Абсолютното спокойствие: следобед и муха, кръжаща над книга

Малък се оказа Младежкият театър, за да побере в четвъртък, 21 юни, почитателите на Георги Господинов. Писателят избра театрална зала, за да представи новата си книга с разкази „Всичките наши тела“ и тъй като се завърна преди дни след една година в Ню Йорк, преживяванията му там бяха сред темите на срещата с читатели. Публиката чу не само размишленията му за съвършенството, а и как един фантаст го бил на тенис на маса в Америка.

„Много държах тук [в салона] да се запалят лампите, за да си виждаме очите тази вечер. Аз не съм актьор, не знам дали ще запълня тази сцена, но е важно да държим контакт“, отбеляза авторът.

Писателят припомни на присъстващите първото си издание, излязло преди 26 години – „Лапидариум“. Там историите отново са свръхкратки, затова в известна степен „Всичките наши тела“ затваря композиционно рамката на така наречените от Ищвай Йоркен „едноминутни новели“.

„В българската литература има едни приказки по полетата на свещените книги, които аз много харесвам – сподели Господинов. – И исках да направя тази книга точно така, защото тези писания по полетата на свещените книги, нали знаете – когато преписвачите пишат навън, е ужасно, замръзва мастилото, гладни са – отстрани се появява нещо такова: „Зъб ме боля, та се не траеше“. Представете си в тези големи, свещени текстове, нещо толкова малко и толкова нетрайно. Това в крайна сметка е литературата, онова, което записва нетрайното, онова, което записва, че те боли зъб, че си гладен, жаден, че ще умреш утре – това са важните неща, които стоят по полетата на вечните книги“.

В момента Господинов работи по нов роман, това е и причината да замине за Америка – но вместо завършен цялостен текст, се раждат първо тези свръхкратки разкази. Надежда Радулова, поетесата, която влезе в ролята на модератор на събитието, направи сравнение със „Сляпата Вайша“ – „Всичките наши тела“ гледа в миналото на Господинов, застоява се за кратко в настоящето, но хвърля поглед и към теми, които той би могъл да развие някога.

Във време, в което (поне според писателя) в България най-много се чете тежкия, дълъг, исторически роман, той решава да предложи на издателската си къща „Жанет 45“ хибриден жанр между съвременна поезия и разкази. На въпроса защо се е спрял именно на тази форма на изразяване, Господинов обясни, че е на едно мнение с Далчев, който смята, че съвършенството е изградено от фрагменти. Не може да създаваш нещо огромно, ако нямаш строителните материали за него.

„Когато пиша една книга, винаги си казвам, че няма да се разпилявам – ще има начало, среда и край. Сядам с идеята, че ето сега ще напиша една класическа книга – от тези, каквато пишат големите писатели. И всеки път става нещо фасетъчно, нещо много отвъд жанра“, каза Господинов.

По думите на Надежда Радулова, „Всичките наши тела“ гледа в миналото на Господинов, застоява се за кратко в настоящето, но хвърля поглед и към теми, които той би могъл да развие някога. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

„Сега ще прочета нещо, което е мое, но е написано от Георги Господинов“.

Думите на Малин Кръстев бяха и думи на всички присъстващи в залата, които държаха „Всичките наши тела“, защото четейки разказите, всъщност четеш за себе си, дори да става дума за нещо непреживяно. В това е красотата на литературата – влизането в различни тела, свръхкраткото пребиване там (колкото трае една история) и продължаването със следващото и по-следващо тяло – а прототип на много от „телата“ в книгата е самият Господинов. Спокойствието той вижда в следобедите (а „август е следобедът на годината“) и, разбира се, за да е пълно то, наоколо трябва да кръжи и една муха, бръмчаща лениво над разтворените страници на книга.

Разбираемо, публиката пожела да научи какво е правил писателят една година в Ню Йорк. И той разказа за спортно събитие, което по думите му би събудило любопитството и на най-големия книжен плъх, което се провело в Нюйоркската библиотека – турнир по тенис на маса за писатели. Състезанието събира автори от всякакви жанрове и възрасти и нашият представител почти успява да се окичи с първенство, когато преживява тежка загуба – бива победен във финалния мач, от писател на научно-фантастични книги (жанра, който той разкри, че никак не харесва).

На въпроса дали истински се е върнал от Ню Йорк, Господинов отвърна, че душата му още пътува:

„Аз още не съм сигурен дали съм се върнал, много е дълго връщането. Нали знаете тази притча за бедуините, която много обичам и сега ще я кажа за сто и втори път. Тази притча, дето те спирали по-често в пустинята, за да си почиват, но не защото камилите са толкова уморени или трябва да пият вода, а защото душата има друга скорост. Душата пътува по-бавно и трябва да се изчака. Така че аз се върнах, а душата ми в момента е някъде около Исландия“.

Писателят се върна преди дни от Ню Йорк, където живя една година – но твърди, че в момента душата му все още пътува към България. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Според Господинов, голямата зала на Нюйоркската библиотека е нирваната на всеки писател – там той прекарвал часове просто в съзерцаване на книгите. В нея, казва той, се крие друг вид спокойствие – на „подвързания свят“. Писателят разказа за реликвите в библиотеката: ножа на Чарлз Дикенс за отваряне на писма със заешко краче за дръжка, личната библиотека на Набоков, бастуна на Вирджиния Улф…

Много от срещите в Ню Йорк били вълнуващи за българския автор – запознал се например с Пол Остър, а когато му отивал на гости, случайността наредила така нещата, че американецът тъкмо отварял колета си от България с наскоро издадената у нас „4321“.

Онова, което най-дълго ще остане в паметта на Господинов след неговата година в Ню Йорк, е американската култура на даряване и признанието сред това. Независимо от сумата, която отделяш за дадена кауза, благодарността е една и съща и те кара да се чувстваш добре, казва той.

„Апокалипсисът се появява там, където е изчерпана мечтата и където всекидневното усещане няма смисъл. Когато се върнахме от Америка питах дъщеря си: „Добре сега, кажи кое най-много ти хареса там“. И тя като мен много мрази този въпрос, защото какво има за обясняване! И ми отговори: „Ами, най-много ми хареса всекидневието“. И това е причината, поради която човек отива тук или там. Не отива, за да гледа Паметника на Съветската армия или Бруклинския мост, отиваш заради всекидневието – и в този смисъл най-страшният апокалипсис е всекидневният апокалипсис“, обясни писателят.

Освен разкази за Ню Йорк, публиката чу и разкази от новата книга на Господинов – „Зоологическа градина“, „Ангелът на непрочетените книги“, „Рекапитулация“, „Центърът на света“, а най-емоционално и с бурни аплодисменти бе приет „До вратата“.

След събитието фоайето на театъра стана може би най-тясното и задушно място на родната литературна сцена в четвъртък вечерта – опашката за автограф от Георги Господинов не беше кратък разказ, а дълъг и многословен роман.

Вижте още: ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ: ИСКАХ ДА НАПИША КНИГА, СЛЕД КОЯТО ТИ СЕ МЪЛЧИ