Александра Василева: Бяхме тръгнали към апокалипсис, но вирусът ни спря

Засадих градината по време на карантината, да видя мога ли да родя и нещо друго, освен роли, казва актрисата от Народния театър

Звездата на Народния театър Александра Василева сред плодовете на своя пандемичен труд. Снимка: Личен архив - Александра Василева: Бяхме тръгнали към апокалипсис, но вирусът ни спря

Звездата на Народния театър Александра Василева сред плодовете на своя пандемичен труд. Снимка: Личен архив

От март насам актрисата Александра Василева се занимава с агрикултура. Звездата в някои от най-аплодираните  заглавия в афиша на Народния театър вече пет месеца не е излизала на сцената. Изолацията прекарва със семейството си на село, и по-точно в семейната зеленчукова градина, откъдето често виждаме фоторепортажите ѝ във Фейсбук.

Междувременно ѝ предстои завръщане пред публика в спектакли като „Богът на касапницата“, „Калигула“, „Братя Карамазови“, „NeoДачници“ и премиерния „Капитал(на) грешка“, постановка на Иван Пантелеев. Спектакълът е почти готов, когато коронавирусът преобърна живота ни. От юни насам сценичните изкуства отново посрещат публика, но културата – кой знае защо – плаши хората повече, отколкото посещение в супермаркета, в кръчма, пътуване с междуградски автобус и международен полет. Предстои битка за връщането на зрителите в театралните и концертните зали.

Разговаряме с Александра Василева на безопасна дистанция, по телефона – за вярата в COVID-19, страха, катарзиса, артистите след края на света, за протестите, революциите и бунта.

– Къде ви намирам, Александра?

Америка за България

– В Искрец съм, където имаме къща и сме с детето и семейството вече пети месец, откакто започна карантината. Общо взето подивяхме, след като се настанихме тук. За тези пет месеца съм ходила в София общо пет пъти. Видя ми се малко зловещо, враждебно. Тук забравяш за вируса, там е по-различно, напрягам се. Усеща се, че ситуацията е извънредна, като кошмар, който никой не е очаквал. Или като филм, в който не искаш да бъдеш. Аз все още не мога да повярвам…

– В кое не вярвате? Колкото и да е невероятно, огромно е числото на невярващите, че има COVID-19, въпреки примерите от България и света.

– Не, аз вярвам, че вирусът е истински и смъртоносен и съм от хората, които взимат мерки. Каквото наредят, го изпълнявам – и аз, и моето семейство, и приятелите ни. Не съм параноична, не получавам паник атаки. Но си правих тест – в театъра. Правиха на всички, за да са по-спокойни колегите и да може да започнем работа. Оказа се, че има хора, които са изкарали вируса, имат антитела. Но не е било масово.

– Отмина ли страхът ви вече? Някои хора в България тръгнаха през просото…

– Не, не карам през просото, но съм си променила поведението спрямо началото. Никога не съм изпитвала ужас, но и внимавам. Страхувам се единствено да не се заразят близките ми… Да не им пренесем нещо. Не съм виждала майка си в продължение на един месец.

– Излизайки за пет месеца от професията, ще ви бъде ли необходим по-дълъг период за адаптация, за да се завърнете на сцената?

– Да, губи се рефлексът в един момент, започваш да се занимаваш с други неща. Дадох си сметка и доста разсъждавах напоследък колко много се идентифицирам с тази професия, колко е важна за мен. Аз самата не съм нищо интересно, просто човек, но осъзнавам колко много ми липсват тези роли, за да се чувствам валидна в очите си, полезна за публиката и в институцията, която работя.

Спряха ни работата седмица преди премиерата на „Капитал(на) грешка“ с режисьор Иван Пантелеев и тази инерция… Дори не е инерция това. Колата се движи с висока скорост и изведнъж ѝ се разваля двигателят, спира всичко. Трябваше да заместя тази „скорост“ с някакво яко бачкане – затова дойдохме тук, на къщата. Захванах се да копая, изхвърлях камъни, носих кравешка тор, засадих градината. Исках да видя дали само роли мога да раждам, не мога ли и нещо в земята да родя. Нещо по-живо, полезно и различно. Садих марули, рукола, лук, краставици, тиквички, спанак, цвекло, картофи, чушки, домати…

– Какво установихте, ще оцелеете ли след един апокалипсис?

– Един господ знае. Не го направих, за да произвеждам реколта, а за да работя. Сега живея ден за ден, не вярвам в нищо категорично, примерно в думи като „започваме репетиции на еди-кой-си септември“. Ще го повярвам, когато наистина започнем.

– Не приехте ли карантината като неочаквана ваканция?

– От начало се ядосвах, но после я приех като време, в което малко да спра, да заредя, защото източникът не е неизчерпаем, трябва да се зареди двигателят. Приех паузата и като време да се видя с детето си, защото през тези години съм се спукала от работа, по три премиери на сезон съм имала, все тежки роли. Много работех и не разбрах кога порасна това дете. Сега сме почти по цял ден заедно, ходим в гората, на басейн, научих я на разни неща – да готви, правим домашен хляб. Въобще, видях се с детето си. Станах домакиня, защото ми понакуцваше тази част.

Александра под сянката на гигантска манатарка. Снимка: Личен архив

– Берете ли вече плодовете от работата в градината?

– Аз съм пишман градинар, за първи път ми е и каквото стане. Но пораснаха тиквички, краставици, гъби бера, ако има…

– Вашият колега Валери Йорданов твърди, че за него няма да бъде проблем да изхранва семейството си, ако настъпи някакъв световен катаклизъм. Не смята, че е актьор за вечни времена. Мина ли ви мисълта какво бихте правили, ако светът вече няма нужда от актьори, театър, кино…?

– Да, мина ми такава мисъл. Често мисля към какво бих могла да се преориентирам. Няма да изпадна в трагедия или драма от това, човек ще трябва с нещо да се занимава.

Приемам това, което ни се случва, като криза, която да ни покаже колко сме алчни, че трябва малко да се спрем; като шамар за отрезвяване, всеки да си стъпи на мястото и да се вгледа в себе си. Да поразсъждава къде бърка, къде ламти, къде трябва повече да изисква от себе си, да се позамисли. Но смятам, че нещата ще се оправят.

– Как премина при вас експериментът с парите – с колко най-малко може да живеете месечно?

– Оказа се, че мога да карам с един анцуг и две рокли. Не ми трябват дрехи, не съм си купувала. И детето кара с толкова. Не че нямаме, но не ни трябват. Нищо не ми трябва, не ми липсват заведенията, не съм ходила от пет месеца. Преди не можехме без това – ресторанти, събирания… Сега дори не ми се ходи. Мога да карам с много малко. За колегите ни на свободна практика е по-тежко. Но и при нас не знам кога ще свършат парите, хората се страхуват, че има малко публика. В театъра, а и в държавата, никога не сме били по-добре, както в последните години преди кризата. Хората си стъпиха на краката. Но пък и никога не сме били по-зле и от сега, като посещаемост, публика…

Присъствието на Александра Василева в село Искрец е театър за местните хора. Снимка: Личен архив

– Изкуството от стотици години изобразява края на света, вие как си го представяте?

– Не си представям рязък апокалипсис, а бавна и мъчителна смърт на планетата, причинена от безхаберието на човека. Ще се самоотровим, бавно и мъчително планетата ще се самозадуши. Натам бяхме тръгнали. Но в последно време като че ли това поспря – в Япония и Китай се прочисти въздуха, покрай спрялото замърсяване от производството.

– Как ви се струва ситуацията тук, в България, в този контекст?

– Като ходим на походи в планината, срещаме една табелка: „Не изхвърляйте боклука на пътя, изхвърляйте го долу в дерето, моля“. Мърльовци сме. На Запад не правят така, бях в Германия, няма едно боклуче.

– Какво трябва да се случи, за да започнем да спазваме и лична хигиена, да пазим и природата, и градската среда?

– Може би точно това трябваше да се случи, този шамар. Но не смятам, че българите са по-лоши от всяка друга нация. Просто сме по-нещастни, по-мрачни, живеем по-трудно, пенсионерите ни са бедни, с повече труд се изкарват парите, по-малко пари се изкарват, всичко е по-скъпо.

– Нещастни сме, затова ли цапаме?

– Липсва ни самодисциплина.

– Има ли и хубави страни животът зад маска? Забелязах на улицата актьори, които очевидно смятат, че никой не ги разпознава скрити зад маската и тъмните очила…

– Аз не съм от тези, които биха се крили. Не страдам от медийна известност или кой знае какъв небивал интерес, но предпочитам живота без маска и да се движа свободно, ако е възможно.

– Какво мислите за протестите, защо културата не се забелязва на площада?

– Мразя да говоря за политика и това е от доста време, когато видях, че просто циклим на едно място и една власт се препредава от едни ръце в други. Когато някой дойде и иска наистина да промени нещо, той бива изхвърлен от системата. Не мисля, че нещата ще се оправят с тези протести, дори напротив. Смятам, че може би ще се задълбочи кризата, и тя е като киселина, разяжда все по-надълбоко. Време е за някаква промяна, да, но генерална промяна. Със смяната на няколко министри няма да се получи. Но не си представям изобщо каква би могла да бъде тази промяна при сегашните обстоятелства. Не виждам кой. Управляващите, които са в момента, бяха си стъпили на краката, бяха поели в някаква посока. Доволни ли сме, или не, все пак бяха поели нанякъде. Нямам политическа принадлежност и не защитавам никого, но явно и самата карантина, кризата, бедността, загубата на работа… логично е всичко това да предизвика протестите. От години българинът не протестира, седи и търпи.

– Вие за какво бихте се разбунтували, за какво бихте направили революция?

– Ние, хората на изкуството, правим революции под друга форма – чрез творчество, по-висш тип проповедничество е това. Не вярвам, че чрез бунт може да се промени нещо, промяна може да има само с добри намерения и честни хора. С желание да се подобри ситуацията, с алтруизъм, мисъл за човека, оцеляването, пенсионерите.

– Виждали ли сте такива хора във властта в последните 30 г.?

– Пак ви казвам – мразя политиката. Не искам да виждам нищо, отвращавам се.

– След разхлабването на мерките театърът се опитва да си върне публиката. С какви чувства се завръщате на сцената?

– Сезонът е катастрофа. Все още не съм излизала на сцена. Народният театър продължава да програмира спектакли, въпреки абсолютната нерентабилност  в момента, поне да задържим публиката. Надявам се есента всичко да си дойде на мястото. Играем на много голяма загуба, не знам как издържат тези институции.

– Как ви се вижда публиката в театъра?

– Малко са хората в момента, страхуват се. Според мен нямат и пари вече. А през лятото нямат и навика да ходят на театър.

– Успяхте ли след разхлабването на мерките да посетите някое културно събитие?

– Не, стоя си на село, при аграрната култура.

Актрисата сред зеленчуковата реколта. Снимка: Личен архив

– Какво ви очаква наесен?

– Би трябвало да довършим проекта с Иван Пантелеев – „Капитал(на) грешка“ по текстове на Йодьон фон Хорват. Видях, че са излезли нови разпределения в Народния театър, аз би трябвало да взема участие в спектакъла на Бина Харалампиева по „Нова земя“ на Иван Вазов. Нямам представа какво ще играя в този спектакъл, просто ми изпратиха списъка с разпределението. Но каквото и да играя, без значение е. Нито имам намерение да се отказвам, нито имам право да отказвам каквото и да било в момента. Липсват ми ролите, липсва ми този вид работа. Идентифицирам се през нея. С удоволствие ще го направя.


„Фантастичният нов свят“ е рубрика, в която видни български писатели, поети и мислители говорят за света, който ни очаква след внезапното спиране. Техните прогнози, фантазии и наблюдения отразяват все още невидяното бъдеще и обобщават общите ни настроения. Рубриката се осъществява със спомоществователството на „Фантастико“.

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах