„Ако постъпваш като другите, може да спасиш живота си“

Защо повечето държави в Европейския съюз приложиха едни и същи мерки за овладяване на пандемията? Правителствата копират другите не защото техните политики успяват, а защото нямат представа какво ще проработи и защото за тях съхранението на общественото доверие е свръхценност, обяснява Иван Кръстев в новата си книга „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“.

Кризата, предизвикана от коронавируса, се различава фундаментално от всяка друга, която е преживявал светът през последните 30 години, отбелязва политологът. Пандемията ще промени света, но най-радикално политическото ѝ въздействие ще почувства Европа – защото ни заставя да преосмислим мястото на нашия континент в света и бъдещето на Европейския съюз, смята Кръстев. В книгата си той сравнява живота ни днес с научнофантастичен роман, твърди, че кризата с COVID-19 е най-големият социален експеримент, който ще ни се случи. Анализирайки безпрецедентната ситуация, Иван Кръстев съзира в нея седем парадокса, които освен страх и тревога, носят и обещание за промяна.

Завършено в началото на май 2020 г., в края на същия месец изданието е вече на книжния пазар.

Предлагаме ви откъс от „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“, предоставен от изд. „Обсидиан“.

Овластени чрез сравняване

Ако постъпваш като другите, може да спасиш живота си. През 2015 година въоръжени бойци от групировката „Ал Шабаб“ нападат колежа „Гариса“ в Кения и вземат студентите за заложници. Проявяват милост само към онези, които успяват да докажат, че са мюсюлмани, като рецитират пасаж от Корана. Останалите са убити на място. Една студентка християнка наблюдава какво се случва с нейните състуденти и решава да запомни пасажа от Корана, който оцелелите цитират. В своята книга „Подражатели и дисиденти“ Мишел Бадъли твърди, че момичето „е спасило живота си чрез социално учене: събрало е информация за избора на другите и за последствията от него“.

Тази логика на подражанието обяснява основния парадокс при глобалната реакция на епидемията от коронавирус. Кризата принуди обществата да се отдръпнат в национализъм „остани си вкъщи“, а не да си сътрудничат. И все пак правителствата въодушевено започнаха да копират сходен пакет от политики за възпиране на предаването на вируса въпреки факта, че социалните традиции, политическите режими и обществените здравни системи се различават значително в отделните държави.

Защо правителства, съществено различни едно от друго, възприеха еднакъв политически подход? Отговорът може би се крие в разграничението между „политиката на неопределеност“ и „политиката на риск“, направено от икономиста Франк Найт в забележителния му труд от 1921 година „Риск, неопределеност и печалба“. Найт твърди, че макар бъдещето да е непознаваемо, рискът е измерим и комбинацията от анализ на минали събития и анализ на съществуващите емпирични данни може да ни насочи какво да правим и какво да не правим. В ситуацията на неопределеност обаче ние сме лишени от възможността да изчислим риска от своите действия и не можем или не сме успели да го прогнозираме.

Пандемията от COVID-19 е такъв момент на тотална неопределеност. В ранните етапи на кризата, когато масовото тестване не беше възможно, правителствата не можеха да преценят разходите и ползите от политики като социалното дистанциране или затварянето на икономиката – най-отговорният начин на действие беше да се допусне най-лошото и да се заеме позиция, при която се избягват най-големите рискове. За правителствата е обичайно да управляват риска, но справянето с несигурността е нещо много по-различно.

В ситуации на несигурност правителствата трябва да проявят готовност да предприемат извънредни мерки, дори да не са уверени в резултата. В същото време те искат да избегнат предприемането на действия, които впоследствие могат да бъдат оспорени от гражданите, запознати с политиките, прилагани в други страни. Да постъпиш така, както другите, става критично важно, за да се вдъхне увереност на обществото, че положението е под контрол – и за да бъдат убедени хората в необходимостта да си стоят вкъщи, да носят маски, да затварят бизнеси и търпеливо да се съобразяват с всички други допълнителни мерки.

Представете си за момент, че половината държави в Европа са решили да наложат карантина, а останалите са избрали да избегнат строгите мерки по примера на Швеция. Политическият натиск от двете страни за промяна на курса би бил почти непоносим. Ако някои демократични правителства въведат извънредно положение, а други – не, макар да оповестяват съпоставими цифри за броя на заразените и умиращи от вируса хора, различните им реакции биха предизвикали срив на общественото доверие. Лесно е да се разбере защо правителствата избраха да копират политиките, възприети в държавите, които пандемията връхлетя най-напред, макар и да не са убедени, че това е най-уместният подход.

В този смисъл подражанието на държавни политики е коренно различно от поведението на младата кенийска християнка. Правителствата копират другите не защото техните политики успяват, а защото нямат представа какво ще проработи и защото за тях съхранението на общественото доверие е свръхценност.

Макар че прилагането на сходни политики помогна на правителствата да избегнат отговорността, с течение на времето започнаха да се правят все повече сравнения. Те са неизменна особеност на всяка политика, но гражданите обикновено преценяват действията на правителството в съпоставка с ефективността на предишни правителства или с обещанията на опозицията. COVID-19 наложи различен вид сравнение, при което гражданите съпоставят действията на правителствата си с тези на правителствата в другите държави в реално време. Обществото нетърпеливо иска да научи защо в Германия тестват по-агресивно, отколкото във Франция, защо във Великобритания умират повече хора, отколкото в Австрия, и защо някои правителства са готови да похарчат много повече, за да компенсират хората и бизнеса за загубите им вследствие на кризата. COVID-19 преобрази политическия дебат, защото единственото, което има значение, е реакцията на правителствата към предизвикателствата пред общественото здраве и икономическите затруднения вследствие от пандемията. COVID-19 създаде илюзията, че е възможно действията на едно правителство да бъдат обективно измерени и че по-скоро това сравнение, а не критиката от страна на опозицията влияе най-силно върху формирането на правителствените решения. На решението на Австрия да облекчи ограниченията например се дължат появилите се пукнатини в политическия консенсус в Германия.

Фактът, че повечето правителства решиха да наложат карантина и да въведат закони за извънредно положение, обяснява готовността на хората по цял свят да приемат ограничаването на личните им права в името на борбата срещу COVID-19. Само че хегемонията на подхода означава също, че когато някои правителства решат да премахнат ограниченията, онези, които изберат да ги удължат, ще бъдат разобличени. Парадоксът на кризата с COVID-19 е, че той овласти правителствата, като им даде извънредна власт, но в същото време овласти и всеки гражданин, като му позволи да преценява дали неговото правителство се справя по-добре или по-зле от другите.

По време на пандемията успехът на която и да е правителствена политика зависи от активната подкрепа на гражданите. Всеки индивид, който реши да наруши политиката на „социално дистанциране“, е пречка за правителствените цели. В този смисъл извънредното положение ограничава правата на гражданите, но парадоксално увеличава тяхната власт.

Само че овластяването чрез сравнение приключва, когато държавите започнат да излизат от карантината и когато икономическите тревоги заменят тревогите за общественото здраве. Кое следва да ни интересува повече – броят на новите заразени или броят на безработните и парите, инвестирани от държавата в подкрепа на бизнеса?

В този момент гражданинът, овластен в началните фази на пандемията, се оказва всъщност дезориентиран и обезвластен. Това е моментът, когато страхът отстъпва пред гнева като преобладаващо настроение в обществото.