Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Алек Попов: Най-сигурният начин да спрат да те четат, е да цъфнеш на пиедестал

Трудно е да си комерсиален. Трябва да се поизпотиш, за да продадеш каквото и да е

"Свободата на словото не значи да се харесваш на всички. По-скоро обратното. Това е част от демокрацията", казва писателят Алек Попов. Снимки: Румен Добрев - Алек Попов: Най-сигурният начин да спрат да те четат, е да цъфнеш на пиедестал

"Свободата на словото не значи да се харесваш на всички. По-скоро обратното. Това е част от демокрацията", казва писателят Алек Попов. Снимки: Румен Добрев

Човек трябва да притежава определена култура, за да възприема различното мнение, да възприема провокацията най-вече. Да не е толкова мнителен, обидчив. Но все още изкуството се възприема буквално в някои общества.

Човек трябва да притежава определена култура, за да възприема различното мнение, да възприема провокацията най-вече. Да не е толкова мнителен, обидчив. Но все още изкуството се възприема буквално в някои общества.

Колекционери на обиди

– Около един месец след разстрела в редакцията на парижкия хумористичен вестник „Шарли Ебдо“ у нас като че ли все още нямаме отговор на въпроса къде минава границата между сатирата и обидата? Защо, какво е вашето обяснение?

– Живеем в демократично общество и трябва да бъдем готови да понесем подобни шеги, които често минават границите на добрия вкус. Ако трябва да избирам между „добрия вкус“ и свободата, винаги ще предпочета свободата. Както е казал Марсел Дюшан – най-големият враг на изкуството е „добрият вкус“. Казал го е метафорично, разбира се, защото зад това понятие най-често се крие дебело лицемерие, което няма нищо общо с вкуса. Човек трябва да притежава определена култура, за да възприема различното мнение, да възприема провокацията най-вече. Да не е толкова мнителен, обидчив. Но все още изкуството се възприема буквално в някои общества.

– Сред тези общества не е ли и нашето?

– Не, в нашия регион не е точно така. България си е в Европа. Но навсякъде има хора, които са по-лесно обидчиви, това е нормално. Стига само да се обиждат, а не да предприемат агресивни действия. Защото между това да обидиш някого и това да го нараниш физически има голяма разлика. Но в крайна сметка си заслужава да се плати дори тази цена, за да се защити свободата да се изразяваме.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

– Мнозина обаче твърдят, че цената не си заслужава. Американското общество например е готово да жертва свободата си, за да получи сигурност.

– Ни най-малко не мисля така… Америка е много свободна страна, каквото и да се говори.

– При тях обаче бе по-скоро изключение да публикуват карикатурите на „Шарли Ебдо“, за разлика от изданията в Западна Европа.

– Това е въпрос на индивидуална политика – никой не е длъжен да ги пуска. И не е редно да се очаква такова нещо от всички. Това пак е форма на диктат. Понякога ти стига да знаеш, че можеш да направиш нещо, независимо дали ще го направиш. Винаги е имало риск да заявиш открито какво мислиш. Аз, като човек, който написал не една сатирична книга и доста разкази, граничещи със сатирата и гаврата, добре си давам сметка за това. Никога не съм очаквал тези произведения да се харесват от всички. Свободата на словото не значи да се харесваш на всички. По-скоро обратното. Това е част от демокрацията.

– Нашата демокрация как ви се струва, г-н Попов, доближава ли се до западната?

– Демокрацията у нас, а и не само, винаги е имала и ще има кусури. Нищо на този свят не е съвършено, но по-добре да е несъвършена и демокрация, отколкото тоталитаризъм с претенция за съвършенство.

– Нашите шегаджии в България не са така дръзки като тези от „Шарли Ебдо“, но как щяха да се възприемат у нас, ако ги имахме? Щяхме ли да приемем карикатура с някой от националните ни герои да речем?

– Нямам представа как бихме реагирали, такива неща се появяват и у нас, но сякаш не им се обръща чак такова внимание. Вземете например романа на Радослав Парушев „Отвътре“ – постарал се е човекът да не остане никой необиден, но хорът на унижените и оскърбените нещо се ослушва. Винаги ще има една част от народа, която си е обидена по принцип, а на друга (повечето!) няма да им пука толкова. Това е въпрос и на възпитание. В нашето образование все още е много жива традицията на безкритично поднасяне на историята, на литературата. Малко място е отделено на историята на модерното изкуство, която е пълна с провокации, сблъсъци и бунт. Когато една личност от по-млада възраст познава процесите в културата и изкуството, когато е наясно с културните кодове на модерната епоха, то провокации като тези на „Шарли Ебдо“ няма да й правят чак такова впечатление.

Зависи в каква социална среда човек се е формирал, какво е направило училището за него. Въпрос на дългосрочна стратегия е да се моделират у хората нагласи, които да им позволяват да възприемат естетическите и културни провокации. Живеем в далеч по-сложен свят от нашите предшественици. Ако човек се засяга от всичко, няма да стигне далеч. Постоянно ще е агресивен, с ниско самочувствие. Това са неща, които едно цивилизовано общество трябва да преодолява. Впрочем, у нас се спекулира и с понятието „толерантност“, аз предпочитам хубавата българска дума „търпимост“. Търпимостта към чуждото мнение минава през известен непукизъм. Не трябва да ти пука чак толкова кой какво казал, какво нарисувал… Иначе човек се превръща в колекционер на обиди.

Предишна страница 1 2 3 4Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах