Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Аферата „Мис Стоун“ в новия роман на Бойка Асиова

„Роден на Великден“ - героите от Илинденско-Преображенското въстание в историята на едно сираче, осиновено от ирландския филантроп Пиърс О'Махони (откъс)

Писателката Бойка Асиова. Снимка: Личен архив - Аферата „Мис Стоун“ в новия роман на Бойка Асиова

Писателката Бойка Асиова. Снимка: Личен архив

Травмите в душата на едно сираче след Илинденско-Преображенското въстание описва в новия си роман писателката и журналист Бойка Асиова. „Роден на Великден“ е за реално съществувала личност. След бунтовете от 1903-а, част от борбите за освобождение на Македония и Одринска Тракия от Османската империя, детето е осиновено от Пиърс О’Махони, по-късно заминава за Ирландия, следва медицина и става жител на света. Лекува европейци и африканци, но най-вече своята душа.

„Всичко, написано от Бойка Асиова, като че ли излиза от потайни пазви, в които планината, ветровете и предците са съхранявали специално за нея ароматни думи, извезани сюжети и незабравими герои. В пазвата на тази книга има един живот“, казва Веселина Седларска.

Герои в тази книга са прочути имена от Вътрешната македоно-одринска революционна организация – Яне Сандански, Христо Чернопеев, Гоце Делчев, Ванче Михайлов, Пейо Яворов…

Сред историите около борбите в Македония и Одринско е една история, прочула се в западната преса – отвличането на американската протестантска мисионерка Елън Стоун и нейната приятелка Катерина Цилка от чета на ВМОРО, начело с Яне Сандански и Христо Чернопеев през 1901 – 1902 г. За американката е поискан откуп 25 хил. златни турски лири.

Пиърс О’Махони е ирландския благородник и филантроп, който заедно с Уилям Гладстон защитава българската кауза в британския парламент след потушаването на Априлското въстание в Османската империя. Той пристига в България през 1903 г. и основава сиропиталището „Свети Патрикий“ в София за сираци от Македония и Одринска Тракия след Илинденско-Преображенското въстание. Всичките деца в приюта са осиновени от О’Махони, взимат неговата фамилия и получават образование.

Бойка Асиова е автор на книги с публицистика, документалистика и проза. Между тях са сборниците с разкази „Мъжко можене“, „Лудовица“, „Рецепта за камбана“ (Годишна награда на СБП за есеистика) и романите „Яловата вдовица“ (Национална награда „Н. Хайтов“, номинация за наградата „Хеликон“, преведен на немски и турски език) и „Вълчицата излиза привечер“. „Запеските. Дух и материя“ с приз за принос в запазване на фолклора. Автор на публицистично-документални филми на БНТ („Жалба по Гоце“, „Между люлката и гроба“, „Курбан за Илинден“, „Двата Миладина“, „Пътят за Драма“, „Тайната на юдите“ и др. в областта на борбите на македонските българи за национално освобождение, културно наследство, традиции и нрави и тяхната съвременна проекция).

Предлагаме ви откъс от „Роден на Великден“, предоставен от „Жанет 45“.

МИНА ВЪСТАНИЕТО. То какво въстание! Не е за разправяне… На 2 август, Илинден, 1903-а, като тръгна от Битолско, Солунско, Скопско и опря в Одринско на 6 август, самото Преображение Господне. Обхвана цяла Македония като стърнище след жътва. Ноемврийският зимен дъжд угаси последните пожарища.

Години крадоха и купуваха оръжие. От София и Дупница, от Самоков и Кюстендил. Където намерят. 18 Пушка кремъклия – за тенекия масло. Пищов – за две ярета. Който убие вълк или мечка, надява кожата на прът и с другари минават по селото от къща на къща. Стопаните ги даруват, че са ги отървали от хищниците. Дадените от тях пари отиват за оръжие. Е така въоръжаваха четите си.

Че и една американка – Елена Стоун, тръгнала по Македония да проповядва нова мода християнство, заклещиха в дефилето. На Предел, край Подпрената скала. Защо „подпрена“ ли? Ами защото и днес виси над пътя като стреха и поверието задължава кой как мине под нея, да хвърли камък, камъче, на зор-заман и клечка. За да я подпре. Да не вземе да се сгромоляса и препречи пътя. То остави, че това беше единственият излаз за Стара България, ами може люде да погинат.

Та Сандански и другарите му една сутрин пресрещнаха американката, тръгнала из Македония да дири мераклии за своята църква – англиканската. Изскочиха иззад буките ненадейно. Пушки на рамо, в силясите настръхнали ками и пищови, на нечий колан виси бомба одринка. Бради и коси бръснач невидели бог знае откога. От очите им кремък святка. Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов. Хванаха поводите на кобилата, върху чийто самар се клатушкаше емисарката…

Денят беше 21 август 1901 г.

Мис Елена Стоун – американска протестантска мисионерка. Под едната мишница чадър, под другата Библия, на главата – стара шапка. Българката – Катерина Стефанова-Цилка. Докато се усетят, тия странни пътници попаднаха в плен. Голяма беля се отвори сетне. Комитите им дадоха един месец. Вярваха, че в този срок ще получат откуп за мисионерката. Да, ама се проточиха шест… Цели шест месеца и някой ден отгоре. Спътницата на госпожата, която ѝ взеха за другар, а и за пред света, да не ги нарочат за разбойници, била бременна. Кой да ти знае!? Да вземе да роди, докато юреха планината, и самият Яне, Царот на Пирин, да ѝ бабува. Мъжете се размекнаха, отдавна невидели своите деца и жени, и пазеха тия двете като свои. Ама само как ги пазеха! Да се не повредят нещо. Пленничките се окопитиха, повярваха на похитителите и… сякаш не искаха да бъдат пуснати. Зависими едни от други. Здраво, ревливо бебе, околовръст гъмжи от аскер. Един затъква проста тютюнджийска кашлица в пазови, друг преглъща псувня, трети… а детето реве.

Трепереха им. Местиха се с пеленачето и двете жени от бивак на бивак. Докато най-сетне дойде хабер, че ония, американците, кандисали да платят искания откуп за своята поданица.

А КАКВО СТАНА С ПАРИТЕ ЛИ? А-а-а-а, големи пари получиха за нея войводите. 14 500 турски лири. За да не пропаднат жълтиците, с които е трябвало да се купят пушки за готвеното въстание, Яне Сандански предвидливо ги е разделил и скрил на различни места. Едни даже зашил под тапицерията на табуретка. Това столче още го имаше в един дом.

Нарочен комитет натовариха да се разпореди с тях: Димитър Стефанов, роден в Бесарабия и завършил право в Московския университет, стария Никола Малешевски от Берово, третия – Гоце Делчев. Накупиха оръжие. Повечето отиде за въстанието в Битоля.

Аферата „Мис Стоун“ нарекоха сетне тая невиждана комитска щуротия. Пък Мис да вземе да разкаже по цялата Америка, сама да пише по техните газети, да изнася беседи пред протестанти и всякакви други слушатели – колко били човечни тия на вид иначе страховити мъже. И че не са прости и диви, за каквито ги били взели отначало. Един – учител, втори – учител, трети – учи в университет, офицер… И че не са никакви разбойници, а борци за свободата на народа си. Щото Майка България повече от четвърт век, след като Русия отвори война на Султана, пак си върна царството, но без Македония. А тя, Македония, свидна толкова, колкото и другите ѝ щерки Мизия и Тракия, си остана под робство.

Купено, задигнато, дарено – като същи апостоли, мъжете мъкнеха оръжие по нощите. Учеха се на буково листо да стрелят. И жени овъртолваха в това дело. Едни оттатък Пирин, към Гарванова скала над река Кашинска, зареждаха цяло Мелнишко. Други отсам Пирин – кътаха го по черкви и плевни, под керемиди и зимници, в пещи и оджаци. Да го крият до ден Илинден. Дорде се даде нишан. Кога да стане, решението бе взето в началото на лятото в пещерата Капе, отсам и оттам Алиботуш планината, която Гоце е кръстосвал, и дерето, по което е слязъл с дружина, води към нея. Двайсетина метра дълга, седем- осем навътре в утробата на планината, и петнайсетина висока. Убило душа за комитско сборище.

