Абдикира ли властта от фронта срещу COVID-19?

Гледам статистиката на COVID-19 в България днес и сравнявам с мерките през пролетта — ежедневните брифинги, безкрайните монолози на Борисов и т.н… Тогава хората се бяхме мобилизирали отлично и изглежда, че всички печелехме „войната“. Сега имам чувството, че правителството абидикира от най-важната си отговорност, свързана със здравето и живота на хората и е загрижено единствено за собственото си политическо здраве.

През април писах нещо по повод ситуацията и направих паралел с Първата световна война. Накратко: след след първоначалния устрем и категорични победи на българските войски през 1915-а се случва нещо труднообяснимо — войната кой знае защо се проточва. Проточва се и от „нападателна“ се превръща в т.нар. „позиционна“ война. В нея войниците трябва да стоят денонощно „на позиция“ в окопи, военни действия почти няма, ако не се брои артилерийският обстрел. „Позиционната“ война на Южния фронт трае не няколко месеца, както е мислено в началото, а две години. Две години! През армията ни (в един момент близо 850 000 мобилизирани) минава огромна част от боеспособното население. И така, почти всичко, което е извоюявано с кръв и устрем в първите дни и месеци на Първата световна война, след две години „позиционно“ клечане по окопи е загубено. България излиза от войната както българският войник от окопите — изпосталяла, деморализирана, сломена, унизена.

Как ще излезе България сега? Войната – по всичко личи – ще е позиционна.

Припомням и някои бележки за българския национален характер от един истински генерал (Стефан Тошев), който пише:

„Както огънят, за да гори, има нужда от постоянно подклаждане, тъй и националният дух има потребност от подгряване — посредством интензивно отиване напред, което да донася възможно по-скорошни резултати. Всяка забава постепенно намалява бойния жар, а бездействието, особено под огъня, убива духа, поражда разколебание в идейността на войната и спомага за израстване на отрицателни качества у борците… Сангвиникът българин не може да чака; той трябва да отива, колкото по-бързо, толкова по-добре, да бие и да бие, и по-скоро да свърши войната; иначе той е загубен“.

През април се питах: как ще се прояви „народният темперамент“ сега, в тези времена, които изискват търпение и интелигентно международно позициониране, а не „юруш“, „на нож“ и прибързани действия. Как ще излезе България сега от тази нова „позиционна“ война, в която светът икономически се пренарежда? Как ще договорят сегашните политици мястото на страната ни в условията на новия мир след COVID-19? Защото проявленията на „народния темперамент“ имат определени последствия в бъдещето — понякога положителни, но често отрицателни — и за тях винаги плаща народът. Не политиците.

А идва есен.

Текстът е от профила на писателя във Фейсбук.