„Ако искате да останете в България, предайте се на милостта на Русия”

Третият том на „Строители на съвременна България” в ново издание на „Лист”

Корицата и художественото оформление на книгата са дело на Милена Вълнарова. Снимка: Изд. „Лист“ - „Ако искате да останете в България, предайте се на милостта на Русия”

Корицата и художественото оформление на книгата са дело на Милена Вълнарова. Снимка: Изд. „Лист“

Заслугата за това да познаваме в детайли историята на младата българска държава непосредствено след Освобождението е на големия български историограф, писател, журналист и дипломат Симеон Радев. Авторът на историографската поредица „Строителите на съвременна България“ в три тома е оставил в най-фини детайли разказ за това какво се случва пред и зад кулисите на официалната българска политика и история. Документално точна, емоционално разказана и най-вече – обективна и безпристрастна, поредицата „Строители на съвременна България“ е била настолна книга за всеки родолюбец във времена, в които не е било опасно да бъде поставяна на видно място в библиотеките.

Симеон Трайчев Радев е роден в град Ресен, днешна Северна Македония, на 19 януари 1879 година. Учил е първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля, а след това завършил френския лицей „Галата-Сарай“ в Цариград и право в Женева. От 1901 г. става редовен сътрудник на в-к „Вечерна поща“, на който две години по-късно е редактор, после и главен редактор. През 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов започват да издават списание „Художник“. По-късно (1911) основава всекидневника „Воля“ и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и първия том от своята книга „Строителите на съвременна България“.

Още твърде млад, Симеон Радев се посвещава и на дипломатическа дейност. През 1913 година той участва в Конференцията на мира в Букурещ, където остава и като пълномощен министър до 1916 г. След това е преместен в Берн. По-късно напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на Първата световна война Симеон Радев взема участие от българска страна в подписване на Солунското примирие. След това той е последователно пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Той е и пръв български делегат в Обществото на народите в Женева.

През 1918 година Симеон Радев публикува на френски книгата си „Македония и Българското възраждане през ХIХ век“. Същата книга е преведена по-късно (1927) на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София. Той е ангажиран с каузата Македония през целия си живот.

След 9 септември 1944 г. е уволнен и са му забранени заниманията с всякаква обществена и политическа дейност. Продължава да работи върху исторически трудове. За съжаление, не доживява да види публикуван третия том от „Строителите“, който излиза за пръв път 42 години след смъртта му – през 2009 г., подготвен и редактиран от сина му – журналиста Траян Радев.

Посвещението на сина към бащата в Том 3 гласи:

„На Симеон Радев, който живя повече от 22 години и подир 9.IX.1944 г. не беше позволено дори да мисли за ново, непреиначено издание на труда му, камо ли за продължението му. Знайно бе защо и под чие външно давление. Не остана и само с това. Затегна се надзорът над движенията му и над жилището му. Занапред ние, и тримата, трябваше от ден на ден да се борим – както се казва – за хляба си. Нямахме ни спокойствие (в най-буквалния смисъл), ни необходимото време за преглеждане оцелялото от книжата ни след прибирането ни от чужбина и страшната нощна бомбардировка от 10 януари 1944 г., с последвалата я деветмесечна „евакуация“. Това, което в тихите ни напрегнати ровения намирахме след постепенното „закърпване“ на полуразрушения ни апартамент, се стараехме поне да увием в подръчни хартии или вестници и да приберем нейде „на завет“ от прах, влага, паразити и разложение. Помня например – между другите ни констатации за похабени или липсващи неща – с какъв потрес открихме после, че и една важна част от ръкописите тъкмо за третия том на „Строителите“, дадени набързо след първите бомбардировки над София на уж сигурно, държавно съхранение, се оказаха липсващи. Десетилетията, които последваха, не бяха за нас по-малко потискащи. Работехме ту единично, ту заедно, но над други трудове, които също не виждаха бял свят“.

Сега под знака на издателство „Лист“ с твърди корици и в 960 страници излиза второто издание на третия том „Строители на съвременна България”.

Симеон Радев умира в София на 15 февруари 1967 г.

Предлагаме ви два откъса от книгата, която разкрива историята на България през погледа на участник и ангажиран наблюдател на събитията:

Съединението и съдбата на княз Александра

От 1883 г. беше вече известно, че руският цар мрази княз Александра. От тая омраза, причините на която и до днес остават загадъчни, но за която се знае, че беше не политическа, а лична, руските представители в България черпеха вдъхновение да се държат дръзко спрямо младия владетел и да кроят заговори за неговото сваляне. За да се сдобри със своя грозен враг, княз Александър неведнъж прави опити, но погрешно и с обратни сетнини. Александър III бе източен деспот. Когато князът му пишеше, че той с нищо не се е провинил пред Русия, че донесенията на руските агенти в България са клеветнически, той посрещаше тия оправдания като обида за своята собствена непогрешимост. Но невинаги княз Александър се оправдаваше. Войник по душа, той имаше често пориви на бунт и тогава съжденията му за Русия и за нейния монарх губеха мярка. Неблагоразумните му думи стигаха до Петербург – стигаха отровени по пътя – и омразата на Александър III ставаше по-неумолима.

Срещу Русия на кого можеше да се опре младият княз?

Английската кралица, която той видя в Дармщат на сватбата на брата си Лудвиг през април 1884 г., бе му казала: „В Петербург забравят, че Англия и Австрия още съществуват“. Но той не си правеше илюзии върху тия нейни думи. Той знаеше, че нито в Лондон, нито във Виена ще намери в случай на нужда истинска подкрепа. От София той на връщане пишеше на Милана, тогава негов близък приятел и като него преследван от Русия:

„На моите оплаквания Англия и Австрия ми отговарят: „Бога ради, не се противете на русите в България, защото при най-малкия повод Русия ще Ви натири, а Вие ще разберете, че въпреки нашите симпатии за Вашата личност ние няма заради Вас да обявим война на Русия“.

Цялото това писмо издава мъка и безнадеждност.

„Много е весело да бъде човек княз на България – свършваше той с горчива ирония. – По-добре щях да направя никога да не напускам бащиното си огнище.“

По едно време надеждите на злочестия княз като че ли се бяха спрели върху германския император. Руско-германските отношения, тъй натегнати след Берлинския договор, се бяха значително подобрили. Едно посредничество на Вилхелма I в Петербург щеше може би да подейства. След Дармщат Александър отиде в Берлин, на 10 май видя императора и му поиска съвет за своите отношения с Русия. Но тук го очакваше още по-голямо разочарование. Старият император му каза, че от времето на Петра Велики Русия се стреми да излезе на Черното море, че който ѝ се изпречи по този неин път, тя ще го смаже, и че съветът, който може да му даде, е да гледа на всяка цена да се сдобри с русите. Бисмарк отиде още по-далече. Той каза на княз Александра:

„Ако искате да останете в България, предайте се на милостта на Русия. Ако е нужно, даже обявете се против Германия“.

Толкова малко значение железният канцлер отдаваше на България.

Около една година по-късно княз Александър получи от Берлин едно съобщение за помощ, но условно. Унуката на германския император бе влюбена в него и искаше да се оженят, насърчавана от майка си, дъщеря на английската кралица. Вилхелм I бе решително против тая женитба, която можеше да развали германските отношения с Русия. На 18 март 1885 г. той писа на княз Александра, че ще се застъпи за него пред руския цар, ако той обаче заяви, че се отказва безвъзвратно от всяко намерение да се свърже с унуката му. Отговорът на княз Александра е пълен с мъжко достойнство. Той прави, макар с наранено сърце, исканото заявление.

***

Днешното поколение няма представа за онова бурно време, когато съдбата на България се люлееше над една пропаст. То съди за него по гласа на тия, които сега най-високо викат. И на странни неща сме свидетели. Ето преди няколко години се издигна до Русе, на мястото, дето бяха разстреляни водителите на метежа, един паметник за увековечаване на тяхното име.

Ние няма да кажем нищо срещу починалите. Със смъртта си те изкупиха своя грях. Сега – мир на праха им. Но когато се прави опит за възвеличение на тяхното име, ние трябва да напомним това що бе: тия хора паднаха под ударите на закона, след като дигнаха ръка срещу отечеството си. Ако тях славим, какво да кажем тогава за другите, за ония, които паднаха от куршумите на метежниците (става дума за участниците в преврата от 9 август 1886, довел до свалянето на Александър I Батенберг – бел. ред.), бранейки българската свобода? Двайсет и седем души от дружината „България за себе си“ паднаха в тая съдбоносна борба, двайсет и седем души скромни граждани, които грабнаха пушките си, защото видяха, че България погива. Нека други да възхваляват убийците ви, о, безименни герои на българската независимост: аз коленича пред вашия велик образ и душата ми ридае над вашите безкръстни гробове. Как бих желал да мога да ви възпея тук вдъхновено, така както Мишле възпя гордите и дрипави пълчища, които летяха към границата, за да бранят, против френските емигранти и европейските монарси, великата революция! Техните синове духом сте вие, без да знаете, носители на свещената мисъл, че който с помощ на чужда държава се бори срещу отечеството си, е предател. Но ако аз нямам тая дарба, ще дойде друг след мен, по-даровит – може би някой от тия деца, които, пеейки бойни песни, минават в строен ред пред прозорците ми – и той ще ви даде безсмъртието, което ви чака. След вас настъпиха подли времена: кой е патриот и кой е предател, не се знае добре. Тая черта, която вие начертахте със своята кръв, се губи. Но чакайте спокойно – ще дойде вашият ден и вашият подвиг ще възсияе…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах