Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Ако комунизмът бе пробван първо на кино (видео)

Френската полиция отложи премиерата на „Дау“ - най-амбициозния и необичаен проект в историята на киното, финансиран от руския олигарх с отнет БГ паспорт Сергей Андониев

Сцена от „Дау“, филм-експеримент за физика нобелист Лев Ландау с 400 основни роли и 10 хиляди статисти, сниман 15 години. В резултат са произведени 13 пълномеражни игрални филма, сериал и инсталация. Снимка: Phenomen Films - Ако комунизмът бе пробван първо на кино (видео)

Сцена от „Дау“, филм-експеримент за физика нобелист Лев Ландау с 400 основни роли и 10 хиляди статисти, сниман 15 години. В резултат са произведени 13 пълномеражни игрални филма, сериал и инсталация. Снимка: Phenomen Films

След многократни отлагания, един от най-амбициозните, дългоочаквани и необичайни проекти в историята на руското (ако не и световното) кино стигна до своята премиера в Париж в края на тази седмица. „Дау“ от Иля Хржановски, първоначално замислен като житейската история на великия физик Лев Ландау, се превръща в плашещ със своето величие и безпощадност портрет на съветската епоха, пише в Би Би Си един от първите му зрители, Александър Кан.

Работата по постпродукцията на „Дау“ – обработка, монтаж, дублаж и превръщането на 700 часа филмов материал в завършени филми, заснети в продължение на няколко години в Харков, Санкт Петербург, Москва – стана своеобразно полумитично действие. Провежда се в огромно имение в Лондон на площад „Пикадили“, една от най-престижните и скъпи зони не само в британската столица, но и в света.

Имението на „Пикадили“ (без табелки и никакви външни опознавателни знаци) се превръща в едно от най-интересните места в Лондон през тези няколко години. За да се влезе в него – само с покана – трябва да минете през караулка, подредена по подобие на контролно-пропускателни пунктове в типично съветски стил от 50-60-те години и да ви проверят пазачи, облечени в строги съветски костюми. След като съвсем модерна малка цифрова камера фиксира изображението ви в електронната си памет, от вас се изисква да въведете името си на ръка и да се подпишете в огромна присъствена книга съветски образец (каквито все още се срещат и в някои български държавни учреждения).

Загадъчното вътрешно пространство е достъпно само с придружител. Тук светът на съветското минало се съчетава с най-съвременни системи за сигурност. Пълно е със съветски плакати, знамена, образци на съветската пропаганда и предмети от съветския бит. В слабо осветените коридори и по стълбищните площадки са поставени изкусно направени, реалистични манекени, облечени във военни униформи или цивилни костюми по модата от 30-те, 40-те и 50-те години. Звучат песни от съветския период. В една от стаите цялата стена е превърната в иконостас от съвременни монитори – поне 20, и на всеки един от тях, без звук и независимо един от друг, се въртят хроники от довоенните и следвоенните години.

Шест години по-рано лондонското студио на „Дау“ още не е било на „Пикадили“, а е заемало „само“ един етаж в офис сграда в не по-евтиното лондонското Сити – тогава работата по монтажа едва е започвала.

В построения за снимките на „Дау“ Институт всичко било по съветски, включително оборудването и асортиментът в стола. Снимка: Phenomen Films

През следващите години постепенно студиото на „Пикадили“ се е превърнало едва ли не в „главен храм“ на руската (и не само руската) бохема в Лондон. Нищо чудно – интересът към легендарния проект, неговите създатели, необичайното здание и гостите, сред които медийни персони, артисти, музиканти и даже олигарси, е голям. При това асортиментът от алкохол непрекъснато се разширява и вече включва екзотични напитки като тинктура от гениталии на северни елени! Изобилието от закуски и лакомства също е тематично – и неизменно съветско в гастрономическия си генезис – херинга с картофи, кисели краставички, пелмени, борш… които акуратни сервитьорки изнасят по всяко време на деня и нощта от кухнята, скрита някъде в дълбините на сградата.

Но още по-поразителни са обемът и мащабът на готвещото се в кинокухнята. Става дума за 13 (!) пълнометражни игрални филма – всеки със своя история, тв сериал, документален филм и специална онлайн медия. Готовият продукт се показва само на избрани – често отново в най-неподходящо време, например в полунощ.

Кореспондентът на Би Би Си също е поканен на скрийнинг. За три-четири сеанса, по три-четири часа всеки поканен зрител видял няколко от игралните филми, два епизода от тв сериала, най-интересните моменти от проекта. Зрителят гледа сам в малък, но удобен киносалон и съдържанието на всеки сеанс се определяло лично от Хржановский.

„Майсторът на дългогодишния проект, в който работят хиляди хора, отдава цялото си внимание към показването на своята работа едва ли не на всеки отделен зрител!“, пише Кан и добавя: „Впечатлението беше невероятно силно, понякога шокиращо и крайно необичайно.“

Предистория

Журналистът описва 43-годишния Иля Хржановски като „обаятелен московски интелигент, чието полудетско лице със старомодни очила и с неизменно добродушно изражение някак си не се вързва с грандиозната мрачност на неговия продукт“.

Иля Хржановски в Париж по време на подготовката на премиерата на „Дау“. Снимка: Дарън Гериш/WireImage

Той е син на забележителния съветски аниматор Андрей Хржановски. Всеки си спомня „Веднъж беше Козявин“ и „Стъклена хармоника“ и особено обичания филм с анимираните рисунки на Пушкин. Съвсем наскоро Андрей Хржановски направи „Стая и половина“ за Бродски и по Бродски.

След като завършва ВГИК в класа на Марлен Хуциев и няколко години работа в рекламата, Иля става известен с филма „4“ – странна, трудна, фантасмагорична екранна версия на сценария на Владимир Сорокин. Филмът получава „Златен Кактус“ в най-неортодоксалния, известен с авангардните си тенденции Ротердамския кинофестивал. Този филм в много отношения определя естетиката на Хржановски – продължаващо дълги часове, дни и седмици вживяване в живееща в собствената си среда, но в екстремни условия, общност. Режисьорът проявява и склонност към култовите герои – успява да се вмъкне в лентата си Сергей Шнуров, Леонид Федоров, Константин Мурзенко и дори легендарния Алексей Хвостенко.

Първоначалната идея за „Дау“ идва от публикуваните през 1999 г. спомени на вдовицата на Ландау Конкордия Дробанцева. Смята се, че това, което е привлякло Хржановски към тази история, е скритото в нея съчетание от гениалност и сексуално експериментиране – между съпрузите Ландау е бил сключен екстремен за съветската реалност „договор за свободна любов“. Скоро обаче става ясно, че изпълнените с нарцисизъм мемоари на възрастната жена ни най-малко не отразяват нарастващата като снежна топка грандиозност на режисьорския замисъл.

За написването на сценария отново бил привлечен Сорокин. След заснемането на няколко сцени в Москва и Ленинград, екипът на филма се мести в Харков, Украйна, където като главен герой на филма постепенно се оформя не Ландау, а Институтът. Институтът като модел на обществото и модел на страната в определена епоха.

Институтът

Има няколко причини, поради които основната част от филма е заснета в Харков. Първо, през 30-те в продължение на пет години Ландау е работил в Украинския физико-технологичен институт и в този смисъл изборът на средата съответства на историческата истина. Второ, харковската градска среда, която е характерна за епохата, е запазена в много по-голяма степен, отколкото тази в Москва. Трето, в годините преди анексията на Крим, когато изобщо не е имало руско-украинска конфронтация, в руско-говорящия Харков тя едва се е забелязвала; преговорите с властите, приветствали пристигането на голям филмов проект, са били много по-лесни, отколкото с капризната московска администрация. Достатъчно е да се каже, че във филма украински политици – тогавашният шеф на харковската администрация Михаил Добкин и министърът на извънредните ситуации на Украйна Нестор Шуфрич – са се съгласили да влязат в ролите на първия секретар на градския комитет, съответно на украинската комунистическа партия, и на народния комисар на тежката индустрия. И накрая, в Харков е значително по-евтино.

Построеният в Харков специално за снимките Институт възпроизвежда в крайна форма на архитектурата на съветския конструктивизъм. Снимка: Phenomen Films

Парадоксално, но пристигнал в Харков заради конструктивистката архитектура, Хржановски не останал доволен от образците на този стил в града и построил свой собствен Институт на територията на изоставен стадион – зловеща сграда в стила на преувеличен конструктивизъм с монументални сърпове и чукове и двор, ограден с високи непроницаеми стени.

Това не били декори, нито ограден павилион в обичайния кинаджийски стил. Това била истинска съветска научна институция – с истински учени, истински експерименти, истински апартаменти и общежития, в които живеели специалисти и помощен персонал: охрана, служители в бюфета, портиери и милиционери. Хората получавали заплата в съветски рубли и си купували с тях в столовата съветски храни и напитки. На територията на Института не бил допуснат нито един предмет от живота на XXI век, чак до бельото. За използването на думи и понятия, които нямат връзка с времето на действие, всеки участник в снимачния процес бил глобяван. Публикувал се институтски вестник, провеждали се партийни и профсъюзни събрания, функционирал Първи отдел, съставен от бивши служители на КГБ, изпълняващи обичайните си задачи – строго следене за дисциплината и правилните идеология, идеологическите възгледи, груби, понякога жестоки наказания за нарушителите, склоняване на служители към доносничество.

В Института се провеждали реални научни експерименти. Снимка: Phenomen Films

Така Институтът съществувал почти три години – от 2008-а до 2011 г. Всеки месец бил равен на една година, така че били обхванати три десетилетия – от средата на 30-те до средата на 60-те години.

Този истински сюрреалистичен свят почти през цялото време бил следен от кинокамери, ръководени от изтъкнатия немски оператор Юрген Юргес, работил с Фасбиндер, Херцог и Вендерс.

Постепенно ставало ясно, че възникващата кинематографична структура не може да се впише в нито един, дори най-свободния сценарий, че институтската реалност, дори и да е подчинена на желязната воля на режисьора, живее със свои собствени закони и формира много по-ярка и по-впечатляваща художествена материя. Хората живеели живота си – работели, правели интриги, карали се, предавали се един-друг, занимава ли се със секс, мамели се, изяснявали отношенията си. Бързо свикнали с камерите и почти спрели да ги забелязват – още повече, че те не снимали непрекъснато. Но правилата били така измислени, че се налагало да се спазват и в живота, независимо дали камерите снимат, или не.

Всичко това правело Хржановски беше повече от щастлив. Като режисьор-постановчик вече не на кино, а на грандиозен социално-исторически експеримент, той, като демиург, извисил се над всичко случващо се, улавял и дори умело провокирал скритите в дълбините на човешките души, но излизащи наяве при екстремни условия тайни импулси, желания, мечти, отчаяния, надежди и разочарования.

Кастингът

В информацията за медиите за „Дау“ се посочва, че в проекта има 400 „основни“ роли и 10 хиляди статиста. Огромното мнозинство от тези хора не само не са професионални актьори, но те са били поканени в Института да изпълняват своята основна не-филмова работа. Сред тях имало учени: математици, физици и биолози, от съвсем млади хора и студенти до най-големи специалисти професори и академици. Някои, като лауреатът на Нобелова награда Давид Грос, били там за кратко, други, като професор Андрей Лосев, живели в Института от години със семействата си и решително, с шокираща самоотверженост отдавали пред камерата не само професионалния си живот, но и личния – с конфликтите, скандалите и секса.

Появили се и персонажи от московската бохема, за които пътуването до Института станало вълнуващо психеделично пътешествие. Сред епизодичните герои проблясват бившият генерален директор на „Комерсант“, а след това на „Ведомости“, Демян Кудрявцев, режисьорът Александър Щайн и много други. Има и световни фигури от света на изкуството – изтъкнатия режисьор Анатолий Василев, който играе академик Крупица (чийто прототип е Пьотър Капица), един от най-ярките герои на съвременното изкуство Марина Абрамович, известния оперен режисьор Питър Селърс и фотографа Борис Михайлов. Изброяването може да продължи още дълго.

Сред участниците в проекта е и една от най-големите звезди на съвременното изкуство, Марина Абрамович. Снимка: Phenomen Films

Подобно на класическите британски костюмни драми като „Имението Даунтън“, „Дау“ перфектно възпроизвежда жестоката кастовост на уж безкласовото съветско общество – контрастът между условията и начина на живот на елита и техните служители е шокиращ.

Ключов бил изборът на изпълнителя на заглавната роля (Кан не смее да я нарече главна, според него такава е невъзможно да се посочи). Самият той харизматична личност, Хржановски, остро се нуждаел от изпълнител, който да се притежава не само характерната дълга фигура и заостреното, тясно лице на Ландау, но и уникалната му харизма. Изборът паднал върху звездата на класическата музика, гръцкия диригент Теодор Курентзис, живеещ от няколко десетилетия в Русия.

Националността не е важна: геният винаги е чужденец – така Иля Хржановски оправда избора си на говорещия руски с акцент грък за ролята на съветския евреин Лев Ландау. Снимка: Phenomen Films

„Всъщност, националността не е важна: геният винаги е чужденец, тоест винаги различен, друг, чужд на хората около него и на света, в който се намира. От самото начало ми беше ясно, че този герой не може да бъде европеец, той трябва да е представител на друга култура, по-древна от нашата. Гърците, както и евреите, са народи, които са имали отношения с боговете преди хиляди години, това е отразено в античната литература и в Стария Завет. Античните герои мамят, лъжат, убиват и в същото време са същества с най-висок морал, те просто живеят според други закони“, казва Хржановски.

През 2011 г., след края на снимките, Институтът бил тържествено разрушен, а сред останките му била организирана грандиозна вечеринка – със съвременна модерна музика, а не съветско ретро. След това настъпил дългият седемгодишен период на монтаж и пост-продукция в Лондон, чиято кулминация стана провеждащата се тези дни в Париж премиера.

Париж (не Берлин)

Как толкова мащабен и нетрадиционен като форма и съдържание материал да бъде представен на зрителите? Това е необичаен проблем. Нестандартният проект изисквал нестандартно решение. Дори фестивалът в Кан – най-авторитетният, престижен и толкова изкушаващ в продължение на няколко години (още през 2006 г. филмът, който едва се зараждаше, попадна сред седемнадесетте най-обещаващи международни проекта в официалната програма „Ателие на режисьорите“) вече не изглеждал очевиден и достатъчен като размах.

Хржановски замисля три последователни премиери в три европейски столици: Лондон, Париж и Берлин. Първата, предвидена за Берлин и в пълно съответствие с обхвата на целия проект, трябвало да започне в реконструирания фрагмент от Берлинската стена. В резултат на дългите преговори обаче берлинските власти отказват да дадат съгласие – споменът за бариерата на омразата, която разделя града, все още е твърде болезнен, а берлинчани не била искат да го събудят, дори само за известно време.

В Париж екипът на филма среща повече разбиране. Два театъра в самия център на френската столица – „Шатле“ и „Театър де ла Вил“, стоящи точно един срещу друг – се оказват в период на реконструкции и можели без особени щети за основната си дейност да представят инсталациите и да покажат филмите „Дау“ в своите салони.

„Шатле“ не за първи път приема да представи ново дръзко руско изкуство. Там, преди повече от век Дягилев поставя своите „Руски сезони“, именно на тази сцена през 1913 г. публиката освирква и сипе ругатни по превърналия се впоследствие в класика балет на Стравински и Нижински „Пролетно тайнство“. Но този път инсталацията в „Шатле“ е съпроводена от специално написана музика от Брайън Ино.

Отначало за създаването на единно пространство има предложения между двата театъра през площада да се покара мост или да се изкопае тунел, но за добро или зло не се получава нито мост, нито тунел.

В деня преди откриването повечето от пристигналите специално за премиерата журналисти така и не успяват да посетят инсталацията в Центъра „Помпиду“, където, както обещават, в специално обзаведена стая по време на дните на парижката премиера – до 17 февруари, учени от Института ще живеят и работят пред очите на зрителите.

Брайън Ино завършва работата над музикалното оформление на инсталацията в театър „Шатле“.

Както стана известно в четвъртък, 24 януари, вечерта, откриването на „Да,“ в Париж се отлага в очакване на разрешение от полицията. Предполага се, че то ще бъде дадено в най-скоро време.

Филмите ще бъдат прожектирани по 24 часа в течение на 24 дни. Ако искате да ги гледате, трябва първо да се сдобиете с „виза“, която се издава след попълване на специална анкета. Визата може да е за шест часа (35 евро), за 24 часа (75 евро) или за цялото време на премиерите (150 евро).

Създателите на филма си дават сметка за шокиращия и потенциално травматичен за зрителите характер на някои кадри и са се погрижили за специално подготвени кабинки – тип църковна изповедалня, но не от дърво, а от огледала – където желаещите могат да споделят впечатления и да търсят утеха в разговори с психолози и свещеници от всички вероизповедания: от равини до шамани.

Финанси, изплащане и разпространение

Дори и всички зрители, които могат да бъдат настанени по 24 часа за 24-те дни в двата театъра, да си купуват най-скъпите билети, парите, събрани от парижките премиери ще бъдат като капка в морето (и това не е преувеличение) в сравнение със сумите, които през 13-те години на проекта „Дау“ са наливали инвеститорите. Размерът на тези суми не е разгласен, в пресата се мяркат различни оценки, но мащабът на случилото се и на случващото се предполага бюджет като на голям холивудски блокбъстър.

Възвръщаемостта на вложенията, дори и при най-благоприятното развитие на обстоятелствата, изглежда, меко казано, съмнителна – и тази страна на проекта е едва ли не най-загадъчната.

