Ако Георги Марков днес беше жив…

„Но тъй като старите още не бяха си отишли, а новите още не бяха категорично дошли, ние имахме променлив преходен период, в който надеждите далече превишаваха реалностите.“

Знаете ли през коя година е писано това? 1978.

Запитах се какво ли би написал за нашето време Георги Марков, който на 1 март тази година щеше да навърши 90. Прелистих отново „Задочни репортажи за България“ и се изплаших. Осъзнах, че с изключение на имената и някои детайли като споменаването на социализма и Партията, тази книга спокойно би могла да бъде написана и днес.

Светът ли е крив, родината ни ли е крива, или ние самите не сме нищо повече от случайни жертви на една народопсихология, която ни докара дотам, че по времето на соца бяхме най-верният сателит на СССР, а днес сме най-бедната и беззъба държава в Европа?

Да не се заблуждаваме – „Задочните репортажи“ не са насочени просто срещу една конкретна политическа система. Те са тъжна, карикатурна, омерзена картина на всяка България – вчерашната, днешната, дано не и утрешната.

Георги Марков се е опитал да се измъкне от отровната атмосфера на задкулисни игри, блюдолизничене и примирение, като е напуснал страната и не просто е рискувал, а е рискувал живота си. Днес мнозина георгимарковци си тръгват без никакъв риск и търсят препитание навън. Цялата разлика обаче е повърхностна – днес не убиват физически „невъзвращенците“. Но пък как хубаво ги екзекутират с думи.

Ако Георги Марков днес беше жив, щеше да е обруган. Социалните мрежи щяха да сипят хули срещу българина, осмелил се да окарикатури и разобличи уродливата родна реалност. Ако днес Георги Марков беше написал думи срещу управляващите, щеше да понесе цялата злост на техните привърженици и лакеи, може би дори щеше да е притиснат до стената от правосъдната система, сателит на властта. Каква е разликата с чадъра?

Той го е казал буквално и макар думите му да са изречени в друго време, болезнено тежко е осъзнаването, че важат с пълна сила и сега:

„Подозрението бе родено от страх и самото то раждаше страх. (…) Ужасното е, че отношенията между обикновените граждани у нас са отровени в най-висша степен от параноичната действителност.“

Днес Георги Марков вероятно щеше да е сред активните защитници на българската природа, онези „отровни“ според властите екозащитници, които трудно понасят разрушаването на природата поради алчност. Забравили сме явно – винаги е било същото. Все едно дали е бездушен социализъм, или алчен капитализъм – резултатът е отчайващ.

„Сигурно съм чул стотици разкази за непоносими безобразия в хотелите и ресторантите по целия черноморски бряг. Но никога не съм мислил, че тази туристическа прелест на най-вулгарно човешко и национално унижение ще се изсипе върху главата ми.

(…)

Вървя по чудесния пясък на брега и си мисля за онова, което този бряг представляваше само преди 10 години. Това беше 6-километровият северен плаж на Несебър. Дълго и пусто пространство от надиплени дюни, горещо слънце и чисто, бистро море.“

Мислим, че проблемът с пренебрежението към закона днес произлиза от конкретни личности, назоваваме ги, сочим ги тихичко във Фейсбук и си вярваме, че протестираме възмутено. А всъщност виновни сме всички, национално виновни сме, отдавна носим вината си, още откакто сме се осъзнали като нация. Без значение дали векът е XIX, XX или XXI – едно и също е. Георги Марков би имал основание да напише и днес:

„Наредбите и правилниците са разтегателни понятия, които винаги създават чувство за несигурност“.

Ако Георги Марков днес беше жив, щяха да го съдят наследниците на почти всички соцвеличия в литературата и изкуството. Както съдят Калин Терзийски. Марков е казал същото.

Ако Георги Марков днес беше жив, щеше да е отхвърлен от писателските среди. Защото е безпощаден в яростта си срещу посредствеността, а тя пък се оказа вечна и не ѝ е виновен социализмът.

Ако Георги Марков днес беше жив, журналистите щяха да му обявят война. Всъщност, той е разконспирирал цялата завера на журналистиката, подменяща истината. Не сме открили топлата вода с фалшивите новини, само сме станали по-глупави в създаването им и повече им вярваме.

Ако беше доживял нашето време, Георги Марков щеше да бъде лишен от последната си надежда, от вярата, че социализмът сам по себе си е зло и неговото рухване е достатъчно, за да променим нещо. Не ни е виновен соцът, обаче.