Ако един направи нещо…

Не казвайте „няма как“ и „няма бюджет“, не викайте неволята - викайте: Марияяяя!

Мария от столичния квартал „Люлин 7“ не може да бъде спряна с обяснения като „какво ще промениш?!“ и „никой няма да те резбере!“. Снимка: Личен архив - Ако един направи нещо…

Мария от столичния квартал „Люлин 7“ не може да бъде спряна с обяснения като „какво ще промениш?!“ и „никой няма да те резбере!“. Снимка: Личен архив

Тази история започва с един остров. Казва се Исла дел Рей или в превод Царският остров. Намира се в прегръдките на друг остров – Менорка. А ако не знаете къде е Менорка, не се притеснявайте – и аз научих за съществуването му преди пет години (да ме извинява г-жа Бурмева по география от училище!), а последните три години и половина даже живях там. До Майорка е, по-малката му сестра, заедно с останалите два острова от Балеарите – Ибиса и Форментера. Та в дълбокия залив на столицата на Менорка Махон е малкият Исла дел Рей. Като чаровна бенка над устната е – можеш да го обходиш целия с поглед. От пристанището на Махон до него в определени дни пътуват корабчета. Стоварват туристите на един импровизиран мостик, където ги подхващат екскурзоводи доброволци. Брагодарение на тях можеш да разгледаш старата болница на острова, превърната днес в музей, а след това да хапнеш традиционни сладкиши и хапки на нещо като коктейл. От догодина пък, пак там, ще се отвори арт център. Идеята на хората е в празните помещения около болницата да се случват изложби, да има арт ателиета, изобщо на това място животът да продължи да пулсира с най-красивата си страна – изкуството.

Преди десетина-петнайсет години обаче от всичко това, дето току-що ви го разказах, нямало и следа. Е, Царският остров си бил там, но представлявал парче обрасла до неузнаваемост земя, с непристъпен от бодливи храсти бряг, на който някогашната болница за моряци, строена преди около триста години и работила някъде до средата на миналия век, стърчала като призрачен филмов декор. По някое време на хоризонта, разбира се, се появило и бизнес предложение – как такова райско местенце ще остане да виси като брадавица в сърцето на Средиземно море, вместо да се превърне в петзвезден хотел?! Инвеститорите били японци, проектът им – зашеметяващ, а парите – налични. Купили островчето, подготвили се да го подхванат и точно тогава се появили… ами появили се местните хора. Меноркинците. Някак се събрали (на острова чувството за общност е много силно) и решили, че Ла исла дел Рей трябва да си остане тяхна и на нейна територия няма да има петзвездни хотели, мега богата клиентела и скъпи лодки, които самонадеяно да прорязват синьото море на залива. И първо върнали парите на японците! Няма хък-мък – върнали ги и толкова! А като си откупили острова, започнали да се грижат за него. Безвъзмездно.

Здравите мъже се организирали и всеки уикенд ходели там да секат обраслите тръни, да прокарат пътеки, да изчистят и възстановят стария мостик. Дърводелците, зидарите и стъкларите се захванали да стегнат порутената болница и да неутрализират щетите на времето върху градината й. Жените се поразровили в мазетата и таваните си за предмети, останали от времето, когато сградата все още функционирала като болница. Старите лекари изнамерили зъболекарски столове, хирургични лампи, сетове с инструменти, операционни легла, гинекологични магарета, рентгенови апарати, цели операционни мебелировки и медицинска посуда. Пренесли всичко това там, аранжирали болничните стаи така, както били във времето, когато моряците принудително оставали тук под едномесечна карантина, за да не внесат на Менорка някой и друг опасен екзотичен вирус, и така превърнали сградата в музей. На свой ред се включили и придошлите на острова – англичани, французи, германци. Станали неплатени екскурзоводи на групи – такива са и до днес. Накрая, когато аз посетих това място, бяха се включили и градските пекарни. Всяка седмица всяка една от тях дава за коктейла на туристите по две-три тави с някакви местни специалитети – също без никакви пари, за чест и слава и в името на възстановения остров.

Старата болница на острова е построена преди три века и днес полека се възстановява като музей, благодарение на усилията на гражданите на Менорка. Снимка: Елица Копрева

Снимка: Елица Копрева

Снимка: Елица Копрева

Когато научих тази история преди три години, ми стана много мъчно за нас си, за българите. Струваше ми се… не, убедена бях, че такива неща „у наше село“ няма как да се случат – твърде много сме се раздърпали, прекалено сме се вакуумирали в своите си неща, че да се захванем да се грижим за нещо общо. Общото винаги е чуждо, казват у нас…

Само че не съм била права. И това е най-хубавото признание за грешка, което съм правила.

В последните месеци се случи така, че по един или друг начин у нас се сблъсках с хора, които не само правят разни неща, но и с малките си инициативи и идеи променят средата. Хора, които започват от нищото – от едни изостанали до кофите дървени плоскости, от една натирена зад вратата метла, от една дума или от остър, упорит и хроничен инат – и градят след себе си малки, физически революции. Повечето от тях не са членове на някакви мастити организации, не са писали дори проекти за някакви финансирания или сега тепърва се налага да се учат на това, никой не им плаща, никой не ги използва за евтин пиар или обществена манипулация. Просто или им е писнало да слушат как „няма бюджет“, „що па точно аз – нали плащам данъци?!“, „е какво ще промениш?!“ и „никой няма да те резбере!“ и са запретнали ръкави. Какъв хубав израз само – да запретнеш ръкави!

Тази статия е, за да ви разкаже за някои от тях. Може би на свой ред след това и вие ще запретнете ръкави за нещо свое. Има смисъл. А и ще промени много.

Мария и нейната библиотечка в „Люлин“

Юлия и малката ѝ библиотечка в „Люлин 7“. Снимка: Личен архив

Видях малкото ѝ шкафче преди няма и две седмици. Беличко с нещо синичко, сковано и подредено на зелена поляна между блоковете. Пълно с книги за свободно заемане. Напомни ми на една книжка, която много обичах като дете – „Горската библиотека“ се казваше, с една гъбка, в която на лавици стояха томчетата за четене. Моето издание е старо – все пак аз съм почти половинвековен човек – но си го пазя някъде у дома. Заради тая библиотечка, която сега видях пресътворена на живо от една жена в „Люлин 7“. Взех да следя живота на книжното шкафче – когато валеше, Мария го завиваше с найлон. Когато някой се озърташе около него, Мария му обясняваше идеята. И постепенно добавяше разни неща – хоп, цветни табелки с магични дестинации, закачени на едно дърво; хоп, прозорчета окичиха дърво, което вече е къщата на Мечо Пух; хоп, саморъчно направена от Мария и дъщеря ѝ пейка, цялата изписана със стихове на български поети; още едно хоп и в небето над библиотечката „поникнаха“ цветни чадъри, за по-весело. Подарили ги на свободната библиотека най-различни хора и приятели, сред които даже един фризьорски салон. Последната придобивка на тревното пространство между блоковете на „Люлин 7“ е един детски влак. Онлайн свидетел съм как се роди – всичко тръгна от три празни щайги от ягоди, които Мария се чудеше какво да прави. И го измисли – айде малко от останалите парчета от пейката, тук-таме по някоя дъска, проста бяла и синя боя, малко въображение и готово.

Преди няколко дни двама от местните „келешчета“ седяли наблизо на пейката до библиотеката, чудели се какво е това нещо и дали не чопнат по една книга оттам, а когато Мария ги съзряла от балкона си и им обяснила идеята – „миряласи“, както се казва. Никаква магария не направили, напротив – до ден днешен никой нищо лошо не е направил на библиотеката. И, както споделя самата Мария, най-голяма и фактическа помощ срещнала именно от набедените за квартални хаймани и от циганите. Иначе съвети много – все от „нормалните“, де. И много предупреждения, че тая работа с библиотека насред общото едва ли ще стане – пак от тях.

Извинете ме, че в този разказ за Мария употребявам толкова умалителни – познавах една издателка на списания, която твърдеше, че не били модерни. Ама пък как да се лишиш от тази повишена температура на думите, особено, когато наистина говориш за практически малки, но духовно огромни неща?! Като библиотечката, влакчето и пейката на Мария от „Люлин 7“.

Минка и Петър, които почистиха циганските махали в Карлово и Монтана

 

Минка, която запретна ръкави в ромската махала в Карлово. Снимка: Личен архив

В горната история стана дума за цигани. И в тази ще стане. Наричам ги така, защото те така се наричат, а и искам да погледнете отвъд обидния нюанс на думата и да видите хората зад нея. Минка и Петър са здравни медиатори в своите ромски общности. Цигани са си. И двамата са образовани – тя е финансист, а той – етнолог. Живеят близо до своите, не са се отделяли от средата – просто са в нея, променяйки се. Не се срамуват от произхода си – напротив, гордеят се с него и с това, което правят, доказват, че има защо. И понеже нали все опяваме как циганите това, циганите онова, двамата решили да направят нещо конкретно и лесно – просто да организират хората сами да си почистят махалата. Та така се почнало – с наръч метли, рула чували и група ентусиасти. Обрали боклуците, измели, че и посадили цветя, направили градинки, изобщо постегнали си „гетото“ и то вече не е гето, а кварталче. И сега, разбира се, след като са положили толкова труд, си го пазят ревностно. Нищо и никакво усилие, ще кажете. Ама го направили. Пак така тръгнало – от една идея, родена в главата на един човек.

Юлия 1, или как едни майки с деца ще отидат на море

Слагам на Юлия това 1 само, за да я различим от Юлия 2, за която ще ви разкажа в следващата история. Та Юлия е от Перник. Работи в една фондация, наречена „П.У.Л.С“. Ама нали знаете, че отвъд юридическите лица все пак стоят физически – е, тя е човекът-пулс на „П.У.Л.С“. Може и да ви е попадала една от последните им/ѝ инициативи – събираха се пари за билети за кино и празник за първи юни на деца от Кризисния център към фондацията. Както се досещате, за да са в нещо, наречено Кризисен център, на тези деца и техните майки не са им се случвали кой знае колко празници. Обаче Юлия направи така, че този Първи юни им се получи вълшебен. Кампанииите, които Юлия и „П.У.Л.С“ правят, са за приемливи суми и конкретни акции, чиито резултати всеки може да види. Затова и дарителите, които се доверяват на нейните инициативи, не са малко. Така за рекордно време се събраха нужните средства за това 11 майки и техните 14 деца, претърпели домашно насилие, да отидат тази година за една седмица на море. Представяте ли си?! И не е ли страхотно да знаеш, че благодарение на теб и отделените от бюджета ти левове едни изстрадали хлапета със своите майки ще могат да отидат на истинска почивка?! Е, Юлия 1 прави ето такива неща възможни. Скоро ще обяви нова кауза – събират се средства за създаване на специална стая за деца с агресивно поведение към Кризисния център. Сумата отново ще е разумна – 4000 лв. Ако ви интересува (сигурна съм, че ви интересува!), можете да следите за това в www.platformata.bg

Юлия 2 и оцеляването на Розовата къща

Розовата къща за помощ на хора със зависимости. Снимка: „Свободна Европа“

И тази Юлия, ако я питате, ще ви каже, че не, не е просто тя сама, ами са цял екип от хора, които стоят зад спасяването на Центъра за помощ на хора със зависимости „Посока“, познат повече като Розовата къща. Всъщност, обществото вече разбра, че фондацията, която досега е стопанисвала къщата, повече не може да предлага тази социална услуга. Което на практика означаваше, че нарко- и алкохолно-зависимите щяха да се лишат от единственото място в София, където можеха да хапнат нещо, да се изперат и измият, да поговорят с някого, да се видят с лекар, да получат съвет и грижа и да бъдат „сръчкани“ от специалистите да лекуват проблема си. Юлия обаче обърна света, за да осигури поне едно тримесечно финансиране от дарения, за да могат в това време с останалите колеги да се организират и да кандидатстват по проекти за подпомагане.

А можеше да не го прави, нали? Можеше да вдигне рамене, да си събере в един кашон нещата като в американските филми и да си намери нова работа. Такива като Юлия обаче не правят така – и слава богу! Самата тя казва, че в този труден момент е разбрала, че са заобиколени от прекрасни хора, които даряват и споделят информацията и така за три месеца нужните средства за оцеляване са набрани. В момента Розовата къща се издържа от тях, докато, както се надяваме всички, не се намери подходящо и постоянно финансиране, най-вероятно по проект. Лично аз обаче някак дишам с повече увереност, че всичко ще е наред, заради ето такива разни неуморни Юлии, които не се отказват.

Как да съживиш село за 5 дни

Десетина млади хора споделиха живота на пенсионерите във врачанското село Долни Ваден. Снимка: Timeheroes.org

Преди да съм се разприказвала, моля ви си припомнете кога за последен път сте чули за някаква смислена инициатива на читалище? Да не кажа голяма дума, ама аз от детството си помня тези някога врели и кипели в култура и просвета възрожденски места като опърпани от социализъм стари сгради и със служители на работно време, които се правят, че преподават пиано, танци и езици. Разбира се, че имаше изключения, но изразът „читалищна самодейност“ никога не означаваше добро качество, ами напротив – замазана имитация на някакво артистично усилие. Затова в тази история е важно да запомним, че главен организатор е именно Народно читалище „Съзнание – 1927“, базирано в село Долни Вадин, община Оряхово, област Враца. Или в така познатата „Северозападнала България“. Та хората, които работят в това читалище, решили да си направят проект – да поканят десетина млади хора да живеят пет работни дни в домове на хора от селото, да споделят трапезата им и да им помогнат в ежедневната обществена и лична работа. И най-важното – просто да общуват с тях, тъй като основният проблем на жителите на оряховското село е самотата. В замяна на това могат да научат от около 140-те, предимно възрастни хора от Долни Вадин, всякакви неща, свързани с обичаи, занаяти, ежедневен бит, селскостопанска работа и забавни истории. И да снимат колкото и където си поискат.

Мисията вече е минавала успешно миналата година, така че сега се набират нови десет доброволци. Ако все още не сте си ангажирали дните от 15 до 19 юли тази година, можете да се регистрирате за участие до 1 юли 2019 на този адрес. Както виждате, всичко пак си зависи от хората – тези от читалище „Съзнание – 1927“ също можеха да си кютат на малкото държавни пари и от време на време да простенват, че „то няма как“. Ами ето, че има как! Трябва само някой да се задвижи.

За край на тази история, която тръгна от Средиземно море, мина през София, Перник, Карлово, Монтана и село Долен Ваден, избрах статуса във Фейсбук отпреди няколко дни на Мария с библиотечката. Просто ще го цитирам – останалото си е за вас. Всъщност, останалото е за всички нас.

„Като заидвате заради пейката, да знаете, че даренията от чадъри още вървят. Не връщаме и със саксии с цветенца – нищо специално. За връзка: викайте под прозореца – отзовавам се веднага.”

ПП. Нали знаете какво да викате? Не неволята – викайте: „Марияяяяя!”. Наистина се отзовава веднага.

OPERA OPEN