АЕЦ „Белене“ след сериала „Чернобил“?

Има един американски мини-сериал от 1978 г. с Мерил Стрийп. Разказва живота на еврейско семейство, като показва всички престъпления, които Третият райх и нацистите извършват срещу човечеството. В Германия е познат като „Животът на семейство Вайс“. В четири епизода описва трагедията на семейството на лекаря евреин Руди Вайс, което става жертва на погромите, депортациите, разпръскват ги в различни концлагери, някои от тях загиват в газовите камери, други едва не стават жертва на клането в Бабий Яр, участват във въстанието на гетото във Варшава и последният оцелял от фамилията става един от хилядите европейски евреи, основатели на държавата Израел. От историческа гледна точка този сериал вероятно има безброй слабости – критикуван е за недостоверност, че превръща геноцида над евреите в сапунена опера, че е пропаганден и американски и т.н., знаете.

Но медийният ефект на сериала е небивал. Той за първи път показва цялото страдание, причинено на евреите от нацисткия режим. Излъчен е по държавната телевизия ARD, но поради разногласия в ръководството компромисно е показан не в основната ѝ програма, а по трети канал. Въпреки това, този сериал бие абсолютно всички рекорди по гледаемост – над 70% от германците, а по-късно и австрийците виждат цялата истина за Холокоста за първи път – да, каква ирония на съдбата – 33 години след края на войната!

Терминът „Холокост“ не съществува на немски език до 80-те години. Благодарение на големия успех на този мини-сериал, той става общоизвестен и бе избран за „дума на годината 1979“. Крайнодесни извършват няколко бомбени атентата в опит да спрат излъчването, но нищо не може да спре лавината, тръгнала след сериала. Следва една от най-тежките и болезнени дискусии за собственото минало и престъпления, която една нация някога е водила и води и до днес. Стига се до разрив в поколенията – младите, родени след 1945 година, искат отговори от родителите си:

„Вие знаехте ли, бяхте ли там, участвахте ли, мълчахте ли, защо, защо, защо…?“.

40 години по-късно един друг сериал има всички шансове да произведе ефекта на „Животът на семейство Вайс“. „Чернобил“ бе излъчен 33 години след катастрофата в атомната централа в Украйна, тогава още съветска република – и се превърна в сериала с най-висок зрителски рейтинг за всички времена. И около него се разгоряха жестоки спорове – дали е достоверен, дали не е пропаганда, подценява или надценява аварията и т.н. Има и една голяма разлика: „Чернобил“ е на HBO и едва ли би бил излъчен по някоя от българските телевизии, та дори и в най-забитите им канали. Което ограничава публиката му в България, но само засега. Сериалите по канали като HBO и Sky (филмът е тяхна съвместна продукция) се гледат предимно от младите. Вероятно две-трети от зрителите на „Чернобил“ не са били родени или са били твърде малки по време на катастрофата. И сега задават въпроси на родителите си.

За онези, които пък са преживели аварията, този филм дава отговори, спестявани от властите в България вече 33 години. Какво точно се случи, колко висока бе радиацията, какви са последствията… За съжаление вече е твърде късно да се търсят конкретни и точни данни – заради страх, немарливост, чувство на безнаказаност, глупост, необразованост данни не са събирани или поне не изрядно. Никой не е проследил какво се е случило с онези 600 000 души, участвали в ограничаването размера на катастрофата. Знаят се съдбите само на малцина. Не са наблюдавани и жителите на Припят, които биват евакуирани. Затова и няма как да се назове дори точния брой на жертвите.

В България информация за евентуални заболявания, причинени от катастрофата в Чернобил, изобщо не е събирана. Тодор Живков решава да премълчи за нея пред населението, като така отнема шанса на хората да вземат поне основни мерки за предпазване. Правителството не подава данни за развитието на заболяванията сред българите и към международни организации, които се заемат с тежкия опит да систематизират поне донякъде щетите, за да знае човечеството какво може да го очаква при такива аварии.

Но премълчаването и лъжите не спират катастрофата. Смъртта и страданието на хиляди хора не може да бъде крити завинаги – независимо дали става дума за геноцид по време на война, или за съзнателен отказ да предпазиш населението на един цял континент от смъртоносна опасност. Казва го и сценаристът, и продуцент на сериала Крейг Мейзин.

„Можем да спорим колкото си искаме за „Чернобил“, на природата изобщо не ѝ пука. И на реактора в Чернобил не му е пукало какво иска партията. Направил е това, което правят реакторите при такава поредица от грешки. И зад експлозията не стои един зъл тип, който да е виновен. Така става само в приказките. Няма един-единствен злосторник. Има съвкупност от човешки слабости и система, която трябва да поставим под въпрос.“

И още:

„В сериала злото не е атомната сила. Злото са последствията от систематичните лъжи“.

Този сериал всъщност не е само обвинение. Той е много повече преклонение – пред всички онези хиляди хора, които рискуваха или направо дадоха живота си, за да ограничат последствията от катастрофата. Жалко, че Русия не направи такъв филм и не показа уважението си към тези хора. Жалко и че 33 години по-късно в България все още лъжем и мажем за това, което стана тогава. Не само това, но сякаш никой не си е взел поука и продължаваме да се занимаваме с митичния проект за нова атомна централа.

Не искам да ви стряскам, но „Белене“ я строим дори отпреди аварията в Чернобил, строежът ѝ е одобрен през 1981 година. Последно от инвестицията в нея се отказаха германците от РВЕ. Те влязоха в проекта с намерение за инвестициа от 1,3 милиарда евро, но постепенно трябваше да установят, че твърде много подробности са скрити от тях. Оказа се, че цената на строежа е четири пъти повече – над 4 милиарда евро. Увъртането и лъжите не можеха да се крият дълго време и през 2012-а инвеститорите се отказаха, тъй като парите са много повече, отколкото биха спечелили от продажба на ток.

През 2019-а ситуацията е още по-неблагоприятна. Дори и без втора АЕЦ България изнася 40% от тока си, съседните страни също имат свои енергийни проекти, а екоизточниците са предпочитана алтернатива в цяла Европа. Токът от „Белене“ няма къде да се продава.

И всъщност най-важното – ЕС прие закон, според който всяка страна-членка е длъжна да складира атомния отпадък от централите си на своя територия. България все още не е решила окончателно къде да направи своето хранилище. Едва ли има населено място, което би приело в негова близост да се изхвърля радиоактивен боклук, който ще облъчва десетки хиляди години. Науката все още не е намерила решение на този проблем. Германия бе най-напред в търсенето на възможност за безопасно складиране на ядрени отпадъци. В крайна сметка тя се отказа от този вид енергия и до 2022 г. спира всички атомни централи. Предпочете да не се лъже, че няма опасност. Ние продължаваме да „строим“.