Аленият гняв на Мила Искренова

Непрекъснато си говорим, че не излизат достатъчно книги за соца и че децата не знаят нищо за него. Е, поне книги се появяват: има ги и изследванията, и есетата. Друг е въпросът дали тези неща стигат до по-млада публика. Сега обаче се появява и роман за онези подли времена (не че сегашните са по-малко подли). Това е добре, защото истинското освобождаване от зависимости идва тогава, когато споменът за следите на диктатурата в обикновения живот започне да преминава в изкуствата.

„Анна и Алената глутница” на Мила Искренова е неголяма книга и се чете бързо. Езикът е ясен, стилът – пълен с напълно осъзната страст. Авторката не се опитва да прикрие или да внуши: тя казва това, което иска, както бихме си го казали в най-обикновен разговор. Едно младо момиче се влюбва в красив и самоуверен мъж. И той разбива сърцето й. Женен е. И е ченге. Не всички мръсници са ченгета, но всички ченгета са мръсници, това е. Нещата не стоят другояче и в цялата баналност на злото интересен е само въпросът защо се оказва така.

Мила Искренова е написала книгата си не като Георги Марков, защото той тръгва от публицистиката и едва след нея стига до сюжета. Тя разказва по-интимно, литературността й е по-домашна. С риска да прозвуча клиширано или дори сексистки (за което моля да бъда извинен, но никога няма да спра да чета като обикновено момче от махалата), тя може би е написала книгата си по женски начин. За част от публиката това ще бъде привлекателно, други ще останат хладни.

Може би сексът в книгата ми идва в повече. Нямам нищо против радостния, яростен и пълен с енергия секс от „Игра на тронове”. Не възразявам и срещу мечтателната, романтична, прикрита сексуалност във „Властелинът на пръстените”. Но този банален социалистически секс от историята на девойката и ченгето ми навява тъга. Има нещо адски скръбно в тези лишени от барут авантюри на Източния блок. По дяволите, онези червени негодници са успели да обезцветят дори най-силното човешко преживяване!

Ако оставим жалния социалистически секс настрана (а защо да го оставяме? Нали „и таава ше флезе ф историята”, казваше един вожд), книгата може да бъде интересна и за двайсетинагодишна публика. Мацките все още си падат да четат за любовни истории с властни и полуизискани вампири, така че тъкмо ще имат шанса да видят каква трагедия е това. Хем ще им остане най-сетне и нещо от студената, мръсна атмосфера на „Народната” република.

Лепкава работа. От страниците на „Анна и Алената глутница” много хора ще си спомнят свои истории. Някои, разбира се, ще се обидят, защото ама как така, тогава си беше много хубаво и какви си ги въобразява тази тенденциозна, соросоидна и не знам още каква авторка. Честно казано, с този тип недочитатели изобщо не трябва и да се разговаря; достатъчно сме ги слушали. Могат да се върнат към „Как се каляваше стоманата”. На други обаче може да се стори, че текстът е твърде буквалистки, твърде праволинеен. В това може и да има нещо вярно: ако пишем история на соца, всичко трябва да е поднесено ясно. Но понеже става дума за роман, горчивите думи на Мила Искренова вероятно щяха да са още една идея по-въздействащи, ако бяха поднесени с малко дистанция. Ако нещо липсва на тази книга, то е хладността на самата писателка. Тъкмