Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Галерията на 2016-а е Софийска градска

А артсъбитието на годината e „Плаващите кейове“ на Кристо

Събитието на година в художествения живот бяха „Плаващите кейове“ на Кристо. Снимки: Авторът - Галерията на 2016-а е Софийска градска

Събитието на година в художествения живот бяха „Плаващите кейове“ на Кристо. Снимки: Авторът

Приключващата 2016-а не доведе у нас пластики на Роден или рисунки на Микеланджело, нито отново изпратихме образци от културното-историческото наследство и съкровища, останали от хора, живели по тези земи много преди да се появим ние – да разнасят по света славата на България. И все пак – последните определения за изложбения живот през годината са „скука“ и „оскъдица“ – особено, ако говорим за София. Имаше немалко вечери, в които се откриваха по 3-4 изложби, които не бива да бъдат пропускани – и на група хора (любители, художници и журналисти) им се налагаше да тичат примерно между Двореца и галериите „Нюанси“ и „Нирвана“ – за да видят (пак примерно) непоказвани рисунки на Вера Недкова, нови акварели на Любен Зидаров и стари картини на Генко Генков. 

Заради появата на Квадрат 500 залите на Двореца изведнъж се оказаха свободни за организирането разнообразна програма от временни изложби, привличащи доста публика. Интересни изложби бяха подредени и на други места, но Галерията с главно Г, не беше нито Двореца и още по-малко Квадрата, а Софийска градска художествена галерия. Освен представянето на важни творци, последователно и задълбочено, със спорни или безспорни решения, в СГХГ се опитват чрез различни проекти и експозиции да (пре)осмислят близкото ни минало – в по-голяма степен от останалите големи галерии. Без този процес културата ни е обречена да продължава да слуша едни и същи живковски „авторитети“ и да прави едни и същи грешки. Това беше целта на „Изкуството за промяна“ през 2015-а, на „Форми на съпротива“ и на „Следобедът на една идеология“ през 2016-а. Но трябва да отбележим, че изложбите на изтъкнати съвременни автори от чужбина у нас са много голяма рядкост.

Националната художествена галерия започна годината с изложба, озаглавена не съвсем точно „Левски – символ и епоха. Апостола и неговото време през погледа на българските художници“. Освен „погледът на българските художници“ в 80 художествени произведения – портрети, композиции и илюстрации от автори като Дечко Узунов, Стоян Венев, Христо Нейков, Александър Поплилов… в залите на Двореца бяха представени и 40 нехудожествени, а исторически документа от епохата, свързани с образа, живота и делото на Апостола – част от тях бяха непоказвани.

В началото на февруари видяхме две съвсем различни арт събития. В „Нирвана“, една от най-младите столични галерии, Вихрони Попнеделев показа нови, преизпълнени с еротична радост творби – независимо дали говорим за керамиката или за живописта, за абстракциите или за портретите, за градските пейзажи или за голите жени. Особеното при Вихрони Попнеделев е, че еротиката е навсякъде – стига да се приеме, че насладата от живота и възбудата от откриването на цветове и форми също е еротика.

Попнеделевите жени са изтънчени и земни, първични и еротични, деформирани и магнетични

Попнеделевите жени са изтънчени и земни, първични и еротични, деформирани и магнетични.

И понеже в българската култура добрите и другите новини се редуват така, както историите за котенца и катастрофи във Фейсбук, още същия ден стана ясно, че във Видин е бил открит нов владетелски паметник. Но за разлика от цар Самуил, който свети с едното, най-много с двете очи, цар Йоан Срацимир, има три лампички – бяла, зелена и червена, почти като светофар. Векове наред изкуството тънеше в мрак. После се появи Александър Хайтов и каза: „Да бъде светлина!“

През март, докато в два от салоните на двореца бяха подредени зимни пейзажи на български художници от ХХ век, Софийската градска художествена галерия представи най-интересния си проект за годината, наречен „Форми на съпротива“. Изложбата е опит на куратора Красимир Илиев за изследване на творческата съпротива срещу тоталитарното завладяване на изкуството и почти пълното му превръщане му в лакей на господстващата БКП. Историята бе разказана чрез оцелелите платна, скулптури, карикатури, но и в много текстове, също и документи от архивите на Държавна сигурност, които изясняват и обогатяват пейзажа в културата след 1944 г. у нас. Изложбата бе съпроводена от дискусии и прожекции на филми, свързани с изследвания период.

След откриването на „Форми на съпротива“, вече навън – пред залата, трима известни с чувството си хумор посетители-кинодейци обсъждаха, че това май е било единственото по-мащабно културно събитие през последните 20 години, преминало без присъствието на един от последните живковски министри на културата – Георги Йорданов.

Сюрреализъм по време на соцреализъм – Иван Петков, „Заговорът на сатрапите“

Сюрреализъм по време на соцреализъм – Иван Петков, „Заговорът на сатрапите“

През март друга голяма (само като площ) галерия-музей също погледна към социалистическото ни минало,  но с малко по-разфокусиран поглед. Така нареченият Музей на социалистическото изкуство показа „Образът на вожда“ – разходка сред бащи на народите, велики кормчии и народни водачи. Освен вождове, в изложбата бяха събрани още теоретици и идеолози на революцията, народни трибуни, гениални стратези, най-общо казано – държавни и партийни ръководители. Те бяха навсякъде – от уродливите бюстчета на Ленин в почти всяка канцелария, до пионерските значки с Маркс, Ленин, Димитров, от портретите в коридорите на всяко училище, от паметниците по площадите – до стенописите в НДК, където някои от вождовете още се спотайват.  Все пак е добре, че най-сетне нещо в този музей се раздвижи, че започна да личи и критично отношение към тоталитарното изкуство. Може би няма да е скоро, но един ден със сигурност той ще сбъдне първоначалния си замисъл да стане Музей на тоталитарното изкуство.

На 12 май в Двореца бе открита ретроспективна изложба на Станислав Памукчиев с куратор Надежда Джакова. Преминавайки от зала в зала зрителят можеше да проследи творческото развитие на на художника с неговите трансформации, търсения – от фигурални картини със социален сюжет и типаж до художествени обобщения, в които боите изчезват за сметка на материали като пепел, пръст, въглен, сажди, восък, а форматът става все по-голям. Картините бяха превърнати в обекти и инсталации с мощни метафизични внушения.

Отново през май Националната галерия настани в Двореца вероятно най-интересната си изложба за сезона: „Иван Мърквичка и новата българска живопис“ – това бе най-мащабният проект на НХГ това лято (17 май – 4 септември). Посветен бе на 160-годишнината от рождението на художника чех, свързал съдбата си с първите стъпки в изграждането на следосвобожденската българска култура. Но разказва и показва нещо доста по-голямо – как в рамките на не повече от 3 десетилетия българските художници успяват да наваксат голяма част вековното изоставане от европейското развитие. А Иван Мърквичка е сред главните катализатори и участници в този процес.

Иван Мърквика, „Задушница“

Иван Мърквика, „Задушница“

В събитие се превърна и изложбата на американския фотограф Стив Маккъри във „Виваком артхол“. Неговите снимки предизвикват както възхищение от чисто естетическата страна в работата на фотографа, така и често пъти болка и ужас, когато започнем да осъзнаваме историята зад снимката. Показани бяха кадри с постапокалиптични места и лица от Афганистан и други места от третия свят, където животът има съвсем друга цена.

Невиждано досега по мащабите си представяне на Цанко Лавренов – с около 300 творби, видяхме през юни в Софийска градска художествена галерия. Изложбата, посветена на 120 години от рождението на живописеца, стъпва върху изследване на целия архив на художника – живопис, графика, рисунки, приложни проекти, театрални декори… Идеята за изложбата „Между модерното и канона” е на фондация „Цанко Лавренов“, а екипът бе основно от СГХГ, като домакин на събитието.

„Старият Пловдив“

Цанко Лавренов, „Старият Пловдив“

По традиция в средата на юни Светлин Русев отбеляза рождения си ден с изложба. Този път тя бе наречена „Сън преди изложба“ и представена в „Райко Алексиев“. Експонирана бе само с една картина. В центъра на огромен триптих авторът бе нарисувал себе си, воден за ръка от мършаво ангелче със син балон, като монохромната гама е разкъсана от няколко ярки цветни петна.

В средата на юни няколко известни карикатуристи отвърнаха на удара с Изложба на невъзпитани карикатуристи, предизвикала голям интерес в галерия „Сезони“. Цялата работа тръгна от една свинска опашка – и доведе до прекратяването на договора на Чавдар Николов с Нова телевизия, свалянето на карикатурите му от ефир и изтриването им от архива в VBox7, което си беше голяма свинщина. Но поне  повиши интереса към карикатурата, особено политическата. В „Сезони“ с по 15 свои работи се представиха Христо Комарницки (в. „Сега”), Илиян Савков („Стандарт”), Алла и Чавдар Георгиеви („Новинар), Анатолий Станкулов („Дума”) и Чавдар Николов – все карикатуристи, които отказват да се държат възпитано с едрите риби от политиката и бизнеса.

Карикатурата, с която Чавдар Николов отвърна на свалените си видеа от сайтовете на Нова тв.

Карикатурата, с която Чавдар Николов отвърна на свалените си видеа от сайтовете на Нова тв

В първите дни на юли екип на „Площад Славейков“ замина за Италия, за да види и преживее последните дни на „Плаващите кейове“ на Кристо, най-големият и вълнуващ милиони хора проект на художник, идващ от България. Вече бяхме видели доста снимки, бяхме прочели (и написали) немалко текстове за новата творба на Кристо. Но нищо не може да предотврати културния и екзистенциален шок от срещата с „Плаващите кейове“ на живо. В центъра на оранжевото сияние от отраженията за спускащото се зад хълмовете слънце оранжеви пътеки се полюшваха леко върху синята вода, в пълен синхрон с лекия танц на вълните, заобиколени от зелените планини. Разхождахме се по оранжевото вълнение, гледахме как и небето е оранжево в пълна хармония с хилядите щастливи лица наоколо. После водата заблестя като разтопено сребро, докато накрая езерото потъна в мрак и само акумулаторните лампи рисуваха редици от светещи кръгчета по кейовете. В самолета обратно към България, след един последен кадър между  облаците от 11 хиляди метра към оранжевите чертички на кейовете, се питахме къде ли щеше да е Кристо, ако през 1957-а не беше разкъсал оковите си… В Квадрат 500 или в Музея на социалистическото изкуство? Трудно е да се каже, но и няма значение – Кристо е световен художник.

„Плаващите кейове“ на Кристо

„Плаващите кейове“ на Кристо

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах