Адела Пеева: Безкритични сме, приемаме националистите за добри момчета

„Да живее България”, новият документален филм на известната наша кинодокументалистка Адела Пеева, ще бъде показан на „Киномания“. Произведението фокусира вниманието върху възраждането на национализма и фалшивия патос на патриотарството, особено сред младежите.

Адела Пеева е завършила кинорежисура в Академията за театър, кино, радио и телевизия в Белград. Сред най-популярните ѝ филми са „Развод по албански“, „Кметът“, „В търсене на Списаревски“ и „Чия е тази песен“, който атакува националистическите предразсъдъци на Балканите.

– След един добре приет от публиката игрален филм през 80-те – „Съседката“, се насочихте към документалното кино, защо?

– Когато „Съседката“ излезе по екраните, след него трябваше да тръгне „Време разделно“. Нашите афиши бяха малки, а на „Време разделно“ – големи, и всички бяха много учудени от успеха на „Съседката“. Филмът стана пети по приходи за годината у нас – любовен филм с Велко Кънев, който се влюбва в една съседка на село, но обществото не приема връзката им. Бях толкова притеснена, докато го правех, че не очаквах и един зрител, докато не видях опашките пред касите.

Защо не продължих в игралното кино? Първо, защото в игралното кино не приемаха леко документалисти. Много тежко се работеше, защото се отнасяха с мен като с недорасла – а аз бях на 40 и съм метър и 80 висока. И второ, скоро след излизането на филма дойдоха промените и вече нямаше пари за кино. Обаче години по-късно се оказа, че създателите на филмите, продавани в чужбина в последната година преди демокрацията, имат право на авторски отчисления – ние не получавахме такива преди това, просто бяхме на заплата и хонорари. Заедно с един анимационен филм, „Съседката“ се оказа най-продаваното заглавие в чужбина – и ми дадоха пари. А преди това бях наказана, глобена, защото просрочих снимачните сроковете, тъй като времето беше лошо.

Ако човек живее по-дълго, всичко се намества, макар и след години.

– Имате и два спрени филма преди 10 ноември. Какъв е начинът да бъдат гледани днес – като лек срещу носталгията, която много хора изпитват по онова време?

– Това са „В името на спорта“ и „Майки“ – който, все пак, след като му направиха цензуриран превод, го пуснаха на фестивала в Оберхаузен. „В името на спорта“ беше за това как върховите спортисти в атлетиката и бокса се третират не като хора, а като парче месо – беше също и за допинга. Филмът беше спрян 6 години – от 1983-а до 1989-а. Сега го пускат на всеки 3-4 години, защото горе-долу на толкова време в щангите пак има някакви проблеми. Въртят го по БНТ – не знам за друг начин да бъде гледан, няма български платени стрийминг платформи, нито видеотеки.

Този филм имаше странна съдба, след като бе спрян. През 1989 г., точно преди идването на демокрацията, се обадиха да го искат от фестивал на късометражния филм в Западен Берлин. Някой е чул за филма, обадиха се да го поискат и ние се притеснихме, че няма да го изпратят, въпреки че вече беше ясно, че ще стават промени. Но един приятел, студент в Лайпциг, го пренесе нелегално, а прожекцията трябваше да бъде на 9 ноември и аз треперех да не се появи някой от българското посолство да го спре. Филмът започна, някой влезе и каза: „Запалете лампите и спрете прожекцията“. Бях сигурна, че е станало нещо. Всички трябваше да излезем на улицата и тогава разбрахме, че пада Берлинската стена. Така че моят филм свали Берлинската стена – аз така казвам.

– Какъв беше подтикът ви да се заемете с „Да живее България“?

– Подтикът дойде от предишния ми филм, „В търсене на Списаревски“, където за първи път имах контакт с националисти – те отбелязваха годишнина от кончината му, ходеха на гроба му и тогава се срещах с тях, снимах ги и имах доста контакти. За първи път виждах отблизо такива момчета и дружах с тях. Но начинът, по който подходих към този герой, раздели общественото мнение. Националистите присъстваха във филма и изглеждаха доста внушително, когато отидоха на поклонението на гроба на Списаревски. Освен това, когато ненадейно, по време на снимки, актьорът Иван Юруков, облечен като летеца Списаревски, се появи пред един от тях – Боян Расате, той взе че се разплака…

– Получихте доста критики за представянето на националистите в този филм…

– Една от причините за критиките беше, че с кадрите на плачещия Расате съм изразила положително отношение към националистите. Всъщност, от Хелзинкския комитет раздуха работата, с което пък аз станах симпатична на националистите, защото те смятат БХК за вражеска организация.

Но моето любопитство да разбера кои са тези момчета, какви са им семействата, мислите и възгледите тръгна оттам. Заинтересувах се да направя един по-сериозен анализ на тяхната дейност, както и стана. Въпреки че преди да започна имаше опасения от различни хора, че ще ги направя твърде симпатични.

– Не ми станаха никак симпатични.

– Както знаем, и сред националсоциалистите в Германия е имало хора, които просто не очакваш, че са там. Но са били в тази партия. Така започнах – те вече ме познаваха, имах достъп до тях, а това не беше лесно. Те ме уважаваха, защото аз не ги нападах.

– След филма за Списаревски очаквате ли, че сега, след „Да живее България“, ще има по-различна реакция от тяхна страна?

– Наистина не знам.

– Значи още не сте им го показвали. Ще ги поканите ли на премиерата?

– Не са го гледали, но са поканени и ще присъстват на премиерата.

– Имате ли някакви опасения?

– Аз съм подходила коректно и честно към всичките си герои. Но не знам. Дала съм им думата и съм им казала, че това, което кажат, това ще бъде показано. Аз нямам нито една дума във филма – нито на коментатор, нито дикторски текст. Няма мое изявление или становище.

– Но вие избирате какво и как да покажете.

– Така е, нали съм режисьор. Но те избират какво да кажат. Или да не кажат.

– Някои от героите на филма са непълнолетни…

– Днес вече са пълнолетни – три години правя филма, а те вече взеха, че завършиха гимназии, влязоха в университети.

– Имате ли обяснение как Хитлер и неговите идеи изведнъж се оказаха толкова живи, след като допреди 25 години изглеждаха напълно мъртви?

– Не съм мислила конкретно по тази тема и това е въпрос на много сериозно изследване – не само на един филм, а на много филми вероятно. Но отговорът може би трябва да се търси във времето, в което живеем. Националсоциализмът се е появил във време на голяма криза.

– Нямате ли усещането, че някои от героите на филма ви са чудовища? Като онова момче, което публикува във Фейсбук пещ от концентрационен лагер, от която се подава човешка ръка – и това според него не е проблем, защото това била ръка на евреин. Чудовища ли са такива хора, или просто така си приказват – което също е доста притеснително?

– Аз мисля, че трябва да се притесняваме, защото не е само Таньо. В този град (Стара Загора – бел. ред.) има и възрастни хора, които говорят по площадите. Положението в цялата страна е, че ние сме абсолютно безкритични към това, което се чува по нашите площади. Тези деца растат в такава обстановка. Това е факт. Това е навсякъде – мегафони и език на омразата.

– Това не е ли очевидно нарушение на законите?

– Не знам дали е нарушение, но определено ние, като общество, не сме коректив. Даже напротив – казваме, че те са добри момчета. И те са добри момчета – като всички други млади хора – ако изключим това, че… са такива.

– Как може някой да е едновременно добро момче и расист?

– Не знам, това е в човешката природа. Проблемът е, че често не обръщаме никакво внимание какво става около нас. Както когато караш кола и до теб има друга, но ти не я виждаш, защото ти е в „мъртвия ъгъл“, в следващия момент се блъскате. Днес сме в това положение.

– Имате ли обяснения за все по-редовните покани към лица от тези среди в най-големите телевизии?

– Мога да кажа, че в нашето общество човек може да чуе всичко, което не трябва да се чува, и което да го превърне в националист. Тези момчета донякъде са прави, като казват „ние не искаме да живеем в такова общество“. Добре, и ние не искаме, обаче не всички действаме по този начин.

– Къде виждате границата между национализма и патриотизма, защото в театралната постановка „Хъшове“ също се вика „Да живее България“?

– Там има епоха. Тук няма. Филмът се казва „Да живее България“, защото това е най-употребяваният лозунг и от патриоти, и от националисти. А той всъщност е от епохата на „Хъшове“.

– Има ли полза днес от маршируване и викове „Да живее България“?

– С викове няма да се оправят нещата. С викове нищо не става. Това е преиграване.

– Как виждате бъдещето на филма? Няколко прожекции в рамките на „Киномания“, после по БНТ, които са копродуценти…

– Не знам. Може би съм прекалено чувствителна в момента, но мисля, че филмът ще има бурна съдба. То и „В търсене на Списаревски“ имаше такава – или просто го смятаха за про-националистически. Искрено се надявам, че „Да живее България“ ще бъде показван много и ще има хора, които ще искат да го гледат, макар и на затворени прожекции, макар и в университетите. Една от първите дискусии ще бъде в Нов български университет още преди официалната премиера, която е на 24 ноември в кино „Люмиер“. По време на „Киномания“ ще бъде показван и в провинцията, и в „арт кина” в София.

– Знаете за скандалните разкрития за секстормоз в американското, а вече и в европейското кино. На този фон българското кино изглежда като някакъв остров на спокойствието и високия морал. Ще се изненадате ли, ако някой ден някой млад режисьор разкаже подобна история в първия си документален филм?

– Ще бъда много изненадана, ако някой тук изобщо реши да посегне към тази тема.