Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

„Афтобиокрафия“ (съфсем кратга) на Тъ. Мозков, театрълен режесур

Равносметка на човек, който току-що навърши 63 години

Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков - „Афтобиокрафия“ (съфсем кратга) на Тъ. Мозков, театрълен режесур

Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков

…Спирам с грешките – излизам от посетилото ме за миг слабоумие! Преди да си се върна обратно в него (то ми е чудно скривалище) ще сбия живота си, „тфорческийъ“ до няколко страници и ще си го опиша. Защо? Няма да се намери някой друг да го опише. Това беше встъпление.

Следва изстъпление: „For what it’s worth“ е заглавие на една великолепна песен на Бъфало Спрингфийлд. Значи „За какво си струва“. Ще го променя на „За какво си струваше“. А ето за какво:

През 80-те години на миналия век неясно как се промъкнаха и разположиха из театрите няколко странни за общоприетите разбирания представления. Поникнаха сред повсеместно „оаканите“ от социалистическите реалисти сцени. Оакалите ги бяха със зачервени и задни части, и мисли. Днес са си ги пребоядисали и си се разхождат спокойно, без всякакви угризения за сценичните си, разбирай – морални извращения.

„Ами такива бяха времената тогава – ще ти кажат, ще се усмихнат и ще те погледнат някак си съучастнически – хе-хе, ти беше същият като нас, всички бяхме такива. Нали времената бяха такива?!“

Но, не, не, негодници! Аз не бях. И времената ги правим ние, а не те нас. Прощавайте за мекия език, но възпитанието не ми позволява да назова нещата с истинските им имена. Писна ми, писна ми! И продължава да ми пищи от ялова интелигенция. Но каква да бъде нашата? В онези времена за нея важеше максимата „Да живееш, означава да се нагаждаш, и всеки, който не умира от глад, е подозрителен“. Чоран го е казал, не аз. Няма да кажа и кой е Чоран. Вижте в Гугъл.

Повечето тогавашни режисьорски деяния можех да оприлича на сексуални извращения с театрални текстове или на ритуално оскверняване на трупове на класически автори. А случващото се по сцените ми приличаше на синхронно плуване в клозетни ями. Писна ми, писна ми и ми пищи!

Тези своеобразни актьоро- режисьоро- авторски „изпражнения“ по почвата на театъра ни, обаче, освен че привлякоха тлъсти „мухи говнярки“ за театрална критика, а и за публика, послужиха като тор. Тор за ново театрално поникване! Новопоникналият сред говната сценичен вид спря да смърди на „лук и вкиснато“ и започна да ухае на дух и истина. На смелост – също, защото истината тогава беше опасна, дори и като дума. Имаше неин заместител, гръмко наречен с русизма „правда“, а властта благоговееше пред изкуството на така наречената „шаячна правда“ (ироничен художествен стил, измислен от Илф и Петров). Шаякът е твърд вълнен плат. За истинските му любители си представям, че не трябва да носят бельо под него, за да усещат грубото му безкомпромисно жулене по кожата си. Грубостта беше техен идеал и в живота, и в изкуството, заедно с неинтересността… А новопоникналите бяхме ние!

Как оцелявахме сред „правдата на шаяка“? Не знам. „Ангел пазител“ на нашия, новопоявил се театрален натрапник, като че ли беше самият „Хомо Луденс“. А дали да не го нарека „Свети Хомо Луденс“ – играещия си Светец, забавляващия се Светец, Светецът на Фантазията?

Фукливо е аз да се отъждествявам с този вид театър. Ако не беше учителката ми Юлия Огнянова, ако не беше състудентът и сърежисьорът ми – Леонардо, без „о“-то в края, с фамилия Капоне, пак без „е“ накрая! А името Ел Капоне би било съзвучно с „гангстерския“ ни подход към „трезорите“ на тогавашното изкуство, пълни с кротко послушание и агресивна скука, като последната беше обявена от „началниците на културата“ за Богиня на театъра. Ако не бяха и артистите Кръстю и Мая – наши състуденти, нямаше как да се и появим и проявим. А пък ако преди нас в театъра не бяха се случили няколкото „игрови избухвания“, режисирани от Леон Даниел, Андрей Аврамов, Никола Петков, бих добавил и Елена Цикова, нямаше да има на какво да стъпим, за да започнем. Не бива да се забравя и едно „Театрално вариете“, играещо се във фоайето на Сатиричния театър, измайсторено от Маргарита Младенова и Младен Киселов. Също така и едно бижу на живата комедия – „Случайната смърт на един Анархист“ от Дарио Фо, изрежисирано от Коко Стефанов и изиграно от Ивайло Христов в Сливенския театър.

Ние през това време някак си встрани, в група, го почвахме щурия си театър. В група си го „отглеждахме“ и само в група бихме могли да си го „доотгледаме“. Обаче средата беше индиферентна. Обаче властта наблюдаваше с подозрение. Обаче, пък… на театралния бряг акостира човек с прякор „Ганди“ и ни осигури пространство за действие в чисто нов, основан от него частен театър. А с ръководството на „групировката ни“ се нагърби тогавашният директор на Младежкия театър Стефан Янков, напуснал твърдата заплата и спокойствието на държавната служба, за да се хвърли в риска на неизвестното.

Вече нищо не можеше да ни попречи, освен едно! Най-страшното, ужасното и отвратителното – ние, самите. И си попречихме. И се разпаднахме. И то, нито с гръм, нито с трясък. „Со кротце, со благо“, бавничко и естествено някакси. Хоп – тоя вляво, троп – оня вдясно, опа – другият встрани и така… И така, новороденият сценичен вид се оказа „недороден“. Явно на изоставилата го на произвола на съдбата група, която учителката ни наричаше „дружинка“, не ù е пукало, че е участвала в съзаклятие, във вълнение, в тръпка, във възторг, че и в бунт някакъв. И – чао!… Нагон към известност? Инстинкт за самоизява? Страх от риск? Или просто липса на приключенски дух? Не знам. Но, изоставен от създателите си, този театър новак, който се нуждаеше от специални обгрижвания (нарекохме го „игрови“), днес деградира до естрадно-бутафорни безвкусици, а сградите на театрите ни се облепиха с плакати на облещени артисти, озъбени в усмивки.

Не издържам, не мога повече! За такива гнусотии ли съм допринасял с работата си!? Като че ли – да! Успокоявам се, че е косвено.

Но да се върнем към разпада ни:

Един от артистите, главен участник в „зачеването“ на този тип театър, беше гениално-виртуозен импровизатор. Днес вече е обикновено- добър актьор, отказал се от импровизирането. При него това е все едно да се е отказал от белите си дробове, за да предпочете командното дишане. Обикновеността е „многоглаво чудовище“. Безпощадно! Поглъща наред. Бавно засмуква, като питон. А на поглъщания дори му е приятно да бъде поглъщан. Ще „шифрирам“ името му и ще го нарека „Фа-бекасов“ (комбинация между нота и птица). Видя ли го в днешните му скечове, ми става притеснително. Аз си се притеснявам, а той ведро си „шляпа“ в плитчините на ежедневността. „Обезсмисля“ моята младост… ли? Не знам. Не, няма как. Не съм се захващал с неща, в които е имало много смисъл, за да не могат от никого да бъдат обезмислени, ха-ха! Но няма да могат да бъдат и осмислени, хи-хи! Сега, аз, нещастникът, правя плах опит за придаване на някакво тяхно „значенийце“. Всъщност, кому е нужно? Май само на мен. А дали пък няма да е нужно и на внучките ми?…

Има и още:

Уважавана от мен и от групата ни театрална режисьорка, блестящ професионалист, заслужаващ напълно респекта, който всички питаем към нея, ни се беше скарала по повод „Фа-бекасов“:

„Как можете да работите с такъв актьор? Той няма никакво обаяние! Чудя ви се много!“.

Но малко след това тя ни учуди още повече. Слиса ни, същиса ни и ни втрещи! Защо? Защото, без въобще да го харесва, ни го отне?! Взе ни го. А той пък ù се даде!? Даде ù се, за да получи главна роля в нейно представление в „Най-главния“ ни театър! Явно тя е имала себе си за по-главна от нас, горките. Всъщност, горката тя! Защо? Защото, защо ще искаш да работиш с артист, когото изобщо не харесваш, освен за да го откъснеш от групата му и да попречиш на току-що родил се, първородно проплакал и едва проходил театър? „Детеубийството“ не е малък грях. Особено за творец като нея, посветил се на деликатността на човешките взаимоотношения… Ще я нарека „Въздушната“ или „Ефирната“. Тя не ни нарани, а озадачи! Причислявам я към „активните борци“ против новопоникващото. Не я разбирам! Тя също беше „поникнала“ сравнително скоро. Но явно не е желаела да има и други „никнещи“ след нея… Ще я приобщя към секция „тихи борци“ против фантазията. И към подсекция „неосъзнати борци“- тя наистина ни обича и не си дава сметка какво е извършила спрямо нас.

А откъсналият се от трупата ни беше „основното ни оръжие“. Ако не беше се откъснал, имаше вероятност да стане част от световна клоунска двойка, заедно с една от нашите актриси, наречена от пресата „Чаплин в пола“, и може би щеше да триумфира по света с нея. Но той предпочете да работи в театър, не уникален, а „Национален“ – за мен синоним на „провинциален“ – голяма част от нацията живее в провинцията, а на останалата част провинцията е в главата ù. Във въпросния театър го „опитомиха“, за да го превърнат в част от добре „дресираните“ ни актьори, които неизбежно се римуват с дезертьори и със „sorry“. И от клоун системата го трансформира в клон (бранш) от многото видове лековато-смешновата и неангажираща актьорска игра.

Спомням си, че бях чел за някой, който пишел текстовете си на листчета, после не ги харесвал и ги изхвърлял през прозореца. След години, за негово изумление вятърът започнал да му ги довява обратно и той решил да си ги събира – нещо такова ми се случва в момента. Я да видим сега кое листче ще дойде, кой ще е следващият от „емигриралите“ от територията на нашето „Театро Луденс“? Ето го! (ще се изненадате):

Като млади асистенти на театралната си учителка преподавахме с Лео Капон „през куп за грош“ куклена режисура на няколко нейни студенти във ВИТИЗ. Обучението им се състоеше предимно в това да се мяркаме „небрежно“ от време на време на техните репетиции, а „лекциите“ ни бяха единствено под формата на приятелски съвети, от сорта на „Струва ни се, че това, което гледахме, ако не беше съвсем така, щеше да стане малко по-така“. Най-допадащият ми от „съветваните“ от мен, в една от първите си професионални работи цитира (меко казано) наше мъничко театралничко „откритийце“ (тогава ние с Лео заедно работехме и подписвахме работите си): Обърна гледната точка и разположи артистите успоредно на пода, уж че са стъпили на вертикалната стена. Публиката трябваше да си накланя главата, за да наблюдава… Ок, нищо против, но той никъде не спомена чие „откритийце“ е цитирал. Шляп – почувствах удар като с мокър пешкир. До този момент си представях въпросния колега като възможен бъдещ сътрудник или като евентуален трети от дуото ни с Лео. Спрях. Онемях. Оглупях. Да повярвам не можах. Възкликнах: Ах! (спирам с римите).

Той взаимства и други похвати от игровия ни стил. Ура, имали сме какво да дадем! Ура, имало е и кой да го получи! И ура, най-важното е, че е имало кой да го обогати! Той днес е признат не само у нас. И го заслужава. И спектаклите му са страхотни. И можеше да ни бъде страхотен сътрудник, но… Има едно „но“. Природата му беше на „единак“, а ние си търсехме „глутница“. Ок, чао, нищо против, но… Но в „маршрута“ му към театралните върхове, успехите му се възприемаха от съсловието ни като… като удар срещу мен (с Лео вече работехме поотделно, по взаимно съгласие). Този новият те размаза – ми каза един артист – направо ти разгони фамилията. Чакайте, аз не съм театрален „състезател“, а „създател“. Не участвам в театрални надпревари. Я не ни вкарвайте в несъществуващо съперничество!!!

Любопитно от случката с противопоставянето на колегата срещу мен е, че имаше някаква организация, имаше план, имаше нещо предварително нагласено. Не казвам, че е от него. А и не се възгордявам да мисля, че „конспирацийката“ е била само срещу мен… макар че бях от семейство на „бивши хора“. За екземплярите от моя вид ДС спускаше инструкции – да им се пречи по всякакъв начин, но косвено, за да не излезе твърде ачик. Усещах някакъв огромен прозрачен милиционер със стоп палка да ръкомаха из въздуха: Ти изчакай, ти отбий, а ти давай напред! Всъщност, „мероприятието“ беше срещу „прохождането“ на театъра, с който се бяхме захванали. Пуснаха в ход метода „разделяй и владей“. В случая – „насъсквай и владей“. Колеги ходеха ту при мен, ту при „съперника“ ми и съзаклятничеха:

„Да знаеш какво говори той зад гърба ти, добре, че не си го чул!“

Убеден съм, че „моят антагонист“ няма пръст в тая работа. Шифровах фамилията му на „Македонфов“. „Завоевател“ на доста театри по света. „Дезертьорството“ му се състои в това, че реши „да се излекува“ от театъра, с който смятах, че сме „заразени завинаги“ от общата ни учителка: Театър не на писаната досега драматургия, защото я смятахме за банална и изчерпана. Театър не на сюжета, защото смятахме, че сюжетните схеми в световен мащаб бяха само 4- 5 и че бяха втръснали – не само на нас, а и на всички около нас (дълбоко се лъжех – това го смятах само аз). Театър на съпоставката на теми, идеи и на текст, който да се ражда по време на репетиции. Театър не на психологията във взаимоотношенията, а на музикалния темпоритъм, на диалога и на синкопа в ритъма на действието. Театър луд и парадоксален. Театър на граничещата с безумие игра. Театър на свръхотговорната безотговорност, както и на прецизираната до милиметър непрецизност… И всичко това изпълнено с клоунска непохватност и с елементи на глупащина… Абе, невиждан и за България, и за нашите „съгледвачи“ от обгрижващия ни милиционерски режим!

„Македонфов“ предпочете да пусне в тенджерата, в която „сготвяше“ наистина ароматните си представления, две-три скилидки реализъм, придружени с няколко причинно-следствени връзки и да посоли с малко психология. Нищо, такъв вид театър също може да е добър. И неговият беше точно такъв. Но не беше моят, въпреки че за доста хора беше по-впечатляващ от моя. Така да бъде! Простено да му е всичко, без едно! То окончателно ме отдалечи от него (ако той чете този текст, ще се изненада). То е, че постави пиеса на Максим Горки. Само това! Постави я наистина великолепно, но… Аз от този автор се отвращавах по лични, „морално-идеологически“ причини. Той беше „назначен“ от съветския режим за един от „надзирателите“, които не ни даваха да излизаме от килиите на „единствено правилния психологическо-реалистически“ театър. Ненавиждах правилата за правене на този „правилен“ театър. А пък желанието да поставиш толкова добре текста на един литературен „негодяй“ беше прекалено „подозрително“ за мен. Тогава осъзнах, че няма как да продължа да го чувствам единомишленик (а трудно се опазва застрашен театрален вид без единомишленици). Явно стояхме на два противоположни политико- естетически полюса. Явно и той го е осъзнал. Явно и поради това се отдръпна от нашия, ако не първи, то поне един от първите частни театри. Триумфира в „Най-главния ни театър“. А ако беше останал в нашия „Не Толкова Главен Театър“, този Театър имаше, макар и бегъл шанс да триумфира по целия свят. И жанрът, който тогава изграждахме, щеше да се наложи като равноправен сред дотогава съществуващите.

Но какво попречи? Славата! Славата ли? Ами да, славата, нали уж сме Славяни!? Славата трябваше да се дели! А по-лесно се дели имущество, отколкото слава. Аз самичък (макар и с Лео от разстояние) не можех да се справя със задачата да изстрелям „рожбата ни“ към висините, затова и не се захванах. Сега си поркам умерено и се утешавам с „минало незабравимо“. С нетърпение чакам то да стане забравимо. Но преди това да споделя и едно „тъмно“ петно в него, касаещо мен:

Имах шанса да се уча на театър от… Ще я нарека „Августа Огнярска“. Под нейно влияние създадохме театъра, за който ставаше дума. Под нейно влияние ние с Лео Капон хващахме гъби за миене на чинии, после ножици, изрязахме с тях клоунски носове и ги залепяхме по носовете на актьорите си… После те ги отлепяха, трудно, но, все пак ги отлепяха! Пазят ги (да се надяваме) в някое чекмедже. Те не знаят къде е ключът за това чекмедже, но ние знаем. Ако тези безноси „клоуно-убийци“ си ги поискат, ще им ги сложим отново, за да възкресим клоуна в тях. А във всеки човек живее по един клоун…

Бях любимец на учителката си. Веднъж ми каза:

„Аз работих с вас, за да насочвам въображението ви към главното, което искате да кажете от сцената, а по-добро, целенасочено въображение от твоето, не познавам“.

Но изведнъж най-неочаквано тя ме разлюби. Почти намрази. Едновременно с това се настрои срещу майка ми. Не мога да намеря друга причина, освен фанатично левите ù убеждения, които и аз, и моето семейство не споделяхме. Не разбирах, не разбирам и днес, как удивително интелигентен човек запазва крайно левите си убеждения у нас след тяхното дискредитиране от цинизма на комунистическия режим. А спрямо нея тоя режим беше проявил „наднормен“ цинизъм. Забрани ù… Не, не ù! Я! Забрани я! Нея! Защото не ù позволи да работи. Тоест, да живее. Свикнала с предишния си нелегален начин на съпротива, наречена от някои неграмотници „антифашистка“ (дори си го изписват „антифашис-ка“- без „т“), тя „подмолно“ си работеше в не толкова контролирания куклен театър и в някои отдалечени провинциални драматични такива. Докато не дойде свободата и ни озари неподготвени. А знаете ли, учителката ми след демократичните промени как отвърна на забранявалите я? Разобличи ли ги? Настрои ли се срещу тях? Не! Настрои се срещу друг. Срещу кого? Срещу мен. Защо!? Започна да ми крещи:

„Как може да не си ми казвал досега за зверствата им?!“

Не ù бях казвал, мислех си, че ги знае. Мислех си, че повечето комунисти ги знаят, но си траят. Дори и свестните (а имаше такива) си мълчаха. Айде, да го наречем, не траене, а преосмисляне… Но защо, защо за нея аз излязох виновен!? Ето ми първият отговор: Истината, излязла от моята уста тя тълкуваше като някакво косвено обвинение:

– Сякаш аз съм допринесла за тия зверства! Това ли искаш да ми кажеш?

– Не, не исках това да ви кажа!…

Всъщност, вътрешно исках да ù го кажа. Вярно, заобиколно, но го исках. Вярно, в нейния случай беше „непредумишлено убийство“, със „смекчаващи вината обстоятелства“, но пък!?..

Ето ми и вторият отговор: Чел съм някъде, че левичарството, искреното, романтичното е присъщо на младостта, но в зряла възраст, ако не отмине, то се превръща в болест. „Партийо, ти си права и когато съгрешиш дори?!“ Нелечима болест на психиката! Изразява се в това, че „заболелите“ стават избирателно слепи, избирателно глухи и отказват да чуят и видят всичко, което противоречи на „красивите“ им идеи. И затова те наистина не знаят за безобразията на режима и за малоумието на идеологията му. Простено да им е! На нея – също. Мир на праха ù!

Но някаква горчивост ми остана… Остана и към периода от моя живот, свързан с нея. Не, че още не я обичам. Иде ми обаче да тръгна сам и да гледам тъпо в краката си, без да знам накъде съм тръгнал. Знам обаче защо съм тръгнал. За да продължа да „тегля“. Тегля каруцата. Тегля я сам тая каруца с „тленните останки“ на нашия първоначален ентусиазъм, тегля я с остатъците от декора, костюмите, сценариите, реквизитите и похватите на общото ни дете – игровия театър. Със спомена за него. А споменът тежи повече от истинските неща. Няма, няма кой да ми помогне в тегленето. Групата, която можеше да се впрегне заедно с мен, вече не съществува… Ура, идват театрални студенти! Ще помогнат! Но вместо да се впрегнат редом с мен да теглят, те се качват в каруцата, аз да ги тегля!? Изнемогвам… Дърпам. Докога, докога?!

Сам съм, сам останах, мамицата ви предателска! Жена ми Мая тегли заедно с мен, но… в своя си посока. Към семейството, към остарелите родители и към внученцата… Такива ми ти работи.

Така че вървя сам, тегля, вървя, тегля, спъвам се в… В какво? В смисъла на това, което съм написал. То е не нападателна, а защитна реч! Моя защитна реч за дезертьорствата, които и аз съм извършвал. Мамицата ми! Обвинението е най-добрата защита. Изоставял съм и аз доста от съавторите си… Че и въпросната си учителка! Отделих се, отделих и група актьори от нея в името на личната си кариера. А тя хващаше нощния влак от София за град Толбухин (днес Добрич) само и само, за да ми помага в репетициите, ако го бях закъсал. Скоро чух от един колега, че казвала:

„Само Теди е по-луд и по-свободен от мене!“

Благодаря ти, Юлия!…

Отделял съм също и някои немски актьори от режисьора, който ми помагаше да работя в Германия – ще го нарека Митко „Готин“. Измъкнах се и от предложението на „Македонфов“ да вляза в директорския съвет на „Най-главния театър“… Изоставих за около година и безценната си трупа – и то точно, когато не биваше, точно когато тя си стъпваше на краката, точно когато тя не можеше без мен, за да отида на специализация в красивата Италия – грозна постъпка спрямо артистичната ни цялост… Мамицата ми стара! За какво тогава се сърдя на другите? За всичко – мамицата им – мамицата ни! Нашата мама! Споделям с гореописаните вината за това, че в България не „гръмна шампанското“ на един такъв театър, в който, представете си – сякаш щяха да играят един до друг Чарли Чаплин, Бъстър Кийтън, Юрий Никулин, Лаурел и Харди, Андрей Миронов, Луи дьо Фюнес, „Монти Пайтън“, Фернандел, Вахтанг Кикабидзе, Жак Тати, Алберто Сорди, Ина Чурикова, Джулиета Мазина, Моника Вити, братя Маркс и още, и още…

ПП1: Не аз съм написал всичкото това дотук и не мога да знам дали е вярно. То някак си само се е написало и друг го е подписал с моето име:

Стефан (Теди) Москов

ПП2: Текстът не беше писан, а преболедуван. Имам медицинска бележка – страдам от посттравматични пристъпи на гняв, придружени с умерени дози „нарцисизъм“. Дано дойде някое кученце да препикае саксийката, в която съм се самопосадил, че да започна да ухая с миризмата, която заслужавам!

ПП3: Това беше дълга, но честно изпсувана псувня! Изповядана псувня. Надявам се сте я чели в расо и калимявка в изповедална кабина…

Благотаря на фсичги, коидо са я дучели ду грай!

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90