Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Алек Попов: Живеем в няколко версии на историята

Човекът е много по-голям от всяка идеология и няма кауза или бог, които да заслужават жертвата на хора и народи, казва авторът на „Сестри Палавееви“ и „Мисия Лондон“

„Избягвам да слушам гласове, които галят моето его - колкото и да са приятни“, твърди писателят Алек Попов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Алек Попов: Живеем в няколко версии на историята

„Избягвам да слушам гласове, които галят моето его - колкото и да са приятни“, твърди писателят Алек Попов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Това е явление, все по-популярно в социалните мрежи – някои хора явно много се обичат…

– Истината е, че най-добрите неща в изкуството се раждат от някакъв вид неудовлетворение и фрустрация – един артист трябва да се научи да живее с това бреме и да работи с нещастието си.

– Фрустрация от социализма ли стои зад двете книги „Сестри Палавееви“, изложена в хумористична форма?

– Книгата далеч не е само забавна, но хуморът е начин да влезеш в епохата от неочакван ъгъл, да разбереш онова време, да го усетиш и в крайна сметка да го преодолееш. Смехът лекува почти всичко, включително исторически травми и артрити. Това е полезно и пречистващо за всички страни, макар и все още да не го осъзнават. Поколения наред са били възпитавани с една митология, изкована от пропагандната машина и е крайно време да се освободим от заробващите ѝ клишета, които са ни били втълпявани. Къде през смях, къде през сълзи, трябва да изгазим това блато на историята, да се изправим срещу призраците от миналото и взаимно да се освободим. Това е своеобразна инициация, която предхожда историческата зрялост на всеки народ.

– Какво провокира да се роди днешното толкова силно писателско поколение у нас?

– Това е най-евтиното изкуство, в смисъл неизискващо особени материални ресурси, което е по възможностите на българското общество в момента. Не е много голяма българската аудитория, но все пак е достатъчна, за да позволява на издателската индустрия да се развива самостоятелно. Това не е като киното или театъра – тези изкуства са на държавна издръжка, няма особен шанс нещо кой знае какво независимо да се случи там, където критиката и сатирата се задушават в зародиш. В литературата човек решава да напише нещо, ако става долу-горе – издават го, и няма никакъв проблем проектът да се реализира. Не се налага да минава през някакви художествени комисии, някой да го оценява по абсолютно неясни критерии, както в киното например, където качеството на проекта или предпочитанието на публиката нямат почти никакво значение.

„Ако нашето общество имаше повече интерес към културата, той щеше да се предаде и на политиците, а оттам на тежестта на целия сектор.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Каква е ролята на хората от културата в промяната?

– Малка. Защото нямат кой знае каква тежест в обществото. Въпрос на нагласи. Въпрос на избори. Ако самото общество имаше повече интерес към културата, той щеше да се предаде и на политиците, а оттам на тежестта на целия сектор.

– Промени ли се културата на българина след промените?

– Има си хас да не се промени! Но ми прави впечатление, че в началото на прехода хората бяха доста по-любопитни, бяха по-склонни към експерименти, повече се интересуваха от по-шантави идеи, което ми харесваше. Имаше по-новаторски дух, сега като че ли българите свикнаха със свободата и се върнаха към естествените си предпочитания, които не са особено екстравагантни. Има една осезателна неохота да се прекрачи прага на дома, затваряне в черупката на националното… Може би защото светът стана по-опасно място.

– Кога сте се чувствали най-успешен и щастлив като автор?

– Когато излезе филмът по „Мисия Лондон“, нормално. Но когато получавам обратна връзка от непредубедени читатели, че книгите ми са им доставили искрено удоволствие, това ме прави може би още по-щастлив. Пък и аз като че ли вече се понаучих, че най-важно е да си свършиш работата както трябва, останалото е божа работа. Да се напише една книга си е доста трудно нещо, така че човек трябва да е благодарен, че изобщо е успял да я завърши.

– А какво Ви прави щастлив въобще, не само в професионален план?

– Щастието е мимолетно. В един момент се чувстваш щастлив, в друг – нещастен. Сутрин се будиш в едно настроение, после преминаваш в друго. Перманентното щастие като че ли не си го представям. Но когато ми върви писането и имам някаква идея, която се разгръща и следва своя ход, самият процес на работа – това като че ли са най-дългите моменти на щастие за мен.

Предишна страница 1 2 3

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах