Софийски международен панаир на книгата

Ако бях мъж…

 Снимка: Румен Добрев, „Площад Славейков“  - Ако бях мъж…

Снимка: Румен Добрев, „Площад Славейков“

Трябвало да се казвам Михаил. Родила съм се във време, в което полът на бебето се гадаел по разни бабини деветини, та в мамината бременност признаците недвусмислено говорели за мъжко присъствие. Когато в крайна сметка в средата на осмия месец майка ми ме родила, никой нямал против, че съм се оказала момиче. Само една от акушерките, убедена, че от острия корем на родилката с перфектната кожа няма как да се пръкне момиче, тъжно продумала, докато ми режели пъпната връв:

„Ееех, момиче, момичееее, женско си, ама в тоя живот ще трябва като мъж да се бориш!“…

Права била, жената.

Не знам дали ме е орисала, или е въпрос на случайности, звезди и възпитание, но да, в тоя мой женски живот все ми се налага да се боря мъжки. Ако изобщо се съглася с клишето, че щом като една битка е на живот и смърт, пък ти ѝ отстояваш, то непременно си воин мъж, а не жена.

Америка за България

Замислих се за тази подробност от деня на раждането ми покрай осми март. Днес ще преживея този единствен, определен като „женски“ ден в годината за четиридесет и осми път. И за първи път някак ми се обърна гледната точка: ами ако бях се родила мъж, какво щях да правя? Какъв ще да е тоя неосъществен Михаил? Какво щеше да е онова мъжко у него, с което това женско у мен би се гордяло? И как аз, жената Мария, на четиридесет и осем години, с два брака, две деца и прилична кариера, бих се превъплътила в онзи мъжки Аз, ако можех да си го измисля?

Ако се бях родила Михаил, щях да бъда гладен и жаден, да плача нощем, да не спя, да имам колики, да повръщам, да пишкам и акам в пелените си точно толкова, колкото и като родената Мария. Родителите ми не бяха от тези, които гледат на първороден син като на мини божество, просто защото гледаха на всяко дете като на ангел, когото трябва да тренираш за смислен земен живот. Щях да си лежа в синята си бебешка количка, без да смущавам обществото от баби и лели, които неизменно ме наричали „тоз юнак“ само заради „мъжките“ цветове, в които мама ме обличала. Абсолютно неподвластна на розово-синята стилистика в бебешкото демонстриране на половете, тя дори ме разхождала със сламено бомбе на главата. Това докарвало до пълно недоумение останалите майки по градинките, за които в крайна сметка да имаш син било въпрос на съпружеска и фамилна отговорност, а родените момичета най-често се приемали като генерални репетиции или лош късмет по пътя за „истинското“ раждане – това на мъжко дете.

Ако бях момче, баща ми щеше да ме учи да се защитавам от агресията на другите така, както ме научи и като момиче. Може би щеше да му е по-лесно да ме тренира в юмручен бой, но надали и тогава щеше да го направи, защото държеше битките ми да са първо с мисъл и реч. Вероятно щеше да му е по-лесно да ме научи да карам колело, но със сигурност отново щях да усвоя карането с една ръка, возенето права и онзи размазващ народа трик с вдигането на задна гума от децата на улицата. Баща ми ме научи да плувам, когато бях на пет години – нещо, което щеше да направи и с малкия Михаил. Съвсем самостоятелно, сигурна съм, и малкият Мишо щеше да седне пред треньорската стая на басейн „Дианабад“ едва седемгодишен, за да настоява да го вземат в отбора на най-малките, както направи седемгодишната Мария някога.

Нямам съмнения, че момчето Мишо също като момичето Мария нямаше да обича спанак, лозови сърми, реване, сутляш, грис, канела, малеби, ядене с бял сос, магданоз и пача. И също съм убедена, че в по-късни години този списък щеше да включва само пачата, която така и не лепна на вкусовите рецептори на Мария.

ДВЕ ТЕМАТИЧНИ СЪБИТИЯ В „ПЕРОТО“ ЩЕ УЧАТ ДЕЦА И РОДИТЕЛИ НА ПРАЗНИЧЕН ЕТИКЕТ

Мишо вероятно щеше да играе малко повече на войници от Мария. Въпреки че тя прекара цяло едно лято облечена в зелена армейска куртка, с черен пластмасов пистолет и хартиена войнишка шапка на главата, вдъхновена от руската кинокласика „А утрините тук са тихи“. И да, сигурно Мишо нямаше цяла година да бъде Кет Балу, но за сметка на това вероятно щеше да е Олд Шетърхенд или някой от синовете на Великата мечка. Превъплъщенията в разни герои щяха да му идват отвътре, защото и той щеше да прекара детството си зад кулисите на театъра и втренчено да попива актьорските майтапи по гримьорните. Той щеше да бъде Хан Соло точно така, както Мария беше принцеса Лея, но и двамата щяха да водят междузвездни войни, ако това се налага. А и двамата щеше да ги е страх от Дарт Вейдър, защото той си е страшен и за момчетата, и за момичетата, няма спор.

Ако бях момче, щях да уча точно толкова, колкото учих и като момиче. Не защото момичетата учат повече, а защото на едни хора просто им се учи повече и аз щях пак да съм от тях. Може би щеше да ми е по-лесно обаче, защото нехайството и мързела беше извинен, ако е момчешки. Възрастните го обясняваха с природната „типична буйност“ на момченцата. От по-високия успех на момичетата никой не се изненадваше – женският пол в детските години се приемаше като предпоставка за ученолюбие. Като момче вероятно нямаше да отпадна от класацията за езикова гимназия, защото по онова време в престижните училища имаше квота за момчета и квота за момичета и заради тях момчетата влизаха с далеч по-ниски оценки. Горе-долу същото беше и в университета. В момичетата не се влагаха кой знае колко надежди, защото на тях им предстоеше да домакинстват и гледат деца, а това, ясно е, вреди на академичната кариера. Тя беше очаквана за момчетата – обществото предполагаше, че като мъже те няма да са включени активно в семейния битовизъм, така че научните среди ги очакваха с по-широко отворени обятия от момичетата.

За момчетата беше отредено да мечтаят да станат космонавти, велики откриватели, пътешественици, режисьори, политици. Въпреки че на Мария вкъщи никой не ѝ забраняваше да мечтае за тези социални роли, обществото не беше готово да ѝ помогне да ги реализира. Ако бях се родила мъж обаче, щях да бъда посочен с пръст като неудачник, ако посмеех да мечтая да се грижа за деца в детска градина, да садя петунии в парка или да стана библиотекар.

Едно нещо със сигурност нямаше да правя като мъж – да си позволя да унижа или ударя жена. Не заради самата мъжественост, която предполага конкуренция единствено с равна на нея сила. А заради убедеността ми, че не половите белези правят някого значим, смислен и ценен. Може би поради тази цивилизационна кротост в някои български ситуации щях да бъда определян като „женчо“. Но като се знам как и сега мога да налетя на бой, въпреки нежния си пол, бих се радвала, ако мъжкият ми аватар е по-умерен или просто добре възпитан. Пък нека си му викат „женчо“, щом им звучи обидно.

Мъжът у мен вероятно щеше по същия за Мария начин да обича децата си, да разчита на приятелите си, да рискува, да се влюбва, да прави необмислени постъпки, да се срамува, да се весели, да пътува, да открива, да боледува, да шофира. Михаил може би щеше да плаче също толкова, колкото Мария, но повече тайно, защото някой някога е казал, че мъжете не плачат. Ако се бях родила мъж, щях да мога разни „мъжки“ неща, като да забивам пирони, да сменям гума и да слагам латекс, както мога и сега.

Не знам дали щях да си меря еди-кое-си с еди-кое-си-то на други мъже, но като знам как жените се мерят с други жени по най-различни невъзможни белези (богат мъж, естетичен хирург, кубици в гърдите), вероятно от време на време щеше да ми се налага да го правя. Може би щеше да ме е страх от кръв и да не издържам на болка, но от житейския си опит съм разбрала, че и това не зависи от реалното наличие или отсъствие на „топки“ под торса. Животът ми на човешко същество ме е срещал със смели като лъвове жени и с мъже мишоци и обратното – попадала съм на безстрашни мъжки сърца и разтреперани до предателство момичета.

Сега, като си мисля за мъжкия си образ, си давам сметка, че май единствената разлика между Михаил и Мария щеше да се намира между краката. Добре, сигурно щеше да ми расте брада, да имам по-плътен глас, по някое време да оплешивея и да съм склонен към образуване на коремче, но това едва ли щеше да ме направи по-различен човек. Може би щях да си падам по жени, а може би по мъже – това също нямаше да повлияе на личностните ми качества. Защото вероятността да стана престъпник, лъжец или обикновен мерзавец щеше да е абсолютно същата, без значение дали съм Мария или Михаил. Както е без значение, когато изпитвам чувство на безсилие, гняв, любов, справедливост, приятелство, дълг, глад, умора или възторг.

Ако бях мъж, щях да бъда точно същият човек както и сега, когато съм жена.

Осми март е световният ден на жената. По ирония на съдбата или по-скоро просто по стечение на обстоятелствата съпругът ми е роден на тази дата. Това нито осмисля, нито разваля двата празника – у нас на този ден празнуваме, че сме тук и сме заедно. Нещо, което празнуваме във всички други дни, просто в този виното и музиката са малко повече.

Затова честит Осми март, момчета и момичета, мъже и жени! Честит да е и девети, десети, двайсети март, петнайсети юли, пети август или осемнайсети ноември! Както и всеки следващ ден, в който за малко си представите, че сте някой друг и от това не ви хваща страх, срам или болка!

Bookshop 728×90