Александър Кьосев: Трябва ни българско Просвещение

С надеждата, че новият парламент ще обърне сериозно внимание на наболелите културни проблеми и ще превърне културата в приоритет на държавната политика, решихме да направим анкета сред хора, изградили име в областта на културата, пряко ангажирани със създаване на културен продукт, както и сред депутати с културен профил, които ще имат ангажимента да изграждат, поддържат и развиват политиките в тази област. На всички тях зададохме по 10 въпроса.

Александър Кьосев е преподавател по история на модерната европейска култура в СУ „Св. Климент Охридски“, катедра „История и теория на културата“, Философски факултет. Води бакалавърски курсове по културна история на Просвещението и Френската революция, европейска култура на XIX век и съвременна европейска култура. Директор е на магистърска програма „Изкуства и съвременност“. От 2010 г. е директор на Културния център на Софийския университет.

– Защо културата трябва да бъде приоритет на държавната политика?

– Първо да кажа, че съм участвал в писането на предизборната платформа за култура на „Демократична България“ – така че нека не е чудно, ако в това, което отговарям сега, и онова, което пише там, има разни съвпадения (по-неприятно би било, ако има разминавания – там съм твърдял едно, а тук – друго).

За да могат да се определят приоритетите на българската културна политика, има едно предусловие: да се смени понятието за „култура“, с което се мисли и работи в българската политика и публично пространство. Там тя е мизерен сектор с мизерно финансиране, поставен някъде назад, сред многото задачи на държавата. Но тя не е това. Културата е жизнена среда и като такава е благо, сравнимо с въздуха и водата. Затова към нея трябва да има „еко-културна“ грижа, както се грижим за здравословната природна среда. За разлика от природната среда обаче, културата не е единна еко-система: тя е многопластова, има много култури и всички те трябва да се развиват, равноправно, равномерно и хармонично – не само „високите“ изкуства и интелектуални дейности, не само официалните културни учреждения, а различни етнически, религиозни, младежки, свързани със сексуалната ориентация, местни и прочее култури на отделни общности.

В една демократична България трябва да бъдат създадени условия всички тези културни еко-системи да бъдат равноправно развивани и опазвани, включително и през промяна на културните предавания на обществените медии. Културата е първостепенно благо по Конституция: тя не може да бъде отказвана на нито един български гражданин. Така че приоритетът се очертава като очевиден и се разгръща в цялото си значение: децентрализация и демократичен достъп до култура (но не разбирайте това понятие само географски), свързана с граждански патриотизъм, европейска солидарност и с отваряне към глобалните културни процеси.

Има и под-приоритети: план за българската култура по време на пандемия и криза, ревизия на политиките за културно наследство, грижа за най-добрите постижения на българските творци и активна културна дипломация.

– Кое е неотложното, което трябва да се свърши в културата?

– Ревизия на нормативната база: огромен брой закони трябва да бъдат сериозно ревизирани или просто пренаписани. Едновременно се налага да се работи по развитие на спешен план за справяне с последиците от пандемията в областта на културата, обвързан и интелигентен план за дигитализация на културно наследство, културни процеси и практики. След това трябва да дойде и ревизията с потресаващите корупционни практики по отношение на българското културно наследство (стиропорни крепости, нелегална търговия с антики и пр.): виновните трябва да отидат на съд.

– Кой е най-подцененият от държавата сектор в културата?

– Културните инициативи, организации и институции извън София. Само си помислете за мизерното състояние на „най-родната“ мрежа от културни институции – читалищата. Ако си младеж в някой малък градец или село, все едно си в културна пустиня.

– Кое трябва да преобладава във финансирането – пазарният принцип или държавната субсидия?

– Комерсиалната и не-комерсиална култура са два различни и еднакво равноправни пласта на културата, но към тях трябва да има различни културни и финансови политики. Но под комерсиална култура не бива да се разбира само онази, която реализира с печалба културен продукт на пазара, а една значително по-голяма сфера, която ре-инвестира част от печалбите си в културни индустрии с принос към БВП, в създаване на работни места и пр.

Не-комерсиалната култура е значително по-свързана с образователните политики и с развитието на младежта, както и с ученето на всички през целия живот, с развитието на човешкия капитал: казано с икономически термини, първата култура има непосредствена, втората – забавена и опосредствена възвръщаемост на средствата. По отношение на некомерсиалната култура освен държавно подкрепяне на възлови културни институции, специална политика към книгата и четенето, върхови културни постижения и културна дипломация, трябва да се разработи цялостен културно-образователен проект. В „Демократична България“ го наричаме „Просвещение 2.0“ – той трябва да разработва културно-образователна политика с далечен стратегически хоризонт, обвързана с различните видове грамотности и културни компетентности. А директната държавна финансова подкрепа – и за „високите постижения“, и за културно-образователните политики – тук може да се съчетае с модел за множествено финансиране от различни източници – донори, спонсори, меценати, отчисления от хазарта, кампании по набиране на средства, европейски проекти и пр.

– От чий чужд опит трябва да черпим примери?

– Лично аз най-много харесвам културните политики на Финландия и скандинавските държави. Но може да се поучим и от опита на онези азиатски държави като Сингапур например, които имат най-високите резултати в PISA.

– Трябва ли „пенсионерите“ в културата да получават специално отношение от държавата?

– Много по-правилно е към тях да има стабилна и дългосрочна пенсионна политика. Другото не е решаване на проблем, а инцидентни акции, сиромахомилство и кърпене на парче – и винаги има пропуснати и обидени. Но знае се, че като няма друга възможност, се кърпи, какво да се прави.

– Как трябва да бъдат подпомагани младите в културата?

– Приоритетно трябва да бъдат подкрепяни утвърждаващи се млади таланти, включително и за международните сцени. Трябва да бъдат подкрепяни собствени културни инициативи на младежки общности, включително и такива, които по-старите поколения просто не разбират. Но най-важното е младежите да бъдат обратно въвлечени в новия просвещенски проект, за който говорих.

– Каква трябва бъде държавната политика за износ на българско изкуство и култура?

– На първо място трябва да бъде разработена държавна стратегия за културна дипломация – такава няма. Тя трябва да бъде тясно свързана с българистичните центрове и училища в чужбина, а обучението по български език и култура за децата на емигрантите се нуждае от специална подкрепа. На второ място трябва да се създадат условия за участие в глобалния обмен на таланти. На трето място – да има държавна политика за подпомагане на преводи и културни трансфери в двете посоки.

– Медиите трябва ли да бъдат ангажимент на Министерството на културата?

– Да, особено обществените. Те са заменили културата с дрънкане в радостно ухилен лайфстайл.

– Кой е най-подходящ за министър на културата?

– Този, който си дава сметка за необходимостта от радикални промени, мисли по стратегически системен начин и не го е страх да преследва далечни цели, въпреки съпротивата. И който има енергията, компетентността, усърдието, дори ината да се опита да реализира своята визия. Но той няма да може да направи това сам, необходим му е компетентен екип и сериозна политическа подкрепа, воля за промяна. Защото политиката му ще накърни много лични и гилдийни егоизми.