Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Алек Попов: Геният и злодейството са несъвместими

Цитати от интервюта на Алек Попов за „Площад Славейков“

Алек Попов (1966-2024). Снимка: Емил Георгиев/„Площад Славейков” - Алек Попов: Геният и злодейството са несъвместими

Алек Попов (1966-2024). Снимка: Емил Георгиев/„Площад Славейков”

Алек Попов беше несъмнен приятел на „Площад Славейков“. Големият български писател даде няколко интервюта за нашата медия, в които с присъщия си хумор и талант сподели разсъжденията си за живота, свободата, България и писането. С тъга и благодарност се връщаме към тях и днес ви предлагаме някои от най-значимите неща, които Алек Попов е споделил с нас и вас, нашите читатели.

„От свободата тръгва всичко. Ако човек е свободен, най-вече вътрешно, в крайна сметка и от мизерията ще се измъкне, от всичко…

„Нещата са доста относителни. Днес си горе, утре – долу, хората умират да си търсят нови кумири. Все пак, най-важно е да гледаш собствената си работа, собствения път – той е на първо място. Светският шум най-често разсейва и по-скоро може да ти навреди като творец. Човек е склонен да се опиянява, в православната вяра има един особен грях – прелестта, най-коварният – когато човек изпадне в захлас от себе си и започне много да се харесва.

„Не съм от хората, които няма да посегнат към книга или друго произведение, само защото авторът им не бил светец. Изобщо не смятам, че това е нужно, а в редица случаи е направо противопоказно. Изкуството може да понесе почти всичко, дори най-голямото падение, но фалшът няма място в този концерт на духа. Човек може да е имал някакви исторически заблуди, то кой ли е нямал, но това е нещо различно от лицемерното и фалшиво поведение, разрушително за личността. Хората правят грешки и обикновено си плащат за тях. Няма как това да не се отрази на делото и авторитета им. Ако делото им наистина е голямо, нещо от него винаги остава. Аз съм по-скоро привърженик на тезата, че геният и злодейството са несъвместими.

„Ние сме в плен на миналото, защото не умеем да говорим за него. Това е парадоксът. Колкото повече говорим, толкова повече се освобождаваме от травмите на историята. По принцип този разказ никъде не е лесен, но в България върви особено трудно. За това е нужна определена психологическа култура, която тук липсва. За това пък не липсват емоции. Може би историята на гражданския конфликт тук е била по-кървава и по-брутална в сравнение с другите страни от бившия източен блок, без да броим Русия и Югославия, където са изтекли реки от кръв. Мисля, че няма лесен път през историята. Това е все едно да минеш през някакво омагьосано тресавище, обвито в зловонни мъгли, населено със сенки, демони и призраци, които постоянно те теглят надолу. За да намериш път през него, трябва да минеш през всички табута, митове и илюзии, докато стъпиш отново на твърда земя. Естествено, повечето хора се боят да навлязат в това тресавище. Гледат някак да го заобиколят ако може, да се движат по линията на най-лекото съпротивление. Но истината е, че няма друг път, ако искаш да започнеш на чисто. Макар че и това е една илюзия, защото по един или друг нишките с миналото никога не прекъсват. Може би това е поуката от всяка революция.

„Въпрос на дългосрочна стратегия е да се моделират у хората нагласи, които да им позволяват да възприемат естетическите и културни провокации. Живеем в далеч по-сложен свят от нашите предшественици. Ако човек се засяга от всичко, няма да стигне далеч. Постоянно ще е агресивен, с ниско самочувствие. Това са неща, които едно цивилизовано общество трябва да преодолява. Впрочем, у нас се спекулира и с понятието „толерантност”, аз предпочитам хубавата българска дума „търпимост”. Търпимостта към чуждото мнение минава през известен непукизъм. Не трябва да ти пука чак толкова кой какво казал, какво нарисувал… Иначе човек се превръща в колекционер на обиди.

„Средният българин, доколкото може да се говори за такъв, притежава предприемчивост. И страда, когато му е отнета инициативата. Затова толкова много хора напускат тази страна, защото не виждат възможности да осъществят „мечтите си“, макар че изцяло консумативните мечти винаги са свързани с разочарование. Този индивидуализъм според някои е лош, но аз не смятам така. Той е източник на една първична жизненост. Неслучайно се спори толкова дали образът на Бай Ганьо е положителен, или отрицателен. Според мен у него има и положителни страни, не е изцяло отрицателен образ – стига да не му попаднеш. Аз лично избягвам категориите „положителен” и „отрицателен”. Когато един образ е създаден правдиво и убедително от своя автор, той излиза от тези категории. Дори да има недостатъци и пороци – пак ще има нещо симпатично в него.

„Никой не се е родил мъдър. Човек помъдрява с времето и една от истините, които научава е, че ореолът на мъдростта често няма връзка с истинското познание за живота. Предпочитам хората без ореоли.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90