Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Александър Морфов или Колко е важно да бъдеш художник в театъра

Хъшове 2014 - 10 години зрелища и романтизъм

Новата версия на "Хъшове" показва едно от най-ценните качества на Александър Морфов като режисьор - той не приключва една постановка с нейната премиера. Тя не е резултат на три месеца работа, а в случая на 10-годишен труд. Снимка: Румен Добрев - Александър Морфов или Колко е важно да бъдеш художник в театъра

Новата версия на "Хъшове" показва едно от най-ценните качества на Александър Морфов като режисьор - той не приключва една постановка с нейната премиера. Тя не е резултат на три месеца работа, а в случая на 10-годишен труд. Снимка: Румен Добрев

Десет сезона след премиерата „Хъшове“ не отстъпва позицията си сред най-търсените от публиката спектакли в Народния театър. Преди дни трупата празнува десетия рожден ден на спектакъла – възраст, достигана от твърде малко събития на родната сцена по време на прехода. Постановката на Александър Морфов намери място в Лигата на рекордьорите в театъра, където са 22-годишният „Шинел“ на Нина Димитрова и 21-годишният „Секс, наркотици и рокендрол“ на Ивайло Христов.

Каква е причината за дългия живот на Морфовите немили-недраги? Отговор може да даде произволен зрител, ръкопляскал на първото представление през 2004 г. Режисьорът демитологизира хъшовете в емиграция, героизмът им е само на думи и на маса, проявяват повече дързост в кражбите, отколкото за каузата Освобождение на България. Свободата, за която се борят преди около 140 години, и днес е „уж на една крачка, а толкова далече“, по думите на Хаджи (Валентин Танев). Посланията в спектакъла са изключително достъпни за различните поколения зрители. Той показва зрелище за учениците, свикнали с ефектите на съвременната масова култура, а родителите им откриват паралели с политическата действителност. При това съдържанието не е за сметка на естетиката на представлението.

Новата версия на „Хъшове“ показва едно от най-ценните качества на Александър Морфов като режисьор – той не приключва една постановка с нейната премиера. Тя не е резултат на три месеца работа, а в случая на 10-годишен труд. Така, както започва репетициите по един текст – актьорите импровизират, репликите им се записват и на база на тези на пръв поглед хаотични актьорски игри Морфов разпределя ролите и оформя скелета на сценария – той продължава да добавя пластове в творбата си години по-късно. Днес представлението е като платно, върху което художникът Морфов е нанасял силно отчетливи удари с четката, други е туширал внимателно с по-фини движения… А има десетки представления, изоставени на произвола и от режисьорите, и от актьорите. След година-две те се превръщат в далечни копия и дори сурогати на първообраза от премиерата. Това, разбира се, не остава незабелязано от публиката и тя лека-полека се оттегля.

„Хъшове 2014“ е силно подобрен (според някои твърде масов) вариант на първия спектакъл. Добавени са нови сцени, едни са по-поетични, други зрелищни и кинаджийски, трети забавят действието, добавяйки драматизъм. На юбилейното представление се появи силно емоционален епизод, който присъства в сериала, но досега липсваше в сценичната версия – показана бе срещата между баща и син Бръчкови (Стоян Алексиев и Валери Йорданов). Друга сцена, която демонстрира забележителния актьорски заряд на Руси Чанев, е клетвата, която неговият герой Странджата произнася. Красиво е, но и жалко, че тази сила не можа да получи награда навремето – не защото играта му нямаше тази мощ, а защото този монолог все още липсваше в спектакъла. През последните години награди получиха толкова бледи подобия на актьорство в театъра…

Изключително важно за самочувствието и израстването на един актьор е да получава възможности да бъде не само част от общото в един спектакъл, от тази крехка вселена, изградена от режисьора на сцената. В „Хъшове“ режисьорът дава шанс на всеки от трупата да изпъкне и да изтъкне най-доброто от себе си. Много от актьорите в представлението се смениха през годините. Отсъстват Чочо Попйорданов (1964-2013), Христо Мутафчиев, Захари Бахаров, Димитър Рачков, Владимир Карамазов и сега виждаме нови и не по-малки хъшлаци в лицата на Деян Донков, Христо Петков, Иван Юруков, Деян Ангелов. Най-любопитна е промяната в излъчването на Макенодски. При Чочо образът излъчваше дълбочина и грубовата нежност, а при Деян героят е по-ръбат и тарикат.

Интересно как би звучала патетиката на тези предосвобожденски хулигани през 2024 г.? Тогава днешните тийнейджъри вероятно ще водят децата си на това представление и ще откриват други истини за себе си. Утре може би ще бъде вчера?

Bookshop 728×90