Аделина Филева: Някои вече не правят разлика между исторически и литературен герой

Кичът плъзна като неовладяна зараза в новосъздадени исторически, етнографски и развлекателни „паркове“, изникващи в много туристически райони на България. Скулптури, паметници и паркови пластики се създават стихийно, на парче и естетическите им качества изглеждат доста съмнителни. Историческата им достоверност пък изцяло е плод на въображението на меценати и автори. Тази тенденция се засилва, подкрепяна индиректно и от държавни и общински институции, които с пасивността си се превръщат в съучастник на подмяната.

Вижте още: ПСЕВДОЛОГИЯ ФАНТАСТИКА В ЕТНОГРАФСКИЯ ЛУНАПАРК „ДАМАСЦЕНА“

Повод за разговор с изкуствоведката Аделина Филева ни дава свободният прочит на митове и история в частния етнографски комплекс „Дамасцена“ в казанлъшкото село Скобелево. Г-жа Филева е директор на Столична градска художествена галерия, експерт с дългогодишен опит в областта на визуалните и монументалните изкуства.

Аделина Филева. Снимка: Площад Славейков

– Как бихте коментирали кича, който започна да доминира в изкуството на публични пространства, г-жо Филева?

– За съжаление, изгубихме много време. От години няма достатъчно възможности за създаване на монументални произведения, за да възникнат условия на конкурентност, която да доведе и до качество. Паметници не са изграждани от 80-те години и за да запълнят нишата, се появиха отделни самостоятелни фигури на различни исторически личности, но „паметникарската култура“ свали нивото си много. Някога за създаване на паметник, за произведение на монументалното изкуство, трябваше да се мине през комисия към Съюза на българските художници. В тези комисии на национално ниво се провеждаха конкурси, всеки автор идваше с проекта си, с екипа си и трябваше да обоснове своята визия. Сега тези комисии не съществуват. Институциите, които имат отношение към изкуството – като Министерство на културата и СБХ – се прескачат и всичко се решава на местно ниво, от общинските съвети.

– Дали са достатъчно компетентни за това?

– Разбира се, че не са. Много малко са общините, които подобно на Столична община имат наредби за паметниците и паметните плочи. Всичко се решава в движение от общинските съветници, а те са хора с различни специалности и почти няма специалисти, които да разбират от визуални изкуства. Тоест, няма кой да прецени качеството на изграждания паметник, паркова скулптура или пластика. Спазва се законът за избор на място и финансиране, а естетическите качества остават встрани. Би трябвало тези въпроси да се решават на национално ниво, след конкурси.

– Това важи ли и за частните паркове и зони?

– Ако някой си сложи скулптура в задния двор и си я гледа сам, никой не може да му се бърка. Но когато отвориш пространството за посетители, дори да е частно, то вече е обществен парк и има нужда от регулации. Не може всеки да предлага на обществото собствените си легенди като абсолютната истина. Това се гледа от хора от всички поколения. Ако беше друго произведение, щеше да има дебат. Ако беше пиеса, щеше да падне от сцената. Ако беше книга, щеше да бъде иззета от пазара. (Вече има такъв прецедент – тиражът на „превода“ на „Под игото“ на съвременен български език преди година бе иззет от пазара по разпореждане на Министерството на културата – бел. ред.)

Римският папа видимо диктува на Паисий Хилендарски „История славянобългарска“, според проекта за скулптура, представен в комплекс „Дамасцена“. Снимка: Площад Славейков

– Как предлагате да се осъществи решението на проблема?

– Дори и в момента на хартия съществува комисия към Министерство на културата, през която би трябвало да минават всички проекти за монументално изкуство. Трябва да има йерархия при взимането на решения и най-вече трябва да бъдат търсени експерти, сертифицирани от съответните министерства и институции като СБХ. Същото е при пътищата – никой не строи път, без да получи експертна оценка от специалисти, свързани с министерствата.

Трябва да бъдат приети законодателни промени в този смисъл, както и да се организира кръгла маса, дебат за монументалното изкуство между институциите и тези, които искат да инвестират в създаването му. Това трябва да влезе в Закона за меценатството. Проблемът е, че културата е много пренебрегвана по време на прехода. Тя някак остана 30 години назад. Законът за култура обслужва предимно археологията.

– Как стигнахме дотук?

– Мисля си, че проблемът е в тези 30 години, в които нещо направихме с образованието си, така че вече една част от българите не са добре образовани, не са наясно със своята история, с мястото си в света, с родната си литература, не правят разлика между исторически и литературен герой. Нещо стана и с възпитанието. Точно то би трябвало да ни спре да не правим неща, за които не сме обучавани, за които не знаем. Образованият и добре възпитан човек търси специалисти, на които да възложи изграждането на финансирани от него паметници. Меценатът трябва, какъвто и вкус да има, да се обърне към най-големите, към най-добрите. Днес се възхищаваме на Рим, изграден от папите. Те са правили точно това – събрали са най-добрите, които да го построят. Обявявали са конкурси и не са диктували на Микеланджело как да рисува или на Бернини как да създава скулптурите си. Затова тези паметници не остаряват.