Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Алек Попов: Живеем в няколко версии на историята

Човекът е много по-голям от всяка идеология и няма кауза или бог, които да заслужават жертвата на хора и народи, казва авторът на „Сестри Палавееви“ и „Мисия Лондон“

„Избягвам да слушам гласове, които галят моето его - колкото и да са приятни“, твърди писателят Алек Попов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Алек Попов: Живеем в няколко версии на историята

„Избягвам да слушам гласове, които галят моето его - колкото и да са приятни“, твърди писателят Алек Попов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– По този повод се разбуди отново дебатът за границите между морала и творчеството на една личност. Вие успявате ли да се абстрахирате от пороците на един голям творец?

– Не съм от хората, които няма да посегнат към книга или друго произведение, само защото авторът им не бил светец. Изобщо не смятам, че това е нужно, а в редица случаи е направо противопоказно. Изкуството може да понесе почти всичко, дори най-голямото падение, но фалшът няма място в този концерт на духа. Човек може да е имал някакви исторически заблуди, то кой ли е нямал, но това е нещо различно от лицемерното и фалшиво поведение, разрушително за личността. Хората правят грешки и обикновено си плащат за тях. Няма как това да не се отрази на делото и авторитета им. Ако делото им наистина е голямо, нещо от него винаги остава. Аз съм по-скоро привърженик на тезата, че геният и злодейството са несъвместими.

– Имат ли бившите агенти на Държавна сигурност моралното право да участват днес в обществения дебат?

– Няма начин в една демократична страна да забраниш на някого да участва в дебат. Хората не са еднакви, всеки идва с някаква лична история, която е важна за него. Но не са и чак толкова различни и затова историите им често си приличат. След като си схванал модела, вече преставаш да се учудваш чак толкова. Да се търси морал там, където той принципно отсъства, е малко наивно. Остава срамът, който може би е най-леката санкция. А може би не…

– Подлагате на унищожителна сатира тоталитарния строй в „Сестри Палавееви 2“ – в състояние ли сте да изпитате уважение към хората, които искрено вярват комунистическия идеал?

– Сама по себе си вярата в нещо не е добродетел. Хората имат склонност да вярват в какви ли не глупости. Но идеите не правят някого непременно злодей или герой. Уважение заслужават качествата на хората, които те проявяват независимо, а понякога дори въпреки техните идеи. Личната смелост, честта, другарството и състраданието например са неща, които високо ценя. Смятам, че човекът е много по-голям от всяка идеология и няма кауза или бог, които да заслужават жертвата на хора и народи.

Вижте още: ГОРЧИВ СМЯХ НАД СОЦИДЕАЛА

– Какво е мястото на свободата сред ценностите на нова България?

– Лично за мен – най-високо. За останалите – не знам. Човек обикновено се научава да цени нещо, след като го загуби. От свободата тръгва всичко. Ако човек е свободен, най-вече вътрешно, в крайна сметка и от мизерията ще се измъкне, от всичко…

– Като човек, който е живял в Америка, кое предпочитате – свободата или сигурността?

– И да не бях живял, пак щях да ви кажа същото. Свободата винаги е за предпочитане, защото всяка сигурност е измамна. Когато човек е живял достатъчно дълго, знае, че на този свят няма сигурни неща. Трябва да свикне да живее с известна несигурност, иначе постоянно ще се тревожи за бъдещето и в крайна сметка ще се чувства още по-несигурен. Ако трябва да се избира, свободата винаги е за предпочитане – поне ти дава шанс да промениш нещо. Без свобода, всъщност никой не може да се чувства сигурен.

– Защо писателите се оказаха граждански най-активните сред творците в България?

– Защото произвеждат текстове може би…

– А може би причината е по-прозаична: не са на държавна заплата?

– Може и заради това да е, но художниците също не са на заплата. Писателят работи с езика и обикновено произвежда най-много послания, дори без да иска. Всяко негово движение в изкуството произвежда някакъв текст – това му е работата. Той пише текстове, които артистите играят и филмите използват – въобще в основата на повечето медийни феномени стои някакъв текст.

„Най-добрите неща в изкуството се раждат от някакъв вид неудовлетворение и фрустрация – един артист трябва да се научи да живее с това бреме и да работи с нещастието си.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Какво е чувството да чуете „Щастлив съм, че съм съвременник на Георги Господинов, Милен Русков и Алек Попов“?

– Ама така ли казват? Като знам особеностите на националния ни характер, изпитвам силно съмнение, че някой би бил особено щастлив от този факт. Аз лично избягвам да слушам тези гласове, колкото и приятно да галят егото. Нещата са доста относителни. Днес си горе, утре – долу, хората умират да си търсят нови кумири. Все пак, най-важно е да гледаш собствената си работа, собствения път – той е на първо място. Светският шум най-често разсейва и по-скоро може да ти навреди като творец. Човек е склонен да се опиянява, в православната вяра има един особен грях – прелестта, най-коварният – когато човек изпадне в захлас от себе си и започне много да се харесва.

Предишна страница 1 2 3Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах