А какво работите, о, герои на труда?

Не вярвам на Манилий, че трудът сам по себе си е удоволствие – удоволствие е само осмисленият, творческият труд. Помните ли, знаете ли още какви първомайски химни и маршове ехтяха в най-добрия от световете на днешния ден? Така искахме да ги забравим, а все не можехме и не можехме – с времето те станаха неделима съставна част от социалната генетика на цели поколения.

Пеехме, примерно, така:

„Повдигнете си челата,
о, герои на труда!
Вий творци сте на благата –
да живей, живей труда!”

С песента вървеше, както му е редът, и манифестацията – не само по жълтите плочки в сърцето на столицата, а и в най-недостъпната и сбутана провинция. И все в сянката на трибуните с покатерени по тях като маймуни на клон централни и местни партийни величия.

Че какво лошо има в това да се възпява трудът? – ще запита цяло едно подрастващо поколение, родено и крепнещо под топлото слънце на демокрацията и недокоснато от мразовитите нрави на близкото ни минало. Нищо, разбира се. Дяволът обаче е скрит, както винаги, в детайла, в онова, което песента дискретно премълчава – обстоятелството, че става дума за една двустранна обществена мимикрия. Пеещите и възпяващи съзнават, че пеят и възпяват не от любов и не от самородна възторженост, а по неумолимата повеля на господстващия деспотизъм. От своя страна възпяваните деспоти от тържествените трибуни също знаят, че са възпявани не от любов, а по сила на ведомствената принуда.

Щафетата продължава по патологичните си рубежи, както следва: възпяващите знаят, че възпяваните знаят, че те, възпявайки ги явно, ги ненавиждат тайно. И възпяваните знаят, че възпяващите знаят колко театрален, колко фасаден е патосът на любимата работническа класа и на недотам любимата интелигенция. Песента, с други думи, бе имитирана, а ненавистта – същинска. И това се знаеше с убийствена яснота и от едните, и от другите. Което логично поражда въпроса: след като всички знаят всичко, кому и защо е нужно това общонародно надлъгване?

Преди всичко трябва да отбележим, че надлъгването не е само първомайско и празнично – и извънпразнично, и делнично, и ежедневно е. Празници като първомайския само разкриват и илюстрират неговата повсеместност. До която се стигна закономерно, тъй като за да прикриеш едно сторено двуличие, е необходимо ново, още по-арогантно двуличие. И така, ден след ден лицемерието се натрупва, докато удави цялото гражданско битие.

Добродетелите са убедителни, само след като се превърнат от морал в душевност – не и преди това. И за възпявани, и за възпяващи празничната ритуалност има смисъл, само ако е искрена и самородна. Иначе празничността и ритуалът се превръщат в своята противоположност, в маскарад на неутолимото тщеславие на онези самозвани лидери, чиято суета е породена от полуосъзнатото им, но вечно будно съмнение в собствената им легитимност. Нелегитимността им на самозванци и деспоти търси своето възмездие във външните изяви на една колкото недействителна и симулирана, толкова и изнудена, постигната по насилствен път народна любов. Така и първомайските песни не идваха от сърцето – от гласовете ни идваха. За да дооформят садомазохистичния модел на обществените отношения.

Официалната първомайска прослава на труда бе хармонично допълнена от неофициалната ненавист към него – особено когато въпросният труд бе физически. Бедата стартира от обстоятелството, че по своята природа доктринерските общества, какъвто е комунизмът, са не само нископродуктивни, а и паразитиращи общности – за разлика от технократичните капиталистически формации. В същността на модерния, социален капитал е да създава блага – не само материални. Докато тоталитаризмът създава кастови съсловия, номенклатури и номенклатурчици, които паразитират върху принудителния труд на цял един народ. Неусетно с времето примерът свише прераства в школа – както рибата на Плутарх се вмирисва откъм главата, така и заразата на привилегированите комитетчици тръгва от партийните чертози надолу по вертикала, за да завладее и редовите поданици. Които с очите си виждат как величаещите по пленуми и конгреси труда апаратчици превръщат собствените си деца не в творци, а в консуматори на благата. При това блага, създадени не от техния труд, а от труда на техните подвластни.

Всичко това компрометира на практика този така горещо препоръчван на теория труд. Подобен труд създава високопоставени фаворити – от една страна – и обезправени роби – от друга. Вместо да го упражнява с ентусиазъм, мало и голямо го избягваше, търсеше (а който търси, намира) похвати как да го елиминира – един от друг по-изкусни. Така между авторитарните държавници и одържавените граждани започна едно неуморно взаимно надхитряване, а в надхитряванията нашего брата няма равен на себе си. Родният фолклор обобщи тази масова надпревара в думите: „Държавата ни лъже, че ни плаща – ние пък я лъжем, че работим”. Така обаче не се натрупват социален ресурс и национално благоденствие – така се крачи към общонационална духовна и материална нищета. Оттук и унаследената от онези демонични времена мизерия, от която не сме се отърсили и до днес.

Ето значи как първомайската фарисейщина свише и снише превърна празника на труда в клоунада. Независимо от която обаче аз не считам, че трудът сам по себе си трябва да се чества. За мен поговорката „залудо работи – залудо не стой!” е деструктивна и противопоставена на еволюцията – тя граничи с идиотизъм. Като Хайнрих Ман аз считам, че не неупражняването на физически труд е зло – зло, пораждащо куп злини, е бездействието на духа. Ето защо аз предпочитам да честваме призванието, таланта, фантазията, духовността, мисълта, себеизграждането, а труда – само тогава, когато е, и само дотолкова, доколкото е, творчество, а не биомеханика.

Аз не вярвам в мирогледната маймуна на Енгелс, себепревърнала се чрез механичния труд от хомо в сапиенс. Подобен труд според мен не очовечава, а вмаймунява – който е чел спомените на Достоевски от каторгата, знае защо. И общонародните първомайски манифестации, огласяли открай докрай десетилетия наред цяла тоталитарна България, са връх и корона на това вмаймуняване. Чиято тежка ипотека носим колкото невидимо, толкова и несъмнено и до ден-днешен…