Ако си тръгнете преди края, толкова по-зле за вас

Народният театър удари небето с постановката „Братя Карамазови“. Обемистият роман на Достоевски не е страдал, че в годините е бил разкъсван на отделни централни фигури и сюжети и всеки от тях е ставал център на отделен спектакъл– така мотивът за битката между Бога и дявола се утаява гениално в съдбата и мисленето на всеки от героите.

Днес „Братя Карамазови“ на Народния театър е направен, за да представи целия наратив на руския класик. Режисьорът Деян Пройковски е предпочел да остане при измеренията на руския човек и неговата душа, предмет на самия автор. В този случай учениците и студентите може да пропуснат книгата – абсолютна представа за Достоевски ще придобият, ако гледат представлението на Народния театър.

Спектакълът е конструиран от сцени, които представят съдбата на всеки от синовете на стария Фьодор Карамазов (Владимир Пенев). Те са като отделни пиеси, рядко продължаващи предишната или преминаващи в следващата. Всяка от тези сцени разравя още и още от душите на тримата сина. Единствен Дмитрий Карамазов (Деян Донков) е централно лице в няколко епизода и зрителят добива усещането, че той е главен герой на спектакъла. Това е така заради продължителното му участие във финалното следствие след убийството на баща му – но и заради неистовата енергия в играта на Деян Донков. Освен всичко това той пламти в показването на душевна борба, която – според негови изказвания в интервюта – е интересна и дава смисъл на живота. Борбата между злото и доброто, между сатаната и Бога.

Всички актьори играят със страст, повярвали в защитата на своя герой. Снимка: Стефан Н. Щерев/3inSpirit

Финалът е леко по-слаб в сравнение с дотогавашната част, но то е заради универсалната схема на следствието за убийството на стария Фьодор, досадна и еднообразна, независимо дали се отнася за Достоевски, или за инспектор Барнаби от сериала „Убийства в Мидсъмър“.

Отлична работа на Деян Пройковски, който е завършил НАТФИЗ при проф. Красимир Спасов, известен с концептуалния си театър, в който обаче се живее, а не се представя. Дори когато персонажите са потънали в бита и натуралистичните подробности на живеенето, актьорите ги представят с голяма енергия и страст. Такива са сцените между Жорета Николова (графиня Хохлакова), Радина Кърджилова (хромата Лиза) и Димитър Николов (Альоша Карамазов), както и сцената, в която Грушенка (Александра Василева) посреща Альоша.

Освен динамичното, взривно изпълнение на Деян Донков, забележителен контраст е спокойното молитвено присъствие на Димитър Николов в ролята на Альоша, адепт на Бога и опрощението след вяра в света на Карамазови. Без да подценявам другите актьорски роли, ще кажа, че Димитър Николов е голямото откритие на спектакъла. Тази година той е носител на голямата награда на фондация „Стоян Камбарев“.

Младият актьор Димитър Николов. Снимка: Стефан Н. Щерев/3inSpirit

Режисьорът не се интересува от пътя, изминаван от чувството на боязън от Бога или на разюзданата доминация на всичко позволеното, подхранвано от демоничните сили. Той не задава въпроси, а показва отговорите. И тогава Фьодор Карамазов (Владимир Пенев) ще изпадне в делириум на пянство и чувство за превъзходство, завъртвайки началото на бесни обороти. Дмитрий Карамазов (Деян Донков) ще се обяснява в любов на Грушенка в нейно отсъствие и ще се лута също така бясно из мрачните чертози на сцената (сценография на Валентин Светозарев), задавайки ритъма на представлението. Иван Карамазов (Велислав Павлов) трескаво ще търси откровението на Бога по серпентините на духа и в буквален смисъл.

Впечатляваща сценография на Валентин Светозарев. Снимка: Стефан Н. Щерев/3inSpirit

В тази фамилна буря на омраза и покаяние пълзи онова необикновено проявление на руската душа, което Пройковски нарича потребност от самоотрицание и саморазрушение. А за да разведри мрачното униние у публиката пред това унищожение на душите, режисьорът щедро предоставя две вакханалии – едната на сцената, другата по ложите за знатни зрители, надвиснали над сцената. Полуголи студенти от НАТФИЗ танцуват и се прегръщат в мефистофелска визия. Няма спор, момичешките гърди са благословен пейзаж, каквото и да решат в Европейския съюз.

Разбира се, не всички зрители издържат четирите часа и тук-там на антракта след двата часа се опразват столове. Толкова по-зле за тях.