Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Алекс и Мартин, които се надпреварваха с коронавируса из Азия (снимки)

Приключенията на двама българи през Индия, Непал, Шри Ланка и Мианмар и трудното им завръщане в родината, където изпитват пълно щастие след карантината просто да изхвърлят боклука

Александрина и Мартин на път с влак из Шри Ланка. Снимка: Мартин Тодоров - Алекс и Мартин, които се надпреварваха с коронавируса из Азия (снимки)

Александрина и Мартин на път с влак из Шри Ланка. Снимка: Мартин Тодоров

Продължение от стр. 1

Напрежението се усеща и в съседните страни. Най-близкото българско посолство двамата откриват във Виетнам и от там нататък поддържат ежедневна връзка с посланика ни. Записват се за полет към Европа, организиран от италианското посолство, но нямат яснота кога и дали ще бъде осъществен. Дните минават, а писмото от италианското посолство така и не идва. Идва обаче друго важно обявление – след броени дни, последните дни на март, затварят летището в Янгон. Все още има редки полети до Европа, но излитането на самолетите е несигурно, а билетите са многократно завишени и вече струват хиляди долари. След много емоции и безсънни нощи двамата решават да похарчат половината от спестяванията си за два билета по маршрута Мианмар–Сингапур–Нидерландия–България. На летището обаче им казват, че самолетът няма да излети – преди дни сингапурците са затворили границите си и не се позволява дори транзитното преминаване.

Изпуснали полета, загубили половината си пари без шанс да им бъдат върнати, двамата осъзнават, че нищо от тук нататък не зависи от тях и се надяват на писмо от италианското посолство. Като „пратеник на съдбата“ се явява Сай – техен спасител, който предлага помощ на чужденци, които не могат да се приберат. Отсядат при него, докато чакат развитие и макар че не са имали достатъчно време да се срещнат с много местни, Сай се оказва „първият мианмарец, който говореше добър английски, беше пътувал из Европа и можехме да си контактуваме нормално“.

Пейзаж от Ела, Шри Ланка. Снимка: Мартин Тодоров

И след два-три дни живот у Сай, чаканото писмо идва, но не от италианското, а от швейцарското посолство. За щастие този полет се осъществят и двамата се озовават благополучно в Европа. Но все още са далече от родината, а Швейцария, както се шегува Мартин, не е страна за бекпакъри и за отсядане по хотели. Рискуват втори път и купуват билет Базел-София за следващата сутрин. Късметът е с тях, защото когато пристигат на летището единствено полетът за столицата ни свети в зелено, насред 30 отменени полета на таблото. Това се оказва и последният самолет, който излита от Швейцария за България.

Фантастико

Полетът е осъществен изцяло на разноски на швейцарците, затова двамата сега просто си чакат „касовата бележка“ от посолството, като на нея може да видят както 500, така и 5 000 евро.

Но нямахме избор, нашето поколение не е преживявало такава обстановка и усещахме, че целият свят може да се разтресе, както се случи по-късно, и да не се приберем. Парите в такъв момент остават на заден план“, споделят пътешествениците.

Когато пристигат у нас в началото на април, страната вече е в извънредно положение. Нямат време да разглеждат улиците на София, за да сравнят положението с останалите държави, но пък още от Мианмар усещането е, че хората знаят за съществуването на коронавируса, но във въздуха витае привидно неглижиране. Въпреки часовете, прекарани там, в Швейцария вече личи, че „хората не живеят нормалния си живот“, но тъкмо по това време Италия минаваше през най-тежката си криза, а съседните държави брояха новоинфектираните в хиляди.

Белите плажове на Шри Ланка – мечта на много европейци. Снимка: Мартин Тодоров

Въпреки че Александрина и Мартин успешно се прибират у дома, не такъв късмет изкарват други пътешественици. Шведска двойка и момченцето им, с която се запознават в Шри Ланка и установяват близка връзка, вече два пъти не са успели да излетят от страната. Парадоксално, те разказват, че някои от местните ги свързват със заразата и се провикват след тях „корона, корона“ заради бялата им кожа (по това време вирусът вилнее в Европа, но в Шри Ланка случаите се броят на пръсти). Това се случва по същото време, когато азиатците на Стария континент и в Америка са обект на подновен расизъм и са обвинявани от политически и обществени фигури, че са причина за възникването на вируса.

Александрина е на мнение, че „който си е расист, си е расист“ и това не зависи от нацията, но същевременно е изпитала страха на местните, когато е трябвало да кацнат в Европа.

Двуседмичната карантина прекарват у дома си без телевизия или интернет, като времето са използвали за размисъл и „бавно живеене“. Първото нещо, което правят след изтичането ѝ, е „да изхвърлим боклука, да си пуснем интернета и да напазаруваме“.

Истината е, че по време на тази карантина – като се изключиш от социални мрежи, интернет, телевизия и останеш малко насаме със себе си и с някоя хубава книга – осъзнаваш колко е хубаво и чак ми се иска веднъж в годината да има нещо такова за всеки, да може да си остане вкъщи, без интернет. За жалост, без пандемия, никой не би си го наложил“, казва Мартин.

Непалец реже картофи в селце по пътя към връх Пунхил, Анапурна, Непал.

Много хора започнаха с това какви са позитивите на карантината, как имаш време да обърнеш внимание на себе си и на близките си, но аз имам наблюдения какво продължава да се случва в Азия. Там има хора, които работят на улицата и нямаше как да не се замисля, че сме много привилегировани, защото можем да си позволим да седнем и да четем книги две седмици, да се насладим на това време“, смята Алекс.

И докато те имат дом, удобства и се радват „като неандерталци“ на пералнята си и на добре ухаещите дрехи за пръв път от доста време, „не си представям как се справят хората, които работят ден за ден и имат да изхранват многочленни семейства“, допълва тя. Истината е, че живееш ли в Европа, си много привилегирован.

Оценихме удобствата тук, но разбрахме какво е да живееш без тях и видяхме, че не е краят на света да обикаляш с една раничка из света – допълва Мартин. – Тук имаме всичко, там за пет месеца видяхме три перални общо. Всичко се пере на ръка и когато изкарахме дрехите от пералнята, ни ухаеха направо на парфюм. Вече гледаме по друг начин на нея.

Двамата променят цялото си светоусещане след това пътуване. Заминавайки за Индия през ноември, им е ясно, че носталгията ще бъде техен спътник от време на време. Най-силно я усещат на семейните празници, на Бъдни вечер и Коледа са в Мумбай. Иначе ги държат историите от дома, които разказват на местните – за Розовата долина, киселото мляко, таратора, лютеницата…

Единици от хората, с които се запознават по света, свързват с нещо България, повечето само са чували за нея (тъй като по време на пътешествието си срещат много туристи от Франция, Германия и други западноевропейски държави), трети може да посочат, че се намира в Европа на картата. Разбира се, случвало се да „пратят“ страната ни в Азия – но и „американците не знаят голяма част от държавите къде се намират“, отбелязва Мартин.

Чак в Азия си дадох сметка колко ни е малка държавицата, колко малко хора живеят в нея. Започвах да се чувствам специална, като казвах, че съм от тук“, споделя Алекс.

Малцина от местните са срещали българи (или булгари, според непалците) в живота си и всички го помнят като паметно събитие.

Изненадва ги не само шофьорът комунист в Шри Ланка, но и един „стабилно подпийнал“ индиец. По време на пътуването си с автобус към Варанаси, рейсът пука гума и в двата часа и половина, в която шофьорът и пътниците се занимават със смяната ѝ, останалите наобикалят двойката с интерес, защото са единствените бели пътници. Един индиец започва опасно да нарушава личното им пространство, но пък човекът ги изненадва с невероятни познания за страната ни – говори за розовото масло, за долината в Казанлък, парфюмерийната индустрия…

На индийците Мартин разказвал как българското мляко е най-хубаво заради бактерията, но слушателите никак не вярвали и дори го взели на подбив. Индийците също произвеждат йогурт, вмъква Александрина.

Ние разказвахме за някаква си там България на човек, който живее в гигантската Индия и обясняваме как ние имаме най-хубавото кисело мляко, а те просто не вярваха. Ние може би сме закърмени с такава нагласа, все българин е измислил нещо и нашето е най-хубавото, но пък си го вярваме. Обичаме си родното“, казва Алекс, смеейки се.

15-килограмовите им раници не стават кой знае колко по-тежки след петте месеца път. Но пък поуките от тази обиколка, макар и недовършена, са много. Мартин се научава „да приема действителността такава, каквато е, да полага усилия там, където нещо зависи от него, но да се примирява с всичко, което е извън неговия обсег“.

Щом сме тук, значи сме на правилното място“, заключава той.

Алекс се съгласява и вече приема „и добрите, и лошите дни като част от приключението“:

В момента имам чувството, че сме щастливи независимо от всичко. Много оценявам в каква страна живеем и какво притежаваме. Общуването със семейство ти и приятелите вече е много по-ценно“.

Искаме да оставим животът да ни учи, а не ние да го преправяме така, както искаме. Многократно се убедихме, че каквито и планове да си правиш, не си ти господар – продължава Мартин. – За нас животът е голям учител, до последно се учиш, възгледите се променят. Човек трябва да се примири, няма лошо да си планира нещата, но ние като че ли прекаляваме понякога. Това ще ни остане в душите.“

Улица до езерото в град Покхара, където хора от цял свят се стичат, за да практикуват йога. 

На Алекс ѝ прави впечатление, че хората във всички четири страни, които посещават имат различно отношение към живота:

Не се стремят към такива неща, каквито ние тук, не знам каква е причината, но те живеят много по-простичък живот, понякога дори ден за ден. Осигуряват си минималното, което им трябва. Представете си ежедневието на един човек, който сутрин има време да се моли, да прави йога, да си сготви и чак тогава да отиде да си изработи парите. След като се прибере, отново има ритуали, свързани със себе си, да благодари на храната, която яде… Живеят по-бавен живот, сега и аз се опитвам да забавя моя.

Въпреки че планирането вече не заема такава голяма част от живота им като преди, все пак ги питам къде и кога имат намерение да продължат приключението на живота си. Засега тръпката да продължат остава, но от съображения за сигурност ще изчакат поне година, преди отново да поемат към Азия.

Изглед от връх Пунхил в планинския масив Анапурна.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Предишна страница 1 2

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах