Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Ако Търново беше столица на модерна България

Алтернативна история на Третото българско царство

Велико Търново, снимка: Емил Георгиев - Ако Търново беше столица на модерна България

Велико Търново, снимка: Емил Георгиев

„Si Paris était en Provence…“

16 април е дата на две събития с огромно значение в модерната ни история – приемането на Търновската конституция от 1879-а и атентата в „Св. Неделя“ от 1925 г. Атентатът е истинска трагедия, но тук ще говоря за Конституцията. Тя е можела да бъде съвсем различна, а заедно с нея различна е можела да бъде и България. Да оставим настрана клишето, че в историята нямало „ако“. Тази фраза ни лишава от едно чудесно упражнение. Алтернативната история винаги е изкушаваща.

На 16 април се навършват 137 години от възстановяването на българската държава. Никоя страна не се основава чрез споразумение между други страни, така че нито Санстефанското примирие, нито дори Берлинският мирен договор не слагат начало на съществуването на модерна България. Държавите се самоосновават, така че рожденият ден на българското княжество е именно датата, на която започва да действа Търновската конституция.

Знаем, че тази Конституция е била удивително либерална за времето си и че донякъде представлява експеримент докъде могат да бъдат доведени свободите на едно неподготвено за свобода население. Някои от нейните разпоредби са можели да звучат и по-различно. Константин Стоилов например е искал да прокара в Учредителното събрание идеите за двукамарен парламент и образователен ценз. Да си представим за момент държавата, управлявана по този начин. В нея горната камара или Сенатът от български нотабили би упражнявал известен контрол върху долната и това би поохладило страстите на Народното събрание (по цял свят това е една от целите на горните камари). Можем ли да помислим за такава България, в която Алеко Константинов не би имал повод да напише „Бай Ганьо прави избори“? Колко жалко, че тогава Сенатът не е бил одобрен! Импулсивният Петко Славейков е обърнал на смях предложенията на Константин Стоилов и така сме си останали със законодателно тяло в една камара, податлива на страсти, размахване на бастуни и дърпане на мустаци.

Може би с една малко по-консервативна Конституция, даваща повече правомощия на българския монарх, на княз Александър по-късно нямаше да му се наложи да въвежда режим на пълномощията (нито пък да го отменя след това) и да седи по-стабилно на престола си. Дали историческата династия на България не е можела да бъде Батенберг, а не Сакс-Кобург-Гота? Може би ако бе останал у нас без всичките тези главоболия с Конституцията и нелоялните офицери, князът би имал даже и шанс да получи ръката на любимата си пруска принцеса Виктория, сестра на бъдещия кайзер Вилхелм ІІ. Това не изглежда чак толкова фантастично, защото и двамата братя на Александър са сключили престижни бракове – съответно за дъщеря и внучка на британската кралица Виктория. По онова време всички млади европейски принцове са произлизали от „бабата на Европа“.

Две седмици преди Учредителното събрание да приеме Конституцията, то е решило коя ще бъде столицата на България. На 3 април 1879-а е избрана София. Идеята е на Марин Дринов, който мисли преди всичко за удобната комуникация между трите области – Мизия, Тракия и Македония. Разположена в географския център на Балканите, макар и отдалечена както от моретата, така и от Дунава, София е много удобна за връзка между всички български територии. Била е изпълнена с надежди пролет, депутатите не са искали да приемат окончателността на Берлинския договор и санстефанският сън още е изглеждал почти реален.

Другите предложения за столици на България са включвали самото Търново, Русе и дори Пловдив. Пловдив е бил добре развит град, доста по-цивилизован от прашния център на Шоплука. От едва девет месеца се е намирал в новосъздадената автономна османска провинция Източна Румелия и Учредителното събрание не е гледало много сериозно на това положение. Русе е изглеждало още по-привлекателно заради контактите си с Австро-Унгария по Дунава: реката и връзката с Централна Европа по това време вече са показвали, че Белград е много удачно избран за сръбска столица. А и Русе вече е бил един от най-проспериращите градове в българските земи. Търново пък е имало романтична слава от Средновековието – и точно затова там е свикано Учредителното събрание. През 1908-а там ще бъде провъзгласена и Независимостта. А и (за разлика от Пловдив и София) Търново не е прекалено далеч нито от Русе и Дунава, нито от Варна, нито от барон Хиршовата железница между тях. Така че шансовете са клонели към древната крепост на Асеневци. Ако още през април българските депутати бяха знаели, че Македония ще остане трайно отделена от България, те може би са щели да се спрат на Търново.

Не че това би спряло Съединението и Сръбско-българската война от 1885-а. Младата, амбициозна българска нация при всички случаи би нарушила берлинските разпоредби, противни на жизнените й интереси. Но може би войната би протекла малко по-различно, тъй като Сливница има значение като бойно поле само в случай, че войската защитава София. Битките са можели да се проведат и на други места, макар и почти сигурно със същия резултат.

Една съединена, консервативна България с двукамарен парламент, със столица в Търново, откъдето управлява несваленият княз Александър (женен за пруска принцеса като владетел, а не за певица като изгнаник), страна, в която Щастливеца не пише за бай Ганьо и в която не е протекла смутната година на безкняжието и превратите, би изглеждала доста различно. Толкова различно, че можем да си зададем и въпроса дали такава България би се хвърлила в героичната авантюра на Балканските войни по начина, който знаем от учебниците по история. Тъй като кървавите събития от 1912-1918 оказват влиянието си даже и днес, задаващата се годишнина от 16 април, от атентата в катедралата и от приемането на Конституцията е повод да се замислим за това колко пъти посоката на националната ни история е можела да тръгне в неочаквана посока.

Предопределение няма. Историята се създава от хора и от техните решения. Щом нещата са можели да бъдат по-други в 1879-а, значи могат да бъдат и днес.

ДС