) е томче с очарователни, смешни и замислящи разказчета за унгарците. Илюстрациите на Жужи Медве са чудесен акцент към книгата, пълна с крале, портиери, принцеси, злостни старци, прасенца и сладкари. Малка почивка от респектиращите философски тухли, нали така? Пък и част от нещата, казани за унгарците, важат и за нас.

Големите арабски завоевания. Как ислямът промени света” от Хю Кенеди (изд. „Рива“, превод Борислав Гаврилов) е чудесно допълнение към „В сянката на меча” от Том Холанд. И двете книги са исторически изследвания върху ранните ислямски завоевания – тема, придобила печална актуалност заради войната в Сирия и Ирак, миграционния натиск мърху Европа и страданията на цивилното население. Докато Холанд поставяше акцента върху голямата историческа перспектива и гледната точка на победените перси и ромеи, Кенеди набляга на самите арабски извори и проблематичността на ислямската текстова традиция. Това не е книга за теология, нито дори е просто историята на серия военни кампании от седми и осми век, а представлява критически поглед към начина, по който хронистите градят своята „истина”.

Под пáра” от тери Пратчет (изд. „Архонт-В”, превод Катя Анчева) е книгата, която покойният автор на фантастични пародии първоначално беше замислил като роман за данъчната реформа в измисления град Анкх-Морпорк. Магията на стиймпънка и парните машини нахлу в този замисъл и едно от последните заглавия на Пратчет всъщност е историята за появата на първите влакове върху невероятния свят на Диска. Но се боя, че тук фантазията и хуморът са отстъпили пред желанието на Пратчет да ни говори за техническия прогрес. Признавам си, липсва ми майтапът, а и Дискът в последните години ужасно видимо заприлича на Европа от ХIX в. Пред деветдесетте плоският свят беше място на абсурдни авантюри, некадърни магьосници, невротизирани принцеси и престарели варварски герои. Магията се изгуби някъде, ако не броим книгите за младата вещица Тифани. У нея остана нещо от стария, див Диск, докато новият, прогресивен ред на Ветинари и Мокр фон Ментебрад ме оставя някак хладен. Но пък преводът на книгата е разкошен, а и винаги си струва да се прочете нещо на Пратчет. Добрата новина е, че издателството подготвя и последните книги на обичания автор за едно дълго, елегично сбогуване със света му.

Не знам дали да се надявам и следващият Панаир на книгата да е толкова хубав, защото това е свързано с директна заплаха от фалит. От друга страна – веднъж се живее!

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах