Алек Попов: Живеем в няколко версии на историята

Изтекоха почти три десетилетия след промените, когато истината за тоталитарния период най-сетне започна да навлиза в учебниците по история, но пък стъпи уверено на територията на литературната фикция. Алек Попов разказва за онова време със свеж и цветист хумор, но и с горчивина. „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“ е продължението на историята за двете близначки, за които комунизмът е поредното модно увлечение, докато забавното им приключение не се превъръща в кошмар – изживян наяве от хиляди българи.

Четири месеца след премиерата на романа поканихме писателя на разговор, подхванат от самия него със сюжета на „Сестри Палавееви 2“. Да обсъдим доколко сме излезли от миналото и дали сме си взели поука от него.

– Вицовете по времето на Живков бяха едва ли не единственото оръжие срещу тоталитаризма. Каква е ползата от днешната сатира към миналото?

– Не знам дали са били точно оръжие, но със сигурност бяха отдушник. Може би това е и по-точната формулировка. Общо взето, хората имат нужда да изпуснат парата, то е една вътрешна потребност, която се проявява по най-неочаквани начини и най-силно, когато обществото се намира в условия на диктатура или под силна цензура. Това е може би най-спонтанната човешка реакция: да се надсмееш над властника, над ритуалите, чрез които се упражнява контрол, над казионния фалш и високопарните клишета, които го съпътстват. Винаги е имало хора с критичен поглед, които безпогрешно долавят кича на властта и дръзват да го осмеят. Това е един вид корекция на тази паралелна, изкуствено приповдигната реалност в посока на нейното нормализиране. Такава корекция всъщност се налага навсякъде, където възникват йерархични парадигми, основани по-скоро на властови ресурси, отколкото на морален авторитет и професионализъм.

– Днес не се ли случва точно обратното – всичко ни се струва твърде сериозно и отговаряме с омраза и агресия? Няма смях, хуморът е читалищен, а не примерно езоповски…

– Езоповският език е най-типичен тъкмо за тоталитарните общества. Слава богу, вече не живеем в такова общество и това малко или повече се отразява на начина, по който се смеем. Днес хуморът е много по-директен, по-открит, много по-дързък дори, бих казал. Макар и на едно повърхностно равнище. В масовата култура липсва финес. Това е нормално – не може да се очаква от този тип култура да е особено фина, но в началото на демокрацията като че ли сетивата на публиката бяха по-изострени и тя долавяше по-интелигентите шеги. Сега се смее на по-дърварските смешки с битов оттенък. По принцип сте права, променя се обществото, променя се и чувството му за хумор и мисля, че известна заслуга за това имат и социалните мрежи, където хуморът не е най-предпочитаният жанр.

– Вас разбират ли Ви, когато се шегувате във Фейсбук?

– Далеч не винаги. Понякога дефицитът на ирония и особено на самоирония в социалните мрежи е стряскащ. Обикновено те разбират ограничен кръг от хора, с които споделяте общи културни и ценностни кодове. Фрагментацията е една от характерните черти на днешното общество. Изолирали сме се в групи, които много често имат различен език, различно възприятие за действителността и интересите им рядко се засичат. Онова, което за теб е смешно, за друг може би е неразбираемо или обидно.

– 29 години след промените защо обществото ни не е готово да определи в какво време сме живели съвсем доскоро? Дали да го осъди или да го оправдае? Едва наскоро например отбелязахме в учебниците по история, че онази власт е завзела управлението на държавата с помощта на чужда военна сила.

– Че то не е някаква тайна.

– Но младите хора масово не го знаят.

– Огромна част от младите хора, както показват последните статистики, не знае почти нищо за близкото минало. Това е тежък дефицит, който ще ги направи удобен материал за всякакви шарлатански проекти. И все пак, това не е съвсем „кауза пердута“, интересът бързо се съживява, стига разказът за миналото да е достатъчно увлекателен, а не назидателен.

– И все пак защо не сме готови да определим онова време?

– Защото живеем в няколко версии на историята и никоя част от обществото не е способна да наложи един по-интегриран вариант, който да се приеме от всички. Това е една от причините. Не виждам как ще се постигне някакво единство или съгласие, защото групите не подлежат на убеждаване, хората живеят с убеденост, която е доста ирационална, рядко се влияе от разумни аргументи. Затова е необходимо известно спокойствие и вътрешна увереност, готовност да коригираш мнението си пред лицето на фактите.

– А може би липсват и лидери, които имат ясно мнение и го отстояват, въпреки че ще загубят одобрението на обществото?

– Не смятам, че на българските лидери това им е първата грижа. Но за да може едно демократично общество да функционира, то трябва да познава близката си история и да има един сравнително обективен разказ за драмите, които е преживяло. Иначе то си остава в плен на митове и илюзии, които се отразяват и върху начина, по който хората гласуват и правят избори. Резултатът си личи.

– Продължаваме да се държим за миналото, затова може би  ние най-бавно от всички в бившия соцлагер се променяме?

– Ние сме в плен на миналото, защото не умеем да говорим за него. Това е парадоксът. Колкото повече говорим, толкова повече се освобождаваме от травмите на историята. По принцип този разказ никъде не е лесен, но в България върви особено трудно. За това е нужна определена психологическа култура, която тук липсва. За това пък не липсват емоции. Може би историята на гражданския конфликт тук е била по-кървава и по-брутална в сравнение с другите страни от бившия източен блок, без да броим Русия и Югославия, където са изтекли реки от кръв. Мисля, че няма лесен път през историята. Това е все едно да минеш през някакво омагьосано тресавище, обвито в зловонни мъгли, населено със сенки, демони и призраци, които постоянно те теглят надолу. За да намериш път през него, трябва да минеш през всички табута, митове и илюзии, докато стъпиш отново на твърда земя. Естествено, повечето хора се боят да навлязат в това тресавище. Гледат някак да го заобиколят ако може, да се движат по линията на най-лекото съпротивление. Но истината е, че няма друг път, ако искаш да започнеш на чисто. Макар че и това е една илюзия, защото по един или друг нишките с миналото никога не прекъсват. Може би това е поуката от всяка революция.

– Ние не поискахме възмездие за хората, които вършеха най-големите безобразия по тоталитарно време. Единствено взривихме мавзолея на Георги Димитров – според мнозина това е било грешка, вие как мислите?

– Не мисля, че е чак такава грешка. На мен поне не ми липсва. Това са квази-религиозни, идеологически тотеми, насочени срещу човешкото достойнство. Символи на разделението, изпълняващи пропагандна функция, така че мястото им е в музея. Наистина щеше да бъде голяма атракция за туристите, но едва ли струва да се робува чак толкова на глупавото любопитство на чужденците.

– В тази логика с кои други символи на онова време София би следвало да се раздели?

– Мястото на конфликтните точки в градската среда трябва да бъде преосмислено, ако искаме да живеем нормално.

– Паметникът на съветската армия?

– Около него непрекъснато тече някакъв сюжет, който разделя хората. Нощем го боядисват, денем го почистват – това едва ли е нормално. В някакъв смисъл той е жертва на собствената си импозантност. Защото има един друг паметник, в Лозенец, и него никой не го закача, доколкото знам. Това трябва да го имат предвид хората, когато решат да издигат паметници в бъдеще. Повече човешка мярка, повече смирение и съзнание за преходност.

– Какво трябва да се случи с Паметника на съветската армия – да бъде демонтиран като „1300 години България“?

– Бъдещето му най-вероятно ще се реши при следващата голяма криза, която ще връхлети незрялото ни общество. Културното решение е може би да се съхранява някъде, но като се има предвид колко си приличат тези монументи, едва ли има смисъл да се пазят всички…

– Като човек на изкуството не Ви ли хрумва някаква идея какво да се прави с тоталитарните паметници?

– Младите артисти от „Диструктив криейшън“ подсказаха един възможен начин. Въпросът е дали това може да бъде устойчиво решение. Чрез подобни акции ние правим своеобразен ироничен коментар на историята, който е ценен може би именно със своята мимолетност. По принцип харесвам попарта и нямам нищо против миналото да се чете през подобен артистичен ключ, това действа много освобождаващо. Аз самият го правя.

– Как бихте коментирали разкритията за принадлежност на Юлия Кръстева към структурите на ДС и съдържанието на досието ѝ?

– Ама какъв цирк, а? „Иди казвай после, че нямало съдба!“, както би рекло някое от слугинчетата в последния ми роман. Тази афера носи всички белези на човешката комедия. В нея е стаена много ирония и в крайна сметка вдъхва надежда, че животът не е съвсем безразличен към справедливостта. Или поне към баланса в природата. Следя какво излиза и всяко нещо сякаш се оказва предпоследно… Поуката е, че човек не трябва да си гради кумири. Критичната дистанция може да ни спести много разочарования. Предполага се именно това качество да е най-развито сред интелигенцията, но у нас тъкмо тя става жертва най-често на телешкото си чуждопоклонство и двойните стандарти.

Кой знае защо, наум ми идва песничката на Ричърд Гиър от мюзикъла „Чикаго“ – Razzle Dazzle Them. Пуснете си я пак, заслушайте се в текста. Там е казано всичко. Интелектуалният шоубизнес си има своята Рокси Харт – е, с поръждясали панти, но кой ти гледа, „когато очите ти са пълни с пайети“.

Отвъд майтапа обаче, случаят отново повдига темата за идейната – а както личи, не само идейна –колаборация на т. нар. хайверена левица с тоталитарните режими. Ако не е Сталин, ще са Троцки и Мао. Ако не е Мао, ще са Кастро и Че. Пол Пот, може би най-отвратителният тиранин в тази поредица, също е минал през прогресивната школа на Rive Gauche, торил е мозъка си с дъха на житан из парижките кафенета, преди да натори Камбоджа с трупове… Да се кокетира с радикалния идеологически спектър винаги е шик, но трябва да се има предивд, че зад цялата му реторика стоят реални човешки страдания.

„Поуката от случая с Юлия Кръстева е, че човек не трябва да си гради кумири.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Тук писателят у вас би могъл да развие една доста интересна сюжетна линия вероятно?

– Ама то вече е правено! Доколкото разбрах, има едно такова произведение: интелектуален трилър с интригуващото заглавие „Седмата функция на езика“. В романа, наред с цяла плеяда светила от ранга на Ролан Барт, участва и Юлия Кръстева. Все още не съм го чел, но в светлината на новите факти, вероятно му е писано да стане отново популярен… Неведоми са пътищата на писателската интуиция.