Александър Велики, възпян от Никос Велики

За първи път на български език излиза романът на Никос Казандзакис за Александър Македонски (откъс)

Изображение на Александър Македонски, мозайка от I в. пр. Хр., открита в Помпей, Национален археологически музей в Неапол - Александър Велики, възпян от Никос Велики

Изображение на Александър Македонски, мозайка от I в. пр. Хр., открита в Помпей, Национален археологически музей в Неапол

Възходът на Александър Македонски, осъществил най-забележителния поход в историята на европейските завоевателни войни, вълнува историци и любители на историята от години. Разказите за царуването му, успешните военни походи и разгрома над най-мощната империя в Югозападна Азия –  Персийската – подхранват редица митове и легенди. Сред тях се нарежда и прочитът на Никос Казандзакис – неговият „Александър Велики“ ще се появи за пръв път на български език от изд. „Сиела“, в луксозно издание с твърди корици.

Романът излиза за пръв път през 1979 г. и макар личността на пълководеца да е обвита повече в мистерия, отколкото в исторически факти, Казандзакис използва исторически източници, за да построи образа му. Четивото се определя като юношески роман, тъй като авторът го пише като спомагателно четиво за ученици – но е увлекателно и за възрастни. Стилът наподобява друго добре познато произведение на Казандзакис – „В дворците на Кносос“.

Наративът е от името на младия Стефан – момче, което израства заедно с Александър, а по-късно става негов офицер и го следва в походите му из далечни земи. Животът на младия македонски принц се проследява от 15-годишен, през възкачването му на трона, амбицията да покори света, суетата и алчността за плячка и така до смъртта му на 32. В началото е първият му голям подвиг – опитомяването на коня Буцефал.

Казандзакис е добре познат на българския читател – у нас са превеждани романите му „Алексис Зорбас“,„Братоубийците“, „Последното изкушение“, „Рапорт пред Ел Греко“, „Капитан Михалис“.

Предлагаме ви откъс от „Александър Велики“ в превод на Драгомира Вълчева.

Вече наближаваше пладне. Филип се надигна рязко от каменния си трон. Изглеждаше ядосан.

– Нямаме никакво време за губене – каза той. – Имаме и друга работа. Днес очаквам посланиците на персите, а вдругиден тръгвам на война. Не мога да вися тук и да чакам някакъв си кон! Някой да отиде и веднага да го доведе!

Още не беше изрекъл тези думи, когато се разнесе мощно цвилене. Появиха се трима мъже, които държаха за поводите един див кон. Всички се стъписаха от почуда. Никога досега не бяха виждали толкова удивително и гордо животно. Огромен кон, чисто черен, с бяло петно като звезда на челото. От ноздрите му сякаш изригваха пламъци. Пристъпваше бавно и напето, а щом се озова в гимназиона и видя тълпата, изцвили гневно и ускори ход.

– Харесвам го! – прошепна Александър, гледайки с копнеж към гордото животно.

– Кой ще го яхне пръв? – попита Филип, като хвърли присмехулен поглед към генералите.

Но другарите му мълчаха. Колкото и големи смелчаци да бяха, в първия миг те се уплашиха и си помислиха: „Това тук не е кон, а същински звяр!“.

– Никой ли? – отново попита Филип, който продължаваше да гледа другарите си подигравателно. – Никой?

Старият Антипатър пристъпи напред.

– Стар съм вече – каза той, – и не мога да се меря с младите. Но с твое позволение ще се опитам, царю.

В този миг обаче напред излезе Неарх:

– Не е редно да ти позволяваме това, генерале. Ние сме млади, недей да ни посрамваш. Искам позволение да се опитам пръв да яхна този звяр.

– И аз! – извика Антигон Циклопа.

– И аз! – извика предводителят на траките, страховитият копиеносец Ситалк.

Той беше огромен на ръст, с рижа брада и дълги засукани мустаци. Никой не можеше да го победи на борба. Беше толкова силен, че веднъж намаза със зехтин един объл камък и застана отгоре му, но никой не успя да го помръдне оттам.

– И аз! – извика Калас, прочутият ездач от Тесалия.

Филип го беше назначил за хипарх, предводител на македонската конница. Той толкова добре владееше конете, че го наричаха Кентавъра. Както знаете, кентаврите са били митически чудовища: от кръста нагоре хора, а от кръста надолу – коне.

– Не се карайте! – каза Филип през смях. – Ще теглим жребий.

През това време страховитият Буцефал стоеше пред генералите и силно набиваше в земята крак, сякаш ги предизвикваше.

Филип постави жребиите в един шлем. Озърна се наоколо и видя Стефан, който беше застанал до баща си.

– Стефане – извика, – ела тук!

Стефан се завтече към него.

– Бръкни в шлема и извади един жребий.

Стефан бръкна в шлема и извади жребий.

– А сега го прочети! – каза царят.

Стефан разгърна жребия.

– Неарх! – произнесе той със силен глас.

Неарх изтича напред. Съблече хламидата си, втурна се към коня и сграбчи поводите му. Обаче Буцефал се вдигна разярен на задните си крака.

– Внимавай, Неархе! – извика Филип.

Но Неарх не го чуваше. Дърпайки поводите с все сила, той подскочи, сграбчи коня за гривата и увисна на шията му. Буцефал отново се надигна, тръсна яростно шия и запрати Неарх на земята.

Генералите дотичаха разтревожени.

– Нищо ми няма – каза Неарх. – Само дето се посрамих, посрамих се, че не можах да яхна коня. Не е кон това, ами звяр.

Двамата перси се подсмихваха доволно.

– Един кон не могат да яхнат – прошепна Арсит.

– Стефане, втория жребий! – разпореди се Филип.

– Ситалк! – извика Стефан, разгръщайки втория жребий.

– Напред! – каза царят.

С един подскок Ситалк се озова до Буцефал. Хвана го здраво за устата. Захватът на ръцете му стягаше като железни клещи. Конят усети болка и отново понечи да се изправи и да се изплъзне, но ръката на Ситалк докопа изпотената му шия и го обездвижи. Очите на Буцефал почервеняха.

– Недей да измъчваш коня! – извика Филип. – Мятай се на гърба му.

Варварският вожд подскочи. Всички бяха затаили дъх. В мига, в който седна на гърба на коня, Буцефал се надигна яростно. Ситалк се сгромоляса на земята, издавайки пукот като от пълен мях. От устата му потече кръв. Лекарят Филип дотича, коленичи до него и го прегледа.

– Нищо сериозно – каза той. – Само два-три счупени предни зъба.

– Проклето животно! – изрева побеснелият варварски вожд. – Няма да ти се размине! Няма!

Подскочи и се втурна към Буцефал. Царят обаче извика ядосано:

– Стига толкова! Махай се оттам! Нека да опита някой друг. Жребиите, Стефане!

Жребият се падна на Антигон Циклопа, след това на Калас Кентавъра. И двамата се бориха с коня юнашки, но и двамата бяха победени.

– Никой няма да успее да го яхне! – каза Калас, умирайки от срам. – Никой! Дори и ти, царю велики.

Той каза това нарочно, за да предизвика Филип да се изправи срещу Буцефал и да бъде победен от него, та да престане да им се присмива. Но хитрият Филип се разсмя:

– Не – каза той, – аз няма да се опитвам. Не искам да ви засрамя!

После се обърна към тримата мъже, които бяха довели коня:

– Взимайте си коня и се махайте оттук! Не искам никога повече да го виждам пред очите си. Той победи всичките ми генерали!

Тримата мъже поеха поводите на коня и се приготвиха да тръгнат.

– Колко жалко, ако загубим този кон! Аз ще го яхна! – чу се силен глас.

Всички се обърнаха към него. Александър се беше отделил от другарите си и пристъпваше с гордо вдигната глава.

– По-способни от тебе хора не успяха! – каза му строго Филип. – Как се осмеляваш да говориш така?

– Аз не говоря празни приказки – каза Александър и бузите му поруменяха. – Аз не говоря празни приказки, а действам.

– Напред тогава! – каза Филип. – Хайде да те видим.

Приятелите на Александър се втурнаха към него и го заобиколиха. Хефестион обгърна кръста му.

– Недей! Недей! – шепнеше му той. – Ще те убие!

Александър съблече плаща си и остана чисто гол. Тялото му лъсна на слънцето – бяло, силно и гъвкаво. Той хвана поводите и обърна коня срещу слънцето, така че сянката да се премести зад гърба му. Освен че беше много смел, Александър беше и много умен. Той беше забелязал, че когато вижда сянката си, конят се плаши.

Буцефал се затича. Александър го следваше, подтичвайки до него. От време на време той протягаше ръка и поглаждаше шията на дивото животно. Ненадейно подскочи рязко и се озова върху гърба на Буцефал. Конят се вдигна на задните си крака, за да го изхвърли. Александър обаче вече държеше гривата му и се беше прилепил до тялото му сякаш за да се слее с него. Буцефал препусна бясно. Плътно прилепен към него, Александър му говореше с гальовен глас. Не го бичуваше, а само стискаше здраво поводите. Като продължаваше да препуска бясно, Буцефал излезе от гимназиона и се втурна през нивите. Филип и старите генерали от едната страна, младите другари на Александър от другата – всички наблюдаваха тревожно и безмълвно. Филип уплашено свиваше устни. „Ако Александър загине – мислеше си той, – ако той загине, кой ще седне на македонския престол, кой ще осъществи великите ми замисли?“

Хефестион се беше загледал към зелените ниви, където се беше изгубил дръзкият ездач. От кадифените му очи се стичаха сълзи. „Ако с любимия ми се случи нещо – мислеше си той, – аз ще умра!“

Двамата перси отново се подсмихваха тайно: „Дано да загине – мислеха си те, – дано!“.

Колко време беше минало? Никой не знаеше. Минутите изглеждаха дълги като години. Всички погледи бяха вперени в мястото, където бяха изчезнали Буцефал и ездачът му. Всички усти бяха занемели. Стефан трепереше.

Буйният Клит не можеше да се сдържа повече. Той се втурна към горната част на амфитеатъра, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Останалите другари на Александър хукнаха подире му. Само Хефестион остана долу, защото коленете му трепереха от вълнение и не можеше да тича.

Приятелите на Александър стигнаха до най-горните стъпала на гимназиона. Загледаха се в далечината, но не видяха нищо. Пред очите им се разстилаше яркозеленото поле. Първите мъхести листа на тополите бяха поникнали. Някои ниви се червенееха, покрити с макове. Рояк снежнобели гълъби прелетя над главите им.

– Никакъв го няма! – промълви Пердика.

– Не се бойте, братлета! – избоботи Клит с дебелия си дрезгав глас. – Нищо му няма на Александър!

Минаха още пет минути – тягостни и дълги като пет години. Внезапно от всички младежки гърди се изтръгна радостен вик:

– Ето го! Връща се!

Старите генерали, които стояха долу, вдигнаха глави.

– Какво казват? Какво казват? – тревожно попита Филип.

– Връща се! Връща се! – отвърна Стефан, който беше чул добре.

– Идва ли? – радостно извика Хефестион. – Идва ли? – И се завтече към входа на гимназиона, за да посрещне приятеля си.

Александър беше изникнал между тополите и голото му тяло блестеше на слънцето върху чисто черния Буцефал. Вече не беше прилепен към коня, а го яздеше изправен. Все още стискаше здраво поводите с едната си ръка и час по час се навеждаше, за да погали шията на коня с другата. Беше очевидно, че животното и човекът са се помирили, че дивият звяр е признал надмощието на Александър и вече му се покорява.

Двамата перси се спогледаха. Не казаха нищо, но очите им бяха изпълнени с ужас.

Докато Александър влизаше в гимназиона, младежите се спуснаха по стълбите. Той се обърна към Хефестион и се усмихна. Дръпна силно юздата и спря пред баща си и старите генерали. Скочи на земята и изтри потта от лицето си. Потта покриваше тялото му като тънка ципа скреж. Хефестион се завтече и го наметна с плаща му, за да не се простуди. Александър погледна към баща си, без да казва нищо. Дишаше спокойно и радостно.

– Да живее нашият Александър! Да живее! – надаваха ликуващи възгласи приятелите му.

Обаче той, сериозен и безмълвен, гледаше към баща си.

Филип припряно забърса една радостна сълза, разтвори обятията си и рече:

– Синко, търси си по-голямо царство. Ти не се побираш в Македония.

ДС