ПЕЩЕРАТА КАПЕ – СЪЩА МАЙЧИНА ПАЗВА. Огромна и уютна. Пълна с динамит и бомби. Точно тук Гоце Делчев свика сподвижници от Драмско и Серско. Събра тия, с които заедно кръстосва Македония, залага живота си – и не само своя. Клетва бяха дали да пекат заедно делото. Тях привика да разменят приказка, аджеба готово ли е тукашното население за голямо въстание.

Отляво на пещерата, върху скалата, изрисувана иконата на Богородица с Младенеца. Под нея е вратицата на параклиса „Свети Спас“. Стоят още увехналите китки от поклонничките, неприбрани от последния Спасовден. Поклоннички, невести – неоплодени години след венчило, петимни за рожба. Ама как става и защо Спасовден го наричат, си остава тайна низ сенките околовръст.

Та Яворов, другар и сподвижник на Гоце, пише на коляно:

„Когато дойдох аз в пещерата, опитите с динамит бяха свършени. Свършена и другата работа – ние трябваше да се пръскаме. Но Гоце поиска да останем тук още един-два дни, поне до свършването на провизиите. Той намираше особно полезно това близко общение между събрания пъстър свят от най-различни умствени и нравствени уровени. Граждани и селяни, крайни идеалисти и отчаяни главорези – остри камъни, повлечени от общия порой – те трябваше взаимно да отъркат грапавините си и да прилепнат по-тясно един към друг“.

И по-натам поетът харамия реди:

„Малко по малко огньовете прегарят, фигурите зад тях чезнат, разговорите притихват и мнозина спят. Само Кара Вашил (така го зовяха неговите земляци кукушани), подпрян на лакът край нашето огнище, реди унесен:

Море, Нешо, леле, конакчийке,
ке те прашам да ми кажеш:
дали виде лоши люге,
лоши люге – арамии?“

Ай, да му се невиди и песента, и чудото!

Решението е взето. Не се трае повече. Въстание ще има.

Направиха си кадро. Последното, на което е запечатан Гоце. На последната редица. Зад него е Яворов. Два дни след това убиха Гоце.

БАНИЦА, СЕРСКО. 4 МАЙ, ЛЕТО 1903-о.

Обезумяла старица връхлита в одаята с все врата:

– Станете, момци, Баница изгоря! Турска войска е стиснала за гушата селото. Командва я майор Тефиков, началник на жандармерията в Драмско. Пристигнало е секретно разпореждане от Цариград да се бастиса всяко село, скрило четници. И се почва подред.

Гоце не изчака мракът да падне. Излезе пръв. Като обречен. Като да се бе прежалил, тръгна към смъртта. Успокоен някак за срещата с нея. Четата го последва. Шепа мъже срещу облак турци.
Хюсеин Тефиков, помак от Родопите, съвипускник на Гоце от Висшето военно на Негово Величество училище в София. Та той припозна Гоце. С рязък замах възпря войниците в зъл порив да осквернят другаря му. Трупът на войводата остана на мястото, където бе и пронизан.

Сетне Димо Хаджидимов, попаднал в четата по провидение на съдбата и оцелял жив с още неколцина, за да запише черно на бяло:

„Петнадесет часа турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гроба на Македония. И петнадесет часа ни се късаха сърцата… Защото осиротя цял народ“.

Гоце падна ничком. Никой не смееше да припари до него. На другия ден жени от Баница се престрашиха и прилазиха по баира. Доближиха се отлеком, на пръсти. Една изпищя и отскочи назад. Изплашиха се и другите. Втрещени се заковаха на място.

– Мили боже, желка! – жената се кръстеше и плюваше в пазва.

Костенурка се измъкваше изпод ланшна шума между едва набола мащерка откъм нозете на войводата. Сигурно беше минала стоте и нямаше закъде повече да бърза. Вървеше къмто главата му. Да го целуне ли, що ли?

– Мари невести, го е видяла желката ка е паднал Гоце?

Жените гледаха втрещени в животното, сигурни, че е пратеник на Създателя.

Една държеше в шепа главата на Гоце. Другите го подхванаха от двете му страни и го положиха върху чергата, която бяха донесли за носило. Като вардеха да не му се удря главата по земята, повлякоха го надолу. Под каменното изгърбено мостче, обкрачило незнайно откога Баничанска река, сториха каквото трябва. Свалиха му окървавената риза. Помиха тялото му, както се прави с всеки близък мъртвец, преди да го спуснат в гроба. Облякоха го в чиста кошуля, изтръскаха пръстта от опинците да го не убива, и го положиха отново на чергата. Затеглиха я обратно връз баира към камбанарията на черквата „Свети Димитър“. Издигната предвидливо от първомайсторите на петдесетина метра над самия храм. На високото, та като бие камбаната за делник или за празник, да се чуе по всичкото Серско.

Една от невестите се върна и доведе със себе си най-старата оплаквачка от Баница. Старицата едвам настигаше младата. Ама нямаше сила, която да я спре накъдето беше тръгнала. Донесоха от къщи паница с царевично брашно и снопче свещи. Побучиха ги, всяка запали по една. Дорде изгорят, оплакаха Гоце.

Ле-ле, Гоце, ле- ле, рожбо кукушка,
ка ке те майка прежали,
ка ке те татко забрави!
Стани Гоце, стани чедо…
Ле-ле, Гоце, ле-ле, рожбо кукушка…

Бабата водеше песента и милваше убития Гоце по челото. Жените припяваха:

Ле-ле, Гоце, ле-ле, рожбо кукушка…

Оплакаха го и се захванаха гроб да му изкопаят. Бая се озориха. Беше на оттекливо място, та макар и пролетта още не отишла си, пръстта беше като кокал. Земята кански се противеше на женските сили. Положиха Гоце в гроба. Завиха го в чергата. Повиха го като свидно чедо. Подложиха му ястъче за сглаве. Старата го донесе. Да му е меко на главата. Накършиха клони от близките бряст и маслина и го покриха. Щото пръст и камъни да го не удрят кога хвърлят връз него за последно сбогом.

Като се разнесе по Македония, че Гоце Делчев е погинал от турски куршум, момите забрадиха черни кърпи. Още не изстинал в земята, запяха:

Закукала кукувица три дни пред Благовец.
Та измами млади Гоце Делчев…
Църна се чума зададе
там долу в Демир Капия,
там долу в Македония.
Кой ке се юнак избере
чумата да я прогони?
Наел се Делчев войвода,
събрал ми вярна дружина,
не мори турци поганци
най-мори млади българи.
Въвел я в село Баница
чумата да си изгони…

Дали от жените, ония, които го погребаха, тръгна песента, или от родата му в Кукуш, дали от Битоля, или от Струга? Кой да ти каже?! „Песента сайбия нема“ – рече старата баничанка и всинца я запяха. От един на друг, от баир на баир, от село на село… Запя се, като да я четяха от жива книга.

Селяните пък от село Крушево, като научили, че Гоце е убит край Баница, където е минал, преди да срещне куршума, оградили стъпките му с камъни. „Жените ги подкокоросали“ – рече баба Василка и посочи около своето ходило как точно е станало. Като същи очевидец. Да се помни и да се знае. И тая история ще да е от живата книга. От онази, която от уста на уста се предава, от ухо на ухо се чува. От човек на човек… Сетне всички твърдяха, че са очевидци и никой не се съмняваше в това.

Макар през целия си кратък живот да вървеше към нея, смъртта на Гоце дойде като гръм. Легна тежка мъгла. Динамитът струпан, страховито чакаше своя час. Грижата падна върху други плещи, върху други глави. Мнозина един трябваше да заместят. Серският революционен окръг притихна тревожно.

До септември пазеха неговите сили като за последно. Трябваше да дадат знак пред света, че няма отказване

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах