Александрина Пендачанска: Голям късмет е, че сме се родили тук

Възхитителен подарък ще поднесе на българската публика преди Коледа една голяма певица. Александрина Пендачанска ще излезе на сцената на Софийска опера в образа на Тоска, от едноименната опера на Джакомо Пучини. Три възможности ще имат зрителите да я видят и чуят: на 8, 10 и 20 декември.

Пендачанска ще направи дебют в тази роля, Тоска е една от мечтите й, които една по една успява да сбъдне в последните години, като Кармен и лейди Макбет. Мечтае за Тоска, но не я намира за интересен образ, а за тривиален – и тъкмо затова ролята е предизвикателство за нея.

В интервю за новия брой на сп. „Diva!“ певицата споделя вълнението си от срещата с българските зрители:

„Дори и да звучи банално, най-много обичам българската публика. Тази, от която самата аз се чувствам част. Не само за мен, а и за всеки певец, който работи навън, завръщането пред родната публика е много трудно. Но ако успееш да подариш и на себе си, и на хората съвместното изживяване на върховно отлитане извън баналността, удовлетворението е несравнимо. И то може да се случи само с родната публика“.

Певицата твърди, че се чувства добре и на други сцени – и в Дойче Опер-Берлин, и в градската опера „Унтер дер Линден“, както и в Театър ан дер Вийн във Виена. По думите ѝ зрителите там са непредубедени, готови да се учат, да се развиват и да се изненадват. На Пендачанска не ѝ допада публика, застинала във вкуса си отпреди 50 години, каквато – казва тя – е италианската – „предубедена и доста старомодна“.

Покорила много от най-престижните оперни сцени, пред „Diva!“ Александрина Пендачанска разкрива, че на двайсет години си е въобразявала, че може да изкачи всички върхове. А днес тя вече е наясно, че „такива просто няма, защото върхът е съвършенството, а то е недостижимо. Порастваш, когато осъзнаеш това“.

„Трудно е да приемем собствените си граници и да продължим да създаваме красота въпреки тях. Всеки, който опитва да се развива, да върви напред и да надмогва себе си, е изправен пред това осъзнаване. То е цената, която плащаш за порастването си“, казва певицата.

Тя не крие кой е основният ѝ препъникамък – „ужасното ми зло отношение към самата мен, когато сбъркам“, трудно ѝ е си прощава. Но осъзнава, че от една страна, това винаги ѝ е пречело, но – от друга, я е дърпало напред.

Силно критична към себе си, певицата дава любопитни дефиниции за „дива“ и „звезда“:

„Истинската дива и представата за образа й са две различни неща. Автентичната звезда приковава вниманието към себе си с един жест дори, с интонация, с поглед – тя е център на сцената и се ражда такава. Няма нужда да претендира и да се прави на дива – защото или е такава, или не! Тя се случва там – в творчеството си на сцената.

Съвсем друго нещо е представата за образа на дивата. За да заживееш в него, трябва да се посветиш единствено на себе си, да завихриш света около собствената си персона и стремежа към себеизява. Този образ обаче често не означава нищо. Много певици си въобразяват, че са „диви“ и постоянно влизат в тази роля само и само да отговорят на представата за нея. А в това има ужасна парвенющина и претенция. Изпитвам истинско и дълбоко презрение към този тип хора. И то не за друго, а защото самата аз съм била такова същество в младостта си. Не харесвам спомена за себе си от онези дни. Но когато си млад, ти преминаваш през един много арогантен период. И ако не го преодолееш, се превръщаш трайно в подобно същество“.

Пендачанска споделя, че „славата за нея няма никаква стойност“ и обяснява защо:

„Славата няма абсолютно никаква стойност за мен! Е, понякога прави живота по-удобен, но като цяло за мен е тежест. Не ми е приятно хората да ме разпознават по улицата. Не го казвам от излишна скромност – аз знам коя съм и колко струвам. Но обичам личното си пространство и държа на анонимността си. Не ми харесва да съм център на внимание, освен ако не е по работа – на сцената. Не съм социален тип. Предпочитам да съм сред приятелите си, в едно по-малко общество.

Аз съм един банален човек и въобще не отговарям на стандартната представа за звезда… Имам нужда от земни блага, от обикновени неща, от дома си. Приятно ми е понякога да оставам и сама, да се разхождам из гората например. Истински обичам тези моменти. Защото самотата и самотността са различни неща. Аз почти никога не се чувствам самотна“.

Център в живота на певицата е семейството й – съпругът, журналистът Найо Тицин, и двете им деца:

„Найо и двете ни дъщери са всичко, което е важно за мен. Те са моят център и водовъртежът на мислите, страстите и мечтите ми. С децата се смеем много, те са най-хубавото в живота ни. Дават ни усещане за пълнота, за щастие. Това чувство е различно от онова на сцената, където се доближаваш до други категории и измерения на съществуването. Но истинското, изпълващо душата щастие е това със семейството“.

Пендачанска разказва как е възникнала любовта между нея и Найо. Двамата са били съседи и съученици и се познават от около 40 години. Първоначално той бил най-близкото й другарче и осъзнава, че той всъщност е момче, едва в девети клас. След като сънува, че се целуват, го поглежда с други очи:

„Преживях истински ужас! Да се целувам с него, дори само на сън, за мен беше страшно нередно, нещо като инцест. Та ние бяхме отраснали заедно… На другия ден в училище обаче го видях в друга светлина. Моята приятелка Жени още тогава ми заяви: „Вие с Найо ще се ожените”, но аз дълго въобще не можех да допусна подобно нещо“.

Винаги, когато има възможност, Александрина Пендачанска и семейството ѝ посрещат празниците в София, защото „най-хубаво е у дома“. Сега, за Коледа, певицата си пожелава повече ведрост и радост от живота:

„Да сме здрави и най-после да осъзнаем, че имаме голям късмет, като сме се родили тук. Хубаво е да се научим да благодарим, да се радваме и да оценяваме нещата, които имаме, а не все да страдаме за тези, които нямаме“.