Алекс и Мартин, които се надпреварваха с коронавируса из Азия (снимки)

Когато отпътуват от България за Индия през ноември миналата година, Александрина Димитрова и Мартин Тодоров нямат представа, че азиатското им приключение ще се превърне в състезание с коронавируса през няколко държави. Пътешествието им започва в Индия, преминава през Непал, Шри Ланка и Мианмар, преди да се приберат принудително у дома в София в началото на април.

А първоначалната им идея е била доста по-различна: водени от желанието да опознаят нови места и култури, двамата имат ясен план колко време ще продължи пътешествието им. Година и половина им отнема да натрупат нужните спестявания, след като стягат две 15-килограмови раници и точно в дните, когато у нас студът се завръщаше, те преминават транзитно през Дубай, за да кацнат в топла Индия. Пътуването си описват със снимки и думи във Фейсбук и в Ютюб, където в поредица от видеа разказват впечатленията си за всяка от страните, която посещават.

Поканихме Алекс и Мартин на онлайн разговор, след като двамата вече се установиха в София и прекараха задължителната двуседмична карантина, за да ни разкажат наблюденията си за източните култури, какво донесоха обратно със себе си в България, за един пиян индиец, който знае учудващо много за Розовата долина в Казанлък, за един шофьор комунист в Шри Ланка и какво е чувството да спиш под открито небе на метри от плажа…

За да видят колкото може повече според бюджета си, двамата разчитат на онлайн платформа, която дава шанс на туристите, търсещи автентично преживяване, да гостуват в дома на местни хора, а местните, които не могат да си позволят пътуване, да поканят чужденци у дома. Гостите не заплащат нощувките си, но това носи и изненади – някоя вечер може да спиш на дюшек в хамбар, друга да положиш глава на мека възгланица в имение. Всичко зависи от това с какво разполага домакинът ти.

Каучсърфингът се появява като идея половин година преди да заминат, но и двамата бързо се влюбват в идеята и възможността да опознаят от първа ръка културата и животът на домакините си. Два-три пъти попадат в хотел, но „с ръка на сърцето мога да кажа, че беше доста по-скучно“, признава Мартин. Планирането им отнема също няколко месеца, но веднъж научили урока от пътуването, че нито един план не протича както е замислен, днес осъзнават, че е можело просто да си съберат багажа и да заминат – всичко това в рамките на един месец.

По план пътешествието им трябвало да продължи около две години, за да се наситят на всички места, които си набелязват още от тук. В краен случай се появява и идеята да работят на круиз или някъде другаде, за да заработят нужните средства и да продължат пътуването.

„Такава беше идеята, но така и не се реализира, така че не знам доколко беше реалистична. Но не искахме да пътуваме толкова дълго, че като се върнем да сме в абсолютен шок и да се чудим откъде да започнем и да сме си изтървали времето за семейство и деца“, обяснява Алекс.

Голямото азиатско приключение, както го наричат, започва от Индия – страна, която отдавна привлича и двамата. Въпреки че културата в тази страна е толкова далеч от европейската, място за сравнение все пак има, защото всички сме хора, казва Алекс. Мартин определя държавата като „страната на контрастите“ – докато в по-големите градове като Мумбай и Ню Делхи нещата започват да се случват „по европейски“, останалите региони все още живеят по патриархални канони и дори през 2020 г. важи разделението на касти. Алекс вижда някакъв паралел между тяхното и нашето разделение спрямо социалния статус. Възрастните индийци са по-гостоприемни, но и по-консервативни, а с младите двамата са намерили общ език, несъмнено благодарение на глобализацията. Независимо от големината на населеното място обаче, за цялата страна важи поговорката „Guest is god“ (Гостът е господ).

Дворецът на ветровете в „розовия град“ Джайпур. Снимка: Мартин Тодоров

В Ню Делхи кацат точно по времето, когато Индия бе попаднала в световните медии с изключително завишени нива на замърсяване на въздуха. Затова и първите два-три дни Алекс и Мартин остават в дома на домакините си поради невъзможност да разгледат забележителностите. Индия е печално известна с мръсния си въздух, разяснява Мартин, но пристигането им съвпада с първите дни след най-големия индийски празник, Дивали. Затова замърсяването е комбинация от обичайно мръсния въздух и ефекта от фойерверките от масовите празненства.

След няколко дни обаче смогът се разчиства и сред най-интересните места, които посещават в Индия, е Варанаси, една от духовните столици на страната. Градът е различен от останалата Индия, „непонятен“ дори, както го описва Александрина, и скандализира с крайностите си. Атмосферата в града е красива и магична, но в същото време по брега на реката Ганг (или майка Ганга, както я наричат местните) се изгарят риутално трупове, хората те викат да гледаш.

„Това се случва непрестанно, дори не знам как да опиша колко е нормализирана смъртта. За индийците е чест да умрат там“, споделя тя.

Варанаси е едно от местата, в които разделението на касти се усеща най-силно. По-бедните индийци, които не могат да си позволят да си платят дървесината, нужна за изгарянето им, нямат право останките им да бъдат разпръснати в свещената река, а това означава отдалечаване от края на прераждането във физическия свят с още поне един живот.

Маймуни преравят „свещен кош за боклук“ във Варанаси. Снимка: Мартин Тодоров

След няколкоседмично обикаляне в Индия, двойката отпътува за Непал, за да успее да изживее страната в топлия ѝ сезон. Прекарват три седмици там, като първите им впечатления са, че непалците са „доста по-тихи“ от южните си съседи. По-смирени са хората също в Шри Ланка и Мианмар, и трите страни с преобладаващо будистко население.

Но в Непал, дори в столицата Катманду, им прави впечатление разрухата, останала от силното земетресение от 2015 г. Тогава трус със сила 7,8 по Рихтер отнема живота на над 8 хил. души и оставя милиони без покрив. Сред тях са и домакините на Александрина и Мартин в малко непалско село, които преди пет години са загубили не само дома си, но и детето си. Къщата някак са успели да възстановят, но продължават да готвят и да се хранят в хамбар заедно с животните. Дори в такива условия двамата пътешественици не се чувстват пренебрегнати, напротив – благодарни са, че домакините им споделят и малкото, което имат, с тях.

В манталитета на мнозина българи скептицизмът е дълбоко заложен – все някой се опитва да ги подмами или да им вземе мускалчетата. Не с такава нагласа тръгват Алекс и Мартин из Азия и казват, че са имали голям късмет – при над 30 домакина, при които са нощували, не са намерили общ език само с един. Някои от връзките, които завързват с местните, продължават и до днес и двамата имаха уговорка да се чуят с домакините си от Ню Делхи веднага след разговора ни.

Непалците като че ли са по-широкоскроени и не са обременени от консерватизма, характерен за индийците, смятат двамата. Във втората по брой население страна в света животът на жените никак не е лек.

„В Индия мъжът си живее къде-къде по-приятно от жената. На жените дори им се обяснява, че няма смисъл да учат езици. Там ние комуникирахме главно с мъже, защото жените от семействата просто не говореха английски. Патриархално общество – жената е в къщи, готви, чисти, не е образована, няма и нужда. Мъжът пътува, общува с хора…“, разказва Мартин.

А минути по-рано твърдеше, че ситуацията в страната придобива все повече европейки облик… Патриархалните общества са запазени в малките населени места и в провинциите, например жените рядко излизат след 18 ч., не се занимават с търговия по улицата, разяснява той. Същевременно Мумбай е като Ню Йорк със своите молове и огромни сгради.

Пани пури и дахи бала – улична храна в Ню Делхи, Индия. Снимка: Мартин Тодоров

Предстоят още интересни преживявания – след един месец в Шри Ланка, освен белите си плажове с палми и фин пясък, страната предлага на двойката вечер под открито небе в столицата Коломбо. След изпуснат полет за Мианмар, двамата се качват в колата на шофьор от „Юбер“ и след полунощ се налага да си търсят място за пренощуване. Но цените на хотелските стаи за туристи, изпаднали в беда, драстично се покачват и след неуспешно обикаляне в няколко хотела двамата решават просто да изчакат изгрева навън, а сутринта да потърсят подслон. Последния отказ получават от първия си домакин в страната, който не желае да ги приеме, защото в този ден се появяват първите регистрирани случаи на инфектирани с коронавирус в страната.

Шофьорът приема да им съдейства, като дори ги насочва към „място, на което всички спят“, на метри от луксозен хотел в центъра на града. Между тримата се завързва разговор и когато пътешествениците споделят, че са от България, с изненада установяват, че шофьорът е „заклет комунист“, който познава в детайли социалистическата история на България и е привърженик на „някакъв българин, не знам си кой Николаев, на който бил голям фен“.

„Даже нас ни хвана срам, че не знаем кой е“, смеят се и двамата.

Александрина в мъглата на Тадж Махал, Индия. Снимка: Мартин Тодоров

Тадж махал в Агра. Снимка: Мартин Тодоров

Очакването на изгрева се оказва трудно за тях – умората започва да си казва думата, Алекс заспива, Мартин пази багажа, а на сутринта опитът им да обяснят къде трябва да им бъде доставена поръчката с храна се оказва „пълен цирк“.

„Беше интересно преживяване. Не мога да кажа приятно, но събуждащо“, обобщава Мартин.

Сянката на коронавируса започва да витае над тях още в Коломбо, но истинските последици двамата срещат в Мианмар, където се установяват в средата на март. Докато у нас преживявахме истерията с липсата на маски и дезинфектанти в аптеките, мианмарците са били изправени пред същия проблем. Но в паниката на местните Мартин намира логика:

„Имайки предвид, че здравеопазването в тези страни е много по-неразвито, аз си обяснявах паниката на населението и я намирах за оправдана“.

Когато разбират, че вирусът ще преобърне плановете им за пътуването, се изправят пред дилемата дали да не поемат обратно към България. Първоначално обмислят да се самоизолират в Мианмар, докато опасността отмине, но започват проблемите им с домакините им, на все по-малко места са гостоприемни към чужденците. Тъкмо в тази държава започва надбягването им с коронавируса.

Намират стая в хостел в Янгон, бившата столица на Мианмар и един от по-развитите градове в страната. Но стаичката е като кутийка, тясна и без прозорци, което я прави невъзможна за изолация. Късметът ги спохожда два дни по-късно, когато отпътуват за югозападното крайбрежие в едно малко населено място. Подобно на останалите страни, и тук стават свидетели на контраста между градските и провинциалните региони.

„Мианмар е страна, която е по-централизирана, има няколко развити града, всичко останало е много назад“, забелязват те.

Хотелът, който ги приютява и където смятат да прекарат пандемията, е като оазис насред бедната провинция – предлага басейн, зашеметяваща гледка към океана, палми… Но раят трае точно седмица – от хотела ги предупреждават, че трябва да се изнесат, защото затварят. Мерките се вземат още в деня, в който в държавата е установен първият инфектиран – по онова време Мианмар е една от 12-те страни в света, където все още няма регистриран случай на COVID-19.

Местни хора от град Ела, Шри Ланка, познат като „рая на бекпекърите“. Снимка: Мартин Тодоров

„Когато затвориха хотела, не знаехме какво да очакваме като мерки, страната се управлява от военна диктатура. Усетихме, че може да се случи нещо неприятно и решихме, че е време да се прибираме“, разказват двамата с минорен тон.

Но това също не се оказва лесно – не само, защото ще сложат край (макар и временен) на дългогодишна своя мечта, но и защото самолети рядко излитат от Мианмар. По това време в Индия вече са наложили национална карантина и над 1 млрд. души остават по домовете си.