Чу се през седмицата, че писателите искали пари от библиотеките и културата отново се разтресе. Докато самите те се опитаха публично да разясняват какво точно имат предвид в писмото си до Народното събрание и Министерството на културата, една трета от будното общество се съгласи, че отчисления за книги, давани в заем в библиотеки, да отиват в джоба на автора, е европейска практика. Другите две трети обратно – не ги интересува европейското законодателство в тази посока, защото „у нас е друго“, а и финансовите искания на писателската гилдия им се видяха твърде недуховни.
Когато става дума за български библиотеки, народът е особено чувствителен. Чуе ли „библиотека“, българинът романтично си представя онази по-голяма стая в училище, където на метални сглобяеми рафтове са разположени книги с кръгли лепенки в горния ляв ъгъл, на прозореца е притихнала колекция от мушката, кактуси и трилистник, а под портрета на Вазов и Ботев, зад бюро работи жена с елек и грамадни очила, чиято най-важна задача е да опазва тишината в стаята. И да бръчка всеки заел книга ученик да я върне навреме и в добро състояние.
За други, чели и учили малко повече, в представата за библиотека влизат например университетската с лъвчетата (тази в двора на Софийски университет) или филологическата на последния етаж на деканата. По мое време там редовно се четеше в компанията на гълъби, та затова я наричахме и гълъбарника. Не беше рядкост и докато кълвеш някой учебник и гълъб ти гука зад врата, дъждът отвън мистериозно да започне да ти капе на главата от пропукания таван. Това обаче можеше да ти се случи и в Народната библиотека – в основните зали там редовно слаломирахме между пластмасови кофи, стратегически разположени така, че да улавят течовете от вечно капещия покрив. За тоалетните на тази библиотека от едно време пък направо изследване мога да напиша – толкова години така и не можах да си отговоря на въпроса какви са тези устремени към науката умове, които в почивките между четенето на Кант и Хегел, например, могат да освободят менталното си напрежение с кратко тоалетно изказване във вид на рисунка на гениталии…
Като говоря за българските библиотеки и представата на средния българин за тях, е редно да кажа и още нещо – че в обществото ни има и една огромна част от хора, които изобщо не знаят какво е това библиотека. Съвсем първосигнално връзват думата с „читалище“, откъдето мигом им замилява патриотично, привиждат им се калпаци, червени пояси и пафти и ето ти я библиотеката като изконен образ на българщината. Пък някой да иска пари от българщината, дето по принцип е клета… айде моля ви се! И така трийсетината български писатели, публицисти и хора на словото, поискали да се прилага едно европейско правило, свързано с творческия им труд, изведнъж се привидяха от общественото око като шайка разпасани писачи, нахлули в тихия библиотечен български храм, за да го оберат.
Направих си труда да прегледам съществуващия закон за авторското право у нас, както и внимателно да прочета писмото на писателите. Не мога да претендирам за професионално тълкуване на законовите разпоредби, но е факт, че си има много ясно упоменати отчисления при препродажба на произведения на изкуството във въпросния чл. 20а от Закона, а в чл.22а , алинея (2) е казано, че „За даване в заем на произведения или екземпляри от носители, които ги съдържат, авторите им имат право на възнаграждение, дължимо от лицето, което ги дава в заем“. В алинея (4) на същия член обаче се уточнява, че „Алинея 2 не се прилага при даване в заем от държавни и общински културни организации, осъществяващи дейност на библиотеки, училищни, университетски и читалищни библиотеки“. Пък то у нас библиотеките са предимно обществени – само някои от частните университети имат библиотеки, които не би следвало да попадат под действието на въпросната алинея (4). Но понеже така или иначе не съм юрист и не е редно с литературния си начин на мислене да интерпретирам закони, ще спра с документалната част тук и ще я предоставя за тълкуване на специалистите.
Важно е да добавя само, че според европейската практика, която проучих, става дума за това подобни институции или хора, отдаващи книги под наем срещу пари (включително месечната или годишна такса за библиотечна читателска карта), да плащат еднократна такса (най-често някакъв процент от коричната цена на книгата) за това. Това не означава, че всяко заемане на книгата от читател се заплаща обаче. Означава, че самата институция или търговец един вид купува еднократно правото да отдава книгата под наем. Така прави с всеки един отделен екземпляр – т.е. ако една частна библиотека купи десет броя от едно и също заглавие, плаща за правото да ги отдава за всеки един от тях. Училищните и обществените библиотеки в европейската правна практика също са освободени от това да заплащат тази сума и тя се поема от държавата. Най-често функцията на събирач на подобни отчисления се поема от отделни организации, специализирани именно в това (една от тях е SOFIA във Франция, например). Те се грижат въпросните отчисления (или такса за отдаване под наем) да влязат във формирането на пенсионното възнаграждение на автора, така че много често пари изобщо не влизат директно в джоба му.
Разбира се, в големите държави с устойчиви културни политики тези суми не са нищожни, както биха били у нас. Въпросът обаче е принципен и касае изобщо разбирането ни за оценяването и заплащането на авторския труд, когато става дума за произведения на духа. Защото заменете сега писателя с рап или чалга певец, а библиотеката с дискотека – и ще видите, че става дума за абсолютно същото нещо: за да въртят едно парче, дискотеките плащат за това право. И да, вярно е, че у нас би ставало дума наистина за жълти стотинки, тъй като библиотеките са на изкуствено дишане, за разлика от печелившите дискотеки. Но не сумата, а грижата и правото са това, което остойностява авторския, писателски труд. Затова е по-логично първо добре да се информираме за какво точно става дума, преди да гърмим из пространството, че писателите ни – тези хора на духа и логоса – взели, че се прицелили в мизерните пари на и без друго издъхващите държавни библиотеки. Или другата интерпретация, на която се натъкнах: че така, както било тръгнало, щели да измислят механизъм и ако Пешо даде назаем книга на приятеля си Гошо, да плаща на автора за това. Нещо, което не просто е измислица, но е и тотално нелогично, най-малкото защото Пешо не печели от това, че си дава личната книга на Гошо да я прочете.
От поредната буря в чаша вода, предизвикана от писмото на писателите, силно впечатление ми направиха две неща. Едното, както казах вече, е колко лесно обществото може да дамгоса човека на духовния труд като меркантилен търгаш, само защото е поискал нещо, което по право би следвало да му се полага. И колко му е хубаво да провиди в творците на словото обикновени сребролюбци. Честно казано, това не ме изненада, знавайки добре, че за нашего брата българина разстоянието от „Осанна“ до „Разпни го“ е точно колкото е диаметърът на пет стотинки.
Не ме изненада, но ме впечатли с постоянството си и още една обществена забележка – в списъка на тези писатели, подписали писмото до Народното събрание и Министерството на културата как можело еди-кой-си да е до еди-кой-си-друг и изобщо пък еди-ко-си-трети как може да се има за писател. Разговор отново няма и, както стана с Истанбулската конвенция, широко се осъждат едни неща, които или ги няма, или са напълно несъществени към смисъла на цялото нещо. Защото дали са добри писатели, или не – всички тези хора са автори с издадени повече от една книги, които се продават и четат. И в този смисъл те са си писатели. В качеството си на хора, упражняващи един и същи труд, те спокойно могат да са в този списък. Дайте пак да заменим писатели с производители на сирене, например. Тогава едва ли ще има проблем с факта, че производителите на марката „Планински поток“ и на „Млечна мечта“ заедно търсят правата си, независимо, че едното сирене може изобщо да не е става за ядене. При производителите на сирене качеството ще се отрази на продажбите – по-лошото сирене няма да се купува от клиентите (в идеалния случай), затова и търговците няма да го зареждат. С книгите и читателите е същото – когато една книга не е добра, читателите не я четат (в идеалния случай), а институциите не я купуват (или само по една-две бройки) и съответно не плащат за правото да я отдават под наем.
Основният проблем от надигналата се полемика около този писателски финансов повик е друг. И той е в изначалното разбиране на обществото, че творческата работа някак не може да подлежи на финансови оразмерявания. Нематериалният труд е въприеман като вид удоволствие за този, който го извършва (най-често, слава Богу, е така), а за удоволствието, маркирано като работа, у нас е грозно да се плаща. Музикант къща не храни, обобщава народът ни. Или любимото ми оценъчно изречение на средностатистически гражданин, който попада на изложба на модерно изкуство:
„Е, то и аз мога да нарисувам черна точка на бял фон и да искам милиони за това!”.
Ами хайде нарисувай, кой ти пречи?!
Наскоро написах една малка статия по повод смъртта на Дядо Добри. Дни след публикуването ѝ тук тя се появи цялата преведена на руски в религиозен сайт на голям руски манастир. На споделеното ми възмущение от факта, че разрешение да бъде използван текстът не е поискан нито от сайта, за който оригинално е написан, нито от автора, реагираха немалко хора. И съществена част от тях спираха разсъжденията си до „става дума за Дядо Добри, трябва да се гордеете, че сте препечатана, стига суета“. Един вид самата „свята тема“ на създадения от автора текст априори предполага, че той почти няма никаква заслуга за неговото създаване и следователно не трябва меркантилно да очаква да бъде заплатен трудът му. На практика това значи, че всеки архитект на храм, че дори и на училище или изобщо сграда „на полза роду“ трябва да работи про боно. Означава още и че ако утре един свещеник ми открадне колата например, аз трябва с удоволствие да му я преотстъпя, че даже няма да е зле и да му напълня резервоара с бензин, че да не му е притеснено на богоотдадената душа, докато си кара.
Кражбата или незаплащането, но използването на чужда собственост, рязко ни възпламенява, когато става дума за предмет от потреблението. Но същия акт приемаме като нахалство, когато говорим за някакъв вид творчество. Просто защото това със създаването на храна за духа не ни се види материално измеримо. Нищо, че и тези, дето пишат книги или музика, рисуват картини или правят театър и кино, също се хранят, плащат данъци и пълнят резервоарите на автомобилите си с бензин. Да, парите за това едва ли ще дойдат от отчисленията на библиотеките, още повече, че у нас, както казах, те са предимно държавни и в този смисъл вероятно и освободени от това задължение (юристите ще се изкажат накрая за това). Но нека в обществото да бъде внесено на държавно ниво най-после разбирането, че работата на артиста в най-широк смисъл е работа като всяка друга и трудът по нея трябва да бъде заплащан подобаващо. Така полека-лека хората ще разберат, че след като администрацията държи на творците си, тяхната мисия касае визията на държавата и нейното представяне. Защото културата е най-добрата визуална или сетивна метафора за една държавност и като такава тя най-лесно се възприема от човешкото съзнание. Затова и високо цивилизованите държави са наясно, че добрата политика предполага сериозно присъствие на културата и влага достатъчно средства точно тя да е на ниво. Пък дали еди-кой-си писател ще реши да си дари книгите на една библиотека, дали издателството ще ѝ предостави безплатно свои копия, си е отделен въпрос и тяхно лично право да решат да постъпят така или не. Важното е, че държавата ще е признала правата и труда на своите писатели и ще е установила механизъм, по който това да е обществено ясно.
Та не, писателите не искат да грабят касичките на обществените библиотеки. Искат просто трудът им да е държавно признат и адекватно оценен като извършена работа с национално значение.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение