Софийски международен панаир на книгата

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Ако помогнеш на една жена, помагаш на цяла вселена

Марияна Кацарова за войната, за смисъла да правиш нещо за другите и за безлюбовието в днешна България, в която „гераците“ още не са тръгнали към града

Марияна Кацарова с Малала Юсафзай. Пакистанското момиче получава наградата на RAW in WAR през 2013 г. Днес Малала е активистка, бореща се за правото на всяко пакистанско момиче да ходи на училище. Снимки: Личен архив - Ако помогнеш на една жена, помагаш на цяла вселена

Марияна Кацарова с Малала Юсафзай. Пакистанското момиче получава наградата на RAW in WAR през 2013 г. Днес Малала е активистка, бореща се за правото на всяко пакистанско момиче да ходи на училище. Снимки: Личен архив

– Как виждаш този сексизъм на българска почва?

– У нас е много страшно. При всички неща, които се писаха и разкриха около тази история с крема и Елена Поптодорова, ми направи впечатление с каква злоба и усърдие тя беше нападната точно, защото е жена, и една не вече млада жена. И много жени се хванаха на хорото на омразата да я заклеймяват публично. Докато цялата пасмина от мъже на власт в България открадна милиарди и… нищо! Мълчи се, защото става дума за отбор юнаци, за силоваци-мафиоти, които могат и да си отмъстят. А за една жена всичко можеш да кажеш, защото тя едва ли ще успее да се защити. Толкова ни е насадено това чувство, че жената е втора категория, че даже не го осъзнаваме. Забелязала ли си, че на една жена, която е публична фигура, винаги й се обсъжда облеклото, грима, торбичките под очите… Ако е мъж – не. Защо?! Обсъди й акъла, обсъди й това, което казва, което прави като политика!

Ние подължаваме да сме патриархална държава, в която „гераците“ още не са тръгнали към града. Въпреки че имаме и други примери вече, отношението към жените си остава доста примитивно. Корнелия Нинова например, каквато и да е, тя е жена, която води партия! A начинът, по който я обсъждат, често е махленски и снизходителен и я нападат защото е жена, значи „всичко може”. Бойко Борисов наскоро отказа дебат с нея, защото „все пак е жена”. Какво означава тази позиция? Само мъже с мъже ли трябва да имат дебати? Тази дискриминация е толкова вътре в душите ни, че дори не я осъзнаваме. А ако заменим думата „жена“ с гей, бежанец, чернокож, мюсюлманин и ето ти го разбит мита за българската добрина, гостоприемство и толерантност.

Кампания, която Марияна прави в България – „Един милиард се изправят – срещу насилието над жени и момичета“ . Снимката е от клипове, направени с БНТ, с участието на Цветана Манева и други известни жени.

– Да, у нас и феминизъм е мръсна дума…

Америка за България

– Има една реч на писателката Исабел Алиенде, която според мен трябва да се изучава в училище. Ще перифразирам какво казва: „Ами да, феминистка съм, защото искам момиченцата да учат. Феминистка съм, защото искам жените да имат равни права с мъжете. Но това да съм феминистка, никога не ми е попречило да имам страхотен секс и страхотни мъже обожатели“. Особено в Източна Европа думата „феминистка“ се приема на нож, направо като обида. А мисля че най-големите феминисти трябва да са мъжете всъщност. Tи, ако не обичаш жените като същества, как ще живееш с тях, как ще спиш тях?! И няма ли точно заради тази любов да искаш да имат равни права? Феминизмът е за равенство, не за превъзходство на жените или мъжете!

– Има ли нещо много специално в женската природа, което си разбрала, благодарение на работата си?

– Мисля, че разбрах какво значи да си силна и че когато те е страх, това не е слабост, а те прави още по-силна, защото си истинска, реален човек си с човешки чувства. Мисля, че разбрах колко невероятно силни са жените, особено в екстремни ситуации, заобиколени от тичащи и стрелящи наоколо мъже… Прекарах последните две години в Донецк, във война. Водех мисията на ООН по правата на човека там. Две години бях в Украйна. Бях единственият представител на ООН и жена в Донецк във времето, когато войната започна през пролетта на 2014 г. и трябва да ти кажа, че беше много страшно. Наистина мислех, че или ще ме отвлекат или ще ми убият екипа. Това там е битка между тайни служби. Хората бяха поставени между едните и другите – украинска армия и бунтовници, които стрелят. Няма значение какво мисли населението – бомбите просто им падаха по главите. Страшно беше, цяла нощ чуваш обстрелите и не знаеш дали ще оживееш. Седейки по нощите и слушайки тия гърмежи, мислех какво да взема със себе си, ако започнат да ни обстрелват и се наложи бързо да напусна хотела. Бях отишла с три куфара, защото си мислех, че ще съм в Киев и ще ходя на опера с високи токчета. Е, не, пратиха ме в Донецк, защото съм имала голям опит с войни (смее се). Тогава там, в този хотел, си дадох сметка, че всичко е суета и няма смисъл от нищо – мога да взема само паспорта и евентуално компютъра си. Беше трудно да издържиш психически.

Марияна Кацарова в Донецк

Тогава взех едно трудно решение – за да можем да спасим колкото е възможно повече хора, да отидем и да контактуваме лично с бунтовниците. Единственият начин да опазим хората, беше да обясним кои сме ние, да поведем с тях диалог. И представи си – отиваме там с една кола на ООН, вътре сме само аз, шофьорът и едно местно момче, което ми беше помощник. Аз съм се облякла възможно най-женствено за ситуацията, за да мога да противопоставя една друга цивилност на техните камуфлажи и маски. Отначало бяха много враждебни – искаха на два пъти да ни арестуват, изскачаха с автомати, крещяха и не знаеш, докато обясниш, че си от ООН, дали няма да те гръмнат просто така. Но и през това минахме. Ходех после многократно при бунтовниците с едни списъци с цивилни граждани, отвлечени от тях, за да ги убеждавам да ги пуснат от плен. Успяхме – аз и моят екип – да освободим повече от сто и петдесет човека от плен. Което е страхотно, защото това е единственото, което остава и заради което си струва всичко.

ПРАЗНИЧЕН НОВОГОДИШЕН КОНЦЕРТ | „ВДЪХНОВЕНИ ОТ ЗИМАТА”

– Има ли история от тази твоя мисия, която никога няма да забравиш?

– С мен тогава се свърза майката на едно деветнадесетгодишно момиче. Бяха я отвлекли с обвинението, че е украинска снайперистка. А тя няма как да бъде никаква снайперистка, защото има детска церебрална парализа, с множество операции, накуцва и просто няма как да стреля точно. Взех документите на Дарина (така се казва момичето), свързах се с бунтовниците и започнах да ги увещавам да я пуснат. Разбра се, че тя била бременна от приятеля си, който пък е в украинската армия и докато са я биели, са я удряли по корема и са й казвали, че ще роди чудовще, защото тя самата била еврейка, а пък приятелят й е враг. Искали да я изнасилват, но тя им казва, че има сифилис, те й повярвали и така се спасила поне от това. Успях да ги убедя, че тя не е никаква снайперистка и така Дарина беше освободена. После се срещнах с главния равин на Украйна, държавата Израел им даде убежище и плати издаването на всички необходими документи за излизането им и така тайно прехвърлихме нея и семейството й в Израел.

Щастлива съм много и от още нещо. На 11 ноември 2015 г. в Хайфа се роди дъщеричката на Дарина – това бебе, което преживя с нея в корема й мъченията. Кръстиха я Марияна, на мен, за благодарност. Та сега има една малка израелска Мариана, която е в Хайфа. Това е една много щастлива моя история от Донецк. Затова и наистина си струва, ако можеш да направиш нещо за някого, да го правиш!

– Как изглежда съвременният свят през очите ти?

– В момента много ме занимава въпросът за безлюбовието в света. Говоря за липсата на състрадание, на обич, за липсата на „емпатия” – една дума, за която нямаме адекватен превод на български. Това е различно от симпатията, става дума за дълбоко разбиране, за влизане в обувките на другия, който и да е той. Като вирус е това безлюбовие, а проявленията му са агресия, омраза… Това се лекува с духовна работа. Не от типа да палиш свещи във всяка църква, а с отговорността с какво храниш душата си всеки ден. Важи за мъжете и за жените, но някак си мисля, че като жени, поне тези жени, които срещам аз и които ме интересуват, носим еднo изконно знание „как се обичат“ другите. Знам, че звучи като клише, но тази обич води до отговорност, а тя – до взимане на отношение. Единственото спасение на този свят в момента е служба, служене за другите. Затова си мисля, че чисто от прагматични съображения трябва да се опитваме да променяме това, което можем около себе си – в града, в селото, на улицата. Важно е на Вуте да му е добре! Тогава и на нас ще ни стане по-добре.

Предишна страница 1 2