Дълго време името на основния инвеститор се пазеше в тайна, като цяло участниците в проекта не го афишираха, но тайната отдавна се превърнаха в публична. Основният източник на финансиране е руският олигарх Сергей Адониев, съсобственик на „Yota Devices“ и спонсор на президентската кампания на Ксения Собчак. Адониев е известен филантроп, освен „Дау“ той подкрепя Теодор Курентзис и московския театър „Электротеатр Станиславского“. Той е дори лауреат на наградата на Министерството на културата на Русия „Патрон на годината“. Но мащабът на „Дау” далеч надхвърля всички други проекти на Адониев и ако наистина става дума чисто меценатство, то предизвиква учудване на границата на недоумението.

Андониев има и българска връзка. На 21 януари 2019 г. медиите у нас съобщиха, че българският паспорт, който му е бил издаден още през 2008 г., за да пътува свободно из Европа, му е бил отнет. Това е станало още през май 2018-а, след като като българските власти получиха информация за осъдителна присъда в САЩ от 1998 година, когато Адониев е лежал 30 месеца в американски затвор.

Освен чисто материалния, финансирането на проекта има и още един аспект, който придоби политически смисъл. Отначало средства за производството на „Дау“ осигуряваше руското Министерство на културата. Само че според условията на финансирането, проектът трябваше да бъде реализиран в определен срок. И когато това не се случи, през 2015 г. министерството си поиска парите обратно – и те бяха върнати.

Затова пък „Держкино“ – държавната филмова агенция на Украйна – независимо от пропускането на всички срокове, не поиска връщането на своите инвестиции, направени по време на снимките в Харков. В резултат дойде и показът в Киев на пет и половина-часовата версия на филма – една от многото възможни версии на „Дау“ – в Киев през април 2018 г. Изключителен случай, предвид нарастващото, включително и културно противопоставяне между Русия и Украйна.

С течение на времето проектът „Дау“ се е разраснал толкова, че излиза извън границите на изкуството и науката и започва да обхваща историята и политиката. В същото време във филма няма никакво очевидно, актуално политическо съдържание. Но това не прави показването му в Русия по-вероятно – количеството нецензурен език не подлежи на никаква прикриване, а и Хржановски едва ли би направил такова нещо.

Въпреки това, версия за широко разпространение – такава, която може да излезе по екраните на кината като цялостен филмов продукт – доколкото е известно, не съществува. Говори се, че рано или късно ще бъде направен и тричасов вариант за широко разпространение, но все още не е ясно доколко Хржановски и неговите колеги са напреднали в неговото създаване.

Въпроси

Разнасящата се вече в медиите и социалните мрежи мълва свежда разговора за съдържанието и проблематиката на „Дау“ до някакви прости, дори примитивни формули. Текат разговори за насилието, секса, манипулираните хора, за проведените над тях, ако не жестоки, то бездушни експерименти. Но в сравнение с това, което може да се види в комерсиалното кино, насилието в „Дау“ е детска игра.

Излизането на изкуството извън своите рамки и нахлуването му в реалния живот на хората поставя сериозни въпроси за правомерността на такъв вид действия на артиста. От екипа уверяват, че никой от участниците в проекта не е правил нищо против волята си и във всеки момент е бил свободен да го напусне.

„Но все пак много сцени, а и целите филми, предизвикват душевен дискомфорт, труден за точно описание — пише Александър Кан. — От една страна имаме възторг и удивление от смелостта на хората – истински хора, а не полукукли от телевизионни риалити формат, които са решили да покажат толкова откровено личния си живот. От друга страна имаме съчувствие към хора, които са се загубили в процеса на дълъг експеримент и в някои случаи изглежда не са осъзнали напълно връзката между реалността и изкуството.“

Всичко – до бельото – трябва стриктно да отговаря на епохата. Снимка: Phenomen Films

Какво е позволено на твореца? Колко далеч може да отиде той в своето творение, когато обектът е жив човек? Способна ли е посветеността на изкуството да изкупува нравствени загуби? Дали самото изкуство в условията на тотален контрол на твореца се превръща в удовлетворение от амбициите му, които се разширяват до прекомерни мащаби?

Повечето от хората, които са гледали „Дау“ и даже някои от тези, което са участвали в създаването му, нямат отговор на тези въпроси.

Едно е очевидно – постижението на Иля Хржановски е не само на невиждано ниво като връзка между изкуство и реалност, но и като ново, недостигано досега разбиране на човешката природа. И го прави в гигантски, наистина безпрецедентни мащаби. Именно това определя огромния интерес към работата му.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах