Александър Морфов през 2010 г.: Това не е моят премиер

Бунтът на Александър Морфов срещу Слави Бинев, прераснал впоследствие в съпротива срещу премиера Бойко Борисов и министъра на културата Вежди Рашидов, не е от сега. Преди четири години, малко след идването на ГЕРБ на власт, главният режисьор на Народния театър бе единственият български интелектуалец с обществен авторитет, който заяви своята позиция срещу управлението на Борисов. В интервю за в. „Труд“, публикувано на 26 ноември 2010 г.,  Морфов каза силни думи. Поводът бе премиерата на един от бунтовните спектакли в неговата режисьорска биография – „Полет над кукувиче гнездо“. Вижте интервюто.

– Живеем в абсолютна лудница. Защо решихте да ни покажете още една, г-н Морфов?

– Защото в лудницата, която показваме, сe случва нещо, което като че ли променя статуквото на психиатрията, превръща я в нещо по-важно, в основен смисъл на обществото ни. Да, ние живеем в лудница. Само че в нея е пълно само с хора като сестра Речид. Не идват хора като МакМърфи. Това е място, в което човек се скрива, за да не признае своята слабост. Много по-лесно е да кажеш “Болен съм”, отколкото “Слаб съм”. “Болен” е диагноза, тоест ти не си виновен. Ако кажеш “слаб” – това е твой личен проблем. В това представление за мен бе важен процесът на онова трудно търсене на собственото си “аз”. На финала МакМърфи пита останалите пациенти: “Е, добре, толкова ли е трудно да бъдеш себе си?”. На което един от героите отвръща: “Не, аз вече знам кой съм. Аз съм душевноболен и се гордея с това”.

– Как се спряхте на този актьорски състав?

– Много вярвам в случайността, която за мен не е случайна. Избрах Иван Бърнев, докато се разхождах една вечер навън и изреждах наум всички възможни артисти за неговата роля… И точно тогава той се паркира пред мен с едно колело, докато се разхождали с приятели по “Раковски”. А Деян Донков е една от причините да направя този спектакъл. С Александър Абдулов в образа на МакМърфи в “Ленком” имаше провокация, защото е невероятен артист и човек. Но когато той почина, аз трябваше да възстановявам спектакъла с други актьори и усилието да вкарам някакви хора в кожа, която не е тяхна, започна много да ме мъчи. Още тогава си казах, че трябва да поставя този текст с Деян. Ако, разбира се, успея да го укротя.

– Мислите ли, че българинът донякъде като вашия МакМърфи влиза като слон в стъкларски магазин и разрушава удобствата, създадени в Западния свят?

– Много се обърка представата ми какво точно представлява българинът. Независимо дали той влиза като слон, като бандит, като локомотив или с кални обувки в Западния свят – в него доскоро имаше неосъзнато достойнство на мъжкар, на истински мъж. Той обаче загуби това качество, животът го пречупи. Като те раздруса животът, първо ти падат честта, достойнството и моралът. Може да се сетите какво остава – амбиция, низост, инстинкт за самосъхранение.

– Вас животът пречупвал ли ви е?

– Познавам добре това чувство, знам какво значи да падаш. Но като те погледнат отстрани, хората се питат: “Този от какво се оплаква?!”. Външно всичко ми е наред. Но вътрешните пречупвания, пребивания, са многократни, стократни – загубата на перспектива, на надежда, все по-изтляващите мечти… Започваш да ставаш реалист, а това в днешно време не е никак приятно.

– Полет ли е бягството на българите от родното “кукувиче гнездо”?

– За някои е полет, за други – падение.

– За вас беше късмет, че “полетяхте” към Русия. Сега ви канят да поставяте в Израел, Румъния и Гърция, ще се връщате ли скоро и в Москва?

– В Русия имам много покани, но искам да направя малка пауза и ще се върна там чак следващия сезон.

– Защо, да не би заради пропадналия ви спектакъл “Лъвът през зимата” в “Ленком”? Нали нямаше скандал?

– Не, съвсем възпитано се разбрахме. Имаше някакви проблеми – мои лични и с театъра. Затова отложихме за малко постановката, после аз се върнах тук за лечение. И те решиха да продължат репетициите с Глеб Памфилов.