А у нас се сърдим на държавата

Премиерата е била само преди десетина дни (на 4 декември), но с чудесата на техниката „присъствахме“ на четвъртия спектакъл на „Травиата“ – за щастие сме една от 70-те държави, в които се транслират събития от Метрополитън опера в Ню Йорк. Благодарение на Фондация „Америка за България“, Фондация „Via Fest“ – организатор на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, и на платформата „Световен театър в София“. А преди всичко – благодарение на генералния мениджър на театъра Питър Гелб, който от 2006 година, току-що хванал кормилото на операта, реализира своя велик проект „Метрополитън опера на живо“.

След великолепната постановка на „Самсон и Далила“ от Сен Санс (първа от планираните за сезон 2018/19 премиери), Метрополитън опера, която от десетилетия насам не само задава тон, но е и стожер на традициите (на европейската опера), ни демонстрира огромния си потенциал: творчески, идеен, репертоарен, административен и финансов. Мощен театър, мощно подкрепян, но и воден с много умение, такт и въображение от дългогодишния си директор Питър Гелб – личност, която го поддържа в тонус, привлича млади изпълнители от цял свят, разширява параметрите на репертоара съобразно времето и целта – да привлича не само фенове на операта и туристи, но и младите американци. Това е видно от кадрите, които ни показват при всяко излъчване от залата. От години големите певци се стремят към Къщата на Линкълн център, където, ако си поканен и то – не едно/двукратно! – означава, че си приет в А-група на световния оперен отбор.

Гледаме МЕТ и мислим за нашата опера

И понеже споменах за финанси, ще подчертая, че МЕТ не се издържа от САЩ! И ще припомня, че САЩ е държава, създадена от протестанти, за които – от столетия насам – една от фундаменталните ценности е филантропията. Т.е. когато имаш много пари, не ги трупаш и харчиш само за суперколи, самолети и къщи (типично за нашата действителност!), а даваш за градежа и благото на обществото – образование, медицина, наука, култура. Да спомена само Вандербилт, Морган, Рокфелер, Карнеги, Бил Гейтс…

Изключително интересна тема. Проектирана медийно, мисля си, че би помогнала и на нашето общество, отдавна забравило за дарителство в големи мащаби – толкова благодатно за развитието ни през XIX-и и началото на XX-и век! Защото в САЩ и досега университети, болници, центрове за научни изследвания и културни институции се издържат от филантропи.

Ако пък се надникне в сайта на МЕТ опера, където – нещо немислимо и недопустимоу нас! – е даден подробен финансов отчет, се вижда че театърът генерира 300 милиона долара, като половината е от благотворителност и акции, другата – продукт от дейността му и само нищожните 2 процента са грантове на щата. Най-големите разходи са за постановки, естествено, а не за заплати. И ще изтъкна, че става дума за една от най-богатите и големи опери в света. А ние, по старому (както си знаем от преди 40/50 и повече години), все искаме, все чакаме, все се сърдим на Министерството/държавата, че няма или не иска да дава пари за опера, театри, оркестри… Вярно, преди 1989-а година Министерството/държавата/бе много щедро, подкрепяше и реализираше идеи, разширяване, строителство, гастроли на културните институти. Знаем и съображенията за това, но от трийсет години насам нещата се променят и все повече ще се променят. Мотивите, отдавна са прашасали, ненужни тези от друго време – да покажем на света какво имаме, какво сме постигнали в социализма, колко много можем… днес това може единствено да бъде канава за панаирен фарс.

Мисля си, че върху темелите на постигнатото трябваше да започнем да строим театъра си по друг начин, измислен от векове в други топоси, да се вслушваме внимателно и в хората, и във времето, за да използваме форми, които да стимулират покачване степента на интерес към изкуството у българина. И да си припомним, че всичко се е постигало – и винаги ще се постига! – с обич, отдаденост, посветеност, а не с вопли, безсмислено вайкане, крясъци и ненавист. И най-вече – с възпитание на отговорност и филантропия. Но дарителство не заради собственото его, а на полза роду! Както се случва в САЩ – и не само там! – до ден-днешен.

Новата „Травиата“ на МЕТ

След скандала с Джеймс Ливайн, личност с многолетна – и то каква! – дейност в МЕТ, от този сезон музикален директор е 43-годишният канадец Яник Незе-Сеген, диригент с име и авторитет в музикалния свят, дебютирал на тази сцена преди години с „Кармен“. За начало на пътя си в нюйоркската опера той избира „Травиата“. Реализира я с един великолепен екип. Предишната, „Травиата“ на Вили Декер, бе много прочута, играеше се с голям успех – и за Майкъл Майер, режисьор на новата реализация, предложението безспорно е било предизвикателство, но и силен импулс, вдъхновил го за създаване на интересна и много красива постановка. Направена заедно с художниците Кристин Джоунс (декор) и Сюзан Хилфърти (костюми). Ефектна, с привкус на рококо, с елегантността на XVIII век и същевременно предоставяща свобода за рефлексия на романтичната същност на партитурата. И макар да изтъкнах по-горе финансовото могъщество на МЕТ, в тази постановка не са разточителствали, а са намерили много практично сценично решение, което не изисква големи строежи и конструкции, тъй като цялата опера се разказва в един декор, а мястото на действието се дефинира от детайли, подсказващи различните сезони на годината, осветление и т.н. Интермедийната завеса с проекцирана прекрасна розова камелия напомня за чаровната любителка на това цвете – Виолета Валери, но и е метафора, подсказваща същината на историята: камелията увяхва бързо и в разцвета си.

„Gran dio! Morir si giovine“ (Боже, умирам толкова млада) е протестен вик, съпротива на умиращата от туберкулоза млада жена недоизживяла любовта си; може би най-покъртителният епизод в операта. Който кореспондира с камелията…. И който бе разтърсващо изпълнен от Дамрау.

Красиви костюми; всичко е изработено с вкус и естетика, от качествени и оригинални материи. Режисьорът гради драматургията около няколко елемента – леглото, което присъства постоянно, фортепиано, софа и бюро, предмети, които подрежда, размества или смесва с други, за да ни помогне да съ-участваме в трагедията на Виолета и Алфред. Техните взаимоотношения са разработени внушително. Майер е млад и очевидно владеещ професията си режисьор, който с помощта на големи артисти като Диана Дамрау, Хуан Диего Флорес и Куин Келси постига много експресия и трагизъм в концепцията си.

Яник Незе-Сеген казва наистина своя дума в „Травиата“, партитура банализирана от употреба – известно е, че операта се счита за толкова позната и обичана, че никой не може да я провали (след фиаското ѝ във Венеция през 1853-а). Затова, често с нея дебютират диригенти, млади певци, режисьори. Направиха ми впечатление детайлите, които диригентът открои, великолепния баланс сцена-оркестър, силно експонираните паузи и контрасти, широките и много пластично оформени линии-мелодии (особено в последно действие), както и по-бавните темпа – като че диригентът искаше да го следваме внимателно, концентрирани, осмисляйки всяка сцена, всяко соло или ансамбъл, за да съ-изживеем душевните трансформации на Виолета, Алфред и Жермон. И тримата са харизматични личности и перфектни професионалисти с кариера.

Първото ми влизане в Метрополитен опера преди години бе на представление на „Травиата“ – тогава с великолепната Рене Флеминг и изключителния Дмитрий Хворостовски, затова сега без малко да се откажа да видя това представление, пък и (все пак) атмосферата в залата на МЕТ и в киното на мол „София“ не е еднаква, нали?… Привлякоха ме диригентът, Дамрау и Флорес. Защото немското сопрано Дамрау отдавна и напълно заслужено е в списъка на първенците в оперния свят, известна е не само като забележителна певица и музикант, но и като разкошна актриса. Наистина, тя се раздава на сцената, разтърсва те – рядко съм слушала/гледала толкова цялостен образ на Виолета. Вярно, в тези транслации режисьорът на пулта отразява и ти налага своят поглед към спектакъла, но пък никога зрител в залата на операта не би могъл толкова отблизо да вижда лицата, жестовете, играта на изпълнителите. Което ти дава друг ракурс към протичащото действие.

Хуан Диего Флорес, любим тенор, бе ярък, прелестен и в глас, и в поведение на сцената (служа си с най-силни думи, които у нас, през последните години се употребяват за щяло и нещяло, и това, уви, ги изпразни откъм внушението им). С Диана Дамрау са превъзходен тандем, даряващ на сърцето емоция, събуждаща у публиката състрадание, което прелива през душата и в очите. Двамата направиха незабравимо, сюблимно последното действие.

Американският баритон Куин Келси бе равностоен и чудесен Жорж Жермон. В този спектакъл всичко бе изпипано толкова прецизно, с толкова фини детайли, с естетика, вкус, отношение, всичките му съставки бяха еквивалентни и творчески обединени от целта – осъществяване на идеите, тълкуванието на диригента и режисьора. Считам го за висок пример на екипна работа, чиято продуктивност е огромна – привлекателна, но и възпитателна.

Спектакъл, от който несъмнено могат да се изтеглят много поучителни изводи за нас, тук, в България.

Следващите представления от програмата МЕТРОПОЛИТЪН ОПЕРА НА ЖИВО ОТ НЮ ЙОРК: СЕЗОН 2018/2019