Александър Хайтов: Сещаме се за царете си, когато македонците ни подпалят фитила

Александър Хайтов. Скулптор, партиот, работохолик. Син на писателя Николай Хайтов. Преди всичко човек, който отстоява мнението си. Под ръцете му са излезли паметникът на баща му в Смолян, на Добри Войников в Шумен, на Вили Казасян в Банско. Автор е на мемориала на жертвите от атентата на гара Буново. Скоро в центъра на столицата, близо до черквата „Св. София”, ще се издигне и създаденият от него цар Самуил.

Пристигаме в ателието му в Панчарево, докато прави владетеля от глина. Посреща ни в компанията на две кучета, две пронизително мяукащи котета и десетки гипсови отливки.

Разговорът тръгва в „минало време”. Александър има какво да разкаже. Защото е открил втория гроб на Цар Борис III, изровил е всички нотариални актове на Симеон Сакскобургготски, преминал е през възпитателната школа на Хайтов-старши и е усетил магията на родното село на баща си, Яворово.

– Г-н Хайтов, трудно стигнахме до ателието ви в Панчарево, където правите паметника на цар Самуил. Докато работите, не излизате, не се срещате с приятели. В отшелник ли се превръщате?

– Ако не се изолирам от света, не мога да създам нищо хубаво. Всяка работа изисква „да си събереш акъла”. Хубавото на моята е, че не й трябва съдействие. От началник нямам нужда. Е, някой помощник никога не е излишен. Освен това, ателието е моята защитена територия. Навън вечно някой иска да те изработи, да те хване да изпереш пешкира. А тук никой не може нито да ме хване, нито да ме изпере (смее се).

– Как конструирахте във въображението си образа на владетел, умрял преди 1000 години?

– Благодарение на историческите хроники. Четох Манасиевата летопис, възстановена от българските специалисти по Средновековие. Прехвърлих и художествена литература. Но иначе, подготовка за работа не ми трябва. Ставам и действам. Апетитът идва с яденето. Освен, ако не съм прегладнял за работа. За радост, тези случаи са редки.

– Според някои източници цар Самуил е бил нисък. Ще останете ли верен на тази историческа истина или ще следвате някакъв естетически идеал, докато ваете образа му?

– Не мога да го направя нисък, ще станем за смях пред братята македонци (смее се). Ако трябва да отговоря сериозно, ръстът на Самуил ще бъде внушителен, защото той е легенда, отдалечена във времето, и художествената измислица в този случай е напълно приемлива. В изкуството се залага на класическата пропорция – все пак на нея е разчитал Поликлет, по-късно и Леонардо. Съотношението глава-тяло се прави 1:8, за да изглежда човекът левент, пропорционален, нищо в него да не дразни.

Виж, съвременниците можеш да ги изобразиш по-буквално. Преди години имаше конкурс за паметник на Стефан Стамболов, чиято фигура е по-скоро смешна – голяма глава, дребно тяло. Обаче е запечатан на снимки такъв и няма проблем да се придържаш към този образ.

– Въпреки това Стамболов е изваян само като глава, разцепена на две, в градинката на „Кристал”. От своя страна вие правите цар Самуил свъсен, не тържествуващ. Защо?

– Търся онзи психологически момент, в който той вижда ослепената си войска. Това го съсипва. Хронистите пишат, че умира именно заради трагичната загуба при Беласица. Макар че има и една героична версия, според която е паднал в бой.

– Самуил май ще бъде първият български цар, увековечен в столицата. Защо в София няма паметници на други владетели?

– По времето на Людмила Живкова е имало идея да се вдигнат паметници на княз Борис I и на хан Крум. От Комитета по култура обикаляли из София, за да им търсят място. Предвиждали да ги направят огромни, с мащаба на шуменския монумент „Създатели на българската държава”. Да се виждат от Калотина. Единият щял да бъде поставен на хълма в Слатина, до дългия блок на УБО.

– Как ви се струва, позволяваме ли си днес да гледаме на исторически събития с ирония или поне да се интересуваме от различните версии за миналото? Или предпочитаме учебникарските клишета?

– Проблемът не е, че не приемаме различни версии на историята, а че липсва четвърт век държавна родолюбива политика за историята ни. Не се сещаме за нашите владетели, ако македонците не ни подпалят фитила. А когато това стане се развихря някакъв сбъркан политически пиар… Но все пак има изключения и в случая това е родолюбецът д-р Врабевски виновник за този паметник.

– Докато сме на вълна история, какво, според вас, свързва Самуиловото време с нашето?

– Днес старата история се повтаря на нов глас – раждания, сватби, войни, грабежи, убийства, братоубийства, междусъседски вражди. Времето хвърчи, но моралът не мърда.

Царска приказка

– Доколкото знам, навремето сте бил монархист…

– Наистина, подкрепях Царя. Видя се обаче, че Симеон Сакскобургготски докъде ни докара. Май доникъде. За баща му обаче нищо лошо не мога да кажа. Бил е изключителен държавник. Случи се така, че открих втория му гроб.

– Открил сте втория гроб на Цар Борис III? Какво имате предвид?

– Малко предистория. Както знаете, Борис III e погребан в Рилския манастир. След смъртта му гробът се превръща в място за поклонение, а това не се харесва на партийните функционери. През 1946 г. вътрешни войски изваждат тялото и го карат във Врана, за да могат роднините на царя го препогребат. Те правят една шахта от тухли, пет на пет метра. Полагат тялото вътре. В банка, отстрани, поставят сърцето му, което е консервирано отделно. Отгоре издигат каменен параклис.

След смъртта на Димитров и Коларов, с идването на Вълко Червенков на власт, параклисът е взривен, а тялото изхвърлено от шахтата. Понеже комунистите действали по тъмно, не видели сърцето и го забравили. По-късно мястото на гроба се заличило, отгоре пораснала трева. През лятото на 1990 година успях да го открия. Посочиха ми го мъжете, погребали цар Борис III за втори път.

– Интересно как намерихте гробарите?

– Като разпитвах хората от околността. От дума на дума стана ясно, че са от софийските села. От петима, четирима все още бяха живи. Впоследствие аз, те и Ани Донкова, тогава управител на Софийски гробища, влязохме във Врана. Шопите посочиха гроба. Съставихме констативен протокол със свидетелските показания.

Вдигна се голям шум. Пристигнаха доц. Димитър Витанов (директор на Националния експертен център за културни и материални ценности при БАН) и полковник Тодор Коларов, управителят на Врана. Разбрахме се след разрешение от наследниците да разкопаем посоченото място. Обадих се на Царя, че гробът е намерен. Даде ни благословията си.

Дойдоха едни войничета, започнаха да копаят. По някое време кирката издрънча, беше се забила в стъклената банка със сърцето на цар Борис.

– Моля?! Войникът е набучил сърцето на цар Борис Трети?

– Да, на търнокопа си.

– Потресаващо. Какво се случи после?

– От стопанството на Врана ни дадоха един трилитров буркан. Сложихме сърцето в него. По-късно пристигна екип на в. „Труд”. Снимаха как доц. Димитър Витанов държи стъкленицата със сърцето на царя. През 1993 година, с тържествена церемония, го препогребаха в Рилския манастир.

„Един войник набучи сърцето на цар Борис на търнокопа си…“, твърди Александър Хайтов.

– Доколкото схващам, имате специално отношение към цар Борис Трети…

– Бил е изключителен владетел. През 1991 година направих голяма изложба за него на „Шипка” 6. Продължи четири месеца, защото интересът не стихваше. Постоянно се стичаха хора. Имаше много възрастни жени, които го помнеха. Накрая, въпреки че плащах по 400 лева наем месечно за залата, която беше на един от високите етажи, от СБХ ми казаха: „Моля те, махни я тази изложба вече, че бабите ни счупиха асансьора!”

По онова време поръчах позлатени монети с лика на цар Борис. Оказа се, че това е първата частна поръчка в Монетния двор след 1989-а. Две седмици партийният все още колектив се колеба дали да се направи отливката. Накрая, след големи страдания, реши, че щом няма контрол свише, няма проблем да ми вземат парите (смее се).

– Направил сте много за царското семейство…

– От Централния държавен архив извадих и нотариалните актове на всички имоти на Симеон Сакскобургготски. Само за Врана бяха над 700, защото навремето, къде со кротце, къде със сила, Фердинанд е окрупнявал земята около двореца. Симеон има много нотариални актове. Включително за Змийския остров в Черно море.

– Симеон отблагодари ли ви се по някакъв начин за всички тези усилия?

– Имам една-две картички от него.

Преди години, по случайност, се сдобих с една негова детска играчка – коледна пещеричка от ратан, в която е имало фигурки от Рождество Христово. Когато изпъдили царското семейство от София, не му позволили да вземе много багаж. А на работниците от стопанството разрешили да приберат каквото искат от останалите вещи. Един мъж, Бай Божил, взел тази пещеричка. Впоследствие ми я даде.

Патриотът

– Преди да станете поддръжник на Царя, не бяхте ли социалист? Все пак произхождате от семейство с леви убеждения…

– Не. Дори избягах от Комсомола. Демонстративно спрях да плащам членски внос и ме изключиха. Но то и целият стой вече си отиваше. Усещаше се от реформите на Белязания – Горби. Баща ми въобще не се трогна. Каза ми: „Ще си строшиш и ти главата, ама прави каквото знаеш.”

– Сега подкрепяте Патриотичния фронт, бяхте и в депутатските листи. В тази връзка ще ви цитирам едно мнение на д-р Николай Михайлов: „Патриотите имат бъдеще, но не трябва да повтарят грешките на Сидеров. Патриот не означава истеричен ретор, безскрупулен демагог или нарушител на обществения ред. Нито жалък опортюнист, по финансови причини. Патриотите имат мисия да припомнят националния интерес, дори и да са неспособни да го формулират. Има риск обаче да се превърнат в специалисти по заканата, в оратори на съмнителна мъжественост”. Съществува ли наистина такъв риск?

– Според мен д-р Николай Михайлов се е изказал много общо. Ако познаваше платформата на Патриотичния фронт, щеше да е наясно, че нейната рамка е заложена от публицистиката и позициите на Николай Хайтов. Ако някой смята Хайтов за креслив, за специалист по заканата, тогава и лидерът на Патриотичния фронт Валери Симеонов трябва да е такъв. Но истината е, че той се държи доста умерено.

– По отношение на Бойко Борисов Патриотичният фронт пък се държи доста предпазливо…

– Защото Бойко е ламя. Политическа ламя. Ще излапа всеки, който го доближи.

Дела и документи

– Преди години Николай Хайтов заведе дело срещу журналиста и литературовед Петър Величков, който го обвини в кражба на оригиналните ръкописи на Яна Язова. Самият вие също водите дело срещу Величков за обида и клевета към баща ви. Докъде стигна процесът?

– Петър Величков го спечели с адвокатска хватка. Какво се случи? Делото беше насрочено за 10 часа. Пристигаме ние навреме на петия етаж на Съда. Висим в коридора 15 минути в очакване да ни извикат. В 10.30 обаче обявяват, че делото е приключено! А ние сме го загубили, защото не сме се явили!

В същото време Величков е вътре. Съдийката се мотивира така: „Прекратявам делото по липса на съдебен интерес, осъждам да платите 700 лева разходи адвокатски хонорар”. Естествено, ние обжалваме, защото това е шмекерия.

„Бойко Борисов е ламя. Политическа ламя. Ще излапа всеки, който го доближи“, казва Хайтов.

– А как приключи първото дело, което баща ви е водил срещу Величков през 1991 година?

– Величков твърди, че е спечелил това дело. Предполагам, че е извъртял същият номер и тогава. От баща ми обаче знам, че делото не само не е спечелено, дори не се е догледало. За съжаление не мога да го докажа, защото е откраднато от архива. Папката с него просто липсва.

– Има ли финансово измерение вашето дело?

– Има, но не то е важното, а моралното. Важното е да осъдим Величков, ако уважат протеста ни.

– Имате ли чувството, че постоянно се налага да защитавате баща си, дори след смъртта му?

– Нищо подобно. Всеки на мое място би го направил при положение, че става дума за клевета. Докато беше жив страхливците мълчаха.

За честта на фамилията

– Елена Хайтова е дъщеря на баща ви от първата му съпруга, учителката Мария Пиндева. А вие и брат ви Здравец сте синове от втората жена на баща ви, зъболекарката Таня Чобанска. Макар и деца от различни майки, поддържате цивилизовани отношения. Как?

– Не се бъркаме един на друг, това е разковничето. По-малко пресечни точки, по-малко конфликти.

– Какъв беше Николай Хайтов като баща?

– Никога не ми е давал акъл. Не поучаваше. В този смисъл, не беше педагог. Като каже нещо, ако чуеш – чуеш, ако не – твоя воля.

– Най-яркият ви спомен от него?

– Обичаше да работи сутрин. Водеше дневник, в който отбелязваше колко реда е успял да напише през деня и дори кой му е попречил да напредне. Пишеше художествени произведения до средата на деветдесетте, когато видя, че всичко отива на провал. След това се захвана само с публицистика, смятайки, че ще помогне на България. А в своята автобиография „През сито и решето” заключи: „Турен акъл в глава не стои – трябва всичко да препатиш.”

– Как живееше семейството ви през социализма? Имахте ли специални облаги, привилегии?

– Не бяхме нито бедни, нито богати. За привилегии въобще не може да се говори. По времето на комунизма баща ми го бяха изкарали фашист, даже го бяха подгонили, че е рязал партизански глави. Сума ти неприятности имаше, докато не изчисти името си и не посочи клеветниците. По времето на демокрацията пък го подкараха, че е човек на Луканов, храненик на Живков. Пълни глупости. Въпреки това и досега продължават да му дъвчат кокалите.

– Ходите ли до родния дом на Николай Хайтов родопското село Яворово?

– Не. Защото къщата е дадена на търг.

– Тоест?

– Не бих искал да влизам в подробности, защото Жени Божилова вече е покойник (известната преводачка и трета съпруга на Николай Хайтов почина наскоро – б.а.). Но именно тя докара нещата до съдебна делба на имота, а не до обикновена. Сега за къщата наддават от страна на Жени и от наша страна. Който даде повече, той ще я получи.

– Ако предположим, че вашата страна спечели търга, какво ще правите с къщата?

– Ще я превърнем в музей.

– Сигурно имате незабравими спомени от живота си в нея…

– Прекрасни детски спомени. Баща ми обичаше да работи в Яворово. Качваше се в планината на могилката Св. Илия с пишещата си машина. Слагаше я на един огромен камък, който наричаше писалището. Чукаше по клавишите с два пръста, докато не настанеше жегата. А аз и брат ми търчахме наоколо. Около нас хвърчаха облаци, пълзяха мавки, пееха пилци, скачаха катерици. Волен живот, без надзор. Оставяха ни да си трошим главите.

– Вашата трошил ли сте я наистина?

– Постоянно я чупя (сваля шапката си и показва зараснала рана). Строших си и ребрата преди два месеца, докато правех оберлихта на ателието и паднах отвисоко. Лежах десет дни, не можех да мръдна. Сега се движа, но още скърцам (смее се).