Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Ако ТЯ и ТОЙ станем ТО

Пазим се от несъществуващата идея за трети пол, но не и от съществуването на насилието

Снимка: Румен Добрев - Ако ТЯ и ТОЙ станем ТО

Снимка: Румен Добрев

Междувременно още една жена умря.

Преби я мъжът, с когото живеела на семейни начала. Тя – на 38 години, той – на 61. В Хасково. Както се казва в съобщението, „скарали се след пиянски запой“. Мъжът сам се бил обадил в полицията, за да съобщи, че жена му е починала. Аутопсията установила, че вследствие нанесения побой, черепът ѝ е спукан. Убиецът е арестуван за „причиняване на смърт по непредпазливост”.

Юридически у нас пребиването на някого до смърт, без непременно доказано намерение да го лишиш от живот, се нарича така. В случая това, че става дума за насилие над една жена (което, предполагам, е било практика в двойката), отново няма как да бъде отразено в обвинението. Така да се каже, фактът, че мъжът ѝ я е бил, няма как да бъде взет под внимание – ще се накаже причиняването на смърт по невнимание, толкова може. Ако следваме логиката, излиза, че… ами че ако беше я бил предпазливо, нищо нямаше да му се случи! Така де – да си бие, като му идва отвътре, ама по-внимателно някак, без чак да причинява смърт. Да си я беше поотупал – минало-заминало, ни чул, ни видял, техни си, семейни работи! И ни полиция, ни съд, ни затвор, ни Истанбулска конвенция!

Като сценарий за филм е, само дето е самата делнична истина. Истина, в която поредната пребита вече и да иска, не може да се оплаче.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Междувременно БСП анатемоса спорната конвенция, обяснявайки решението си повече с разделението в обществото, отколкото с каквито и да е смислово обусловени факти, неразбирания, страхове или нeдоразумения. Голямата лява партия, оказва се, е по-притеснена да не вземе случайно да не се хареса на консервативната маса, приемаща себе си за пазителка на някакви български, че и християнски ценности (сред които очевидно и домашното пошляпване), отколкото, че всяка четвърта жена у нас живее (или умира) в насилие. От редиците ѝ се чуха дори вопли, че в конституцията ни жените били защитени, та нямало било нужда някакъв нов съмнителен документ да ги пази. Както знаем всички обаче, реално няма механизъм, по който жертвите на насилие да бъдат защитавани, а насилниците – наказвани строго.

В защита на конвенцията от 2011-а година и с призив БСП да преразгледат мнението си излезе и Сергей Станишев в качеството си на председател на ПЕС. Това не трогна нито лидерката на социалистическата партия Корнелия Нинова, нито нейните съпартийци. Столетницата реши, че вместо да пазим жените, трябва да СЕ пазим от джендъра – този неясен по пол индивид, който мислел тайно да се намърда в живота ни! Защото „заплахата“ от това непознато нещо е къде-къде по-сериозна – че то си е много по-страшно наоколо да има някакви човекоподобни, дето не ги знаеш мъжко ли са или женско, отколкото през месец да умира по някоя ясно определена жена, пребита по непредпазливост от ясно определен мъж.

В абсурдната роля на обясняващи смисъла от приемането на един такъв мащабен защитен документ като конвенцията влязоха и министър Екатерина Захариева, министър Цецка Цачева и председателката на Народното събрание Цвета Караянчева. От тяхната ангажираност засега резултатът е нулев: не е лесно да се обясни на първичния ум, че светът дефинира пола като съвкупност от две роли – социално обусловена (която определя каква е „задачата“ на мъжа и на жената в обществото) и физическа (която идва от наличието на конкретни мъжки или женски полови белези). И че социално обусловената роля е тази, която подлежи на цивилизационни промени – иначе да продължаваме да си живеем в първобитно-общинния строй, където доминира този, чиито мускули са по-яки и няма ежемесечно кървене.

Ратифицирането на Истанбулската конвенция е най-огнено коментираният от обществото документ от новата ни история. Поне от онова време преди двайсет и осем години, когато искахме отмяната на член Първи от някогашната социалистическа конституция на Народна република България, който дефинираше господстващата роля на комунистическата партия над държавата и човека. Плашещо е, че единствената причина това да е така, не е, че масово сме се загрижили за живота и здравето на българките. А че, видите ли, през неразбираемите за нас понятия на юридическия език от конвенцията ще вземат да ни натресат онова неопределено полово нещо, онова… „ТО“!

Най-смешното е, че точно за това ТО по ирония на съдбата и лингвистиката дори в българския език си имаме граматическа категория – т.нар. среден род. Тук направо ми иде да избухна в смях, като си представя в какви езиковедски спорове би изпаднало де що има членоразделно население, за да обяснява смисъла на тази наша езикова особеност. И какви умозаключения биха се нароили покрай факта например, че в турския език няма родове. Още повече, че за разлика пък от други езици, в които също има т.нар. неутрален род и той се отнася до неодушевени предмети и животни, в българския език му е дадено едно важно правомощие – да назовава хора, чиято принадлежност към определен пол не е доминиращата и най-значима информация за тях към момента на говоренето: например момичето, момчето, детето, бебето и др. Така че, уважаеми българи, езикът ни е доста по-прогресивен от самите нас, след като в столетия развитие е достигнал до такова прецизно дефиниране на факти и ситуации, че му е бил необходим среден род. Честито – ТО отдавна е сред нас!

Знам, че подозрителността и честолюбието вървят ръка за ръка с липсата на усет за сатира, затова уточнявам, че горното е ирония. И точно като такава се надявам да дръпне малко конските капаци от очите ни и да ни накара поне да се информираме добре, преди да откриваме невидими „заплахи“ в един сериозно презициран документ като Истанбулската конвенция.

В страната на ТО се пазим от несъществуващата идея за трети пол, но не и от съществуването на насилието. По ни пречи някакво провидяно и кротко ТО, отколкото едно реално и биещо ТОЙ.

В страната на любовта, Франция, пък знаменитости съзряха в надигащата се джендър съпротива заплаха за свободния флирт и „обнародваха“ това свое притеснение в специална петиция, публикувана във френския „Льо Монд“. Последва размърдване в лагера #MeToo, в резултат на което Катрин Деньов – една от френските интелектуалки, подписали се в писмото – се извини изрично на претърпелите насилие жени. Само на тях, както уточни.

Вече съвсем се обърках кой какво иска всъщност – едните започнаха да обвиняват наред холивудски мъже в тормоз (което, когато е само на „честна дума“ и не е подложено на разследване и съд, спокойно може да се превърне в обикновена репресия), а другите се притесниха, че мъжете вече няма да ги закачат. Дори в неделя вечерта, в централните новини на Франс 2 писателят Фредерик Бегбеде, в присъствието на другата гостенка, актрисата Даян Крюгер, на шега обяви, че мъжете вече нямало да правят „първата крачка“, а щели да я предоставят на жените.

Аз пък не на шега съзирам в това поредно доказателство, че разговорът за равни човешки права изначално се поставя на крива основа – все става дума за това как едни правят нещо на други. Просто сега трябва да се уточни нов ред, по който пък другите да правят нещо на първите. Досега мъжете „свалят“ и „тормозят“, а занапред да е обратното – жените да правят „първата крачка“ и да обвиняват в несвяст който не им харесва… или който им харесва.

От #MeToo влязохме с маршова дамска стъпка в Time Is Up (Времето изтече). Дано поне сега, когато движението може най-после да заговори за реални административни и правни промени, които да доведат до сериозен прогрес в нагласите и манталитета, някой от наранените мачовци и от разбунтуваните амазонки се сети най-важното – че докато се въртим в кръга „вие на нас, а сега ние на вас“, ще приличаме на хамстери, които тичат в пластмасово колело до изнемога и без никакъв смисъл. Казвам това, не само защото съм убедена, че когато се говори за женски права, трябва да се говори най-вече за човешки права. Но и защото знам, че когато издърпаш един ластик от едната страна, той рано или късно ще се отскубне и ще перне най-неочаквано ръката, която го държи. А и от много дърпане на ластиците в една или друга посока в крайна сметка гащите падат…

Та в този ред на мисли, дали пък няма да се окаже най-добре изведнъж всички да вземем да се припознаем като трети, различен от познатите ни досега пол! Да станем новото ТО, при което информацията за полова принадлежност не е най-важното, което може да се каже и мисли за нас. Така току-виж се върнем към нещо отдавна забравено – че преди да сме Мъж и Жена, сме Човек. Дори и в Библията е казано – „… и Господ създаде човека – мъж и жена ГИ създаде“.

Аз не съм от човеците, които помнят вицове, но покрай българската „толерантност“ се сетих за един стар рибарски анекдот. Един извънземен кацнал на земята току до едни заредили въдиците рибари. Приближил ги, за да се запознае с тях, и казал: „Добър ден, аз съм Хомоекзотерикус!“. Единият от рибарите го погледнал разсеяно и казал на приятеля си: „Пешо, я сИпи една ракия на Хомоекзотерикус за наздраве“. Сипали му една ракия, извънземният я изпил и пак се представил: „Здравейте! Аз съм Хомоекзотерикус!“. Онзи рибар отново погледнал Пешо и му дал заръка: „Пешо, ай сипи още една ракия на Хомоекзотерикус“. Извънзеимният отново я гаврътнал и решил пак да пробва да каже кой е: „Здравейте, аз съм Хомоекзотерикус и съм извънземен!“ – извикал към зачервените от ракийката рибари. „Пеше – обадил се пак първият – я стига му толкова ракия на Хомоекзотерикуса!“

Няма да правя разбор на вица, но това, заради което го разказвам, е че на въпросните рибари ама хич не им пука от какъв пол, вид, раса или вяра е този Хомоекзотерикус! Единственото важно е носи ли на пиене. Или казано по-цивилизовано: става ли за компания, част от обществото ли е, вписва ли се в него.

Не мога да се сетя за по-добра илюстрация на понятието „толерантност“. А то, струва ми се, е основно, когато става дума за човешки права. Разбира се, за права, които не накърняват тези на другите. Права на хора, които не си правят едни други разни неща, ами заедно правят неща.

Спорът, всъщност, е много прост и в него не става дума за трети род, а за един-единствен: човешкия.

Проблемът е, че ние не сме толкова сложни, за да го разберем.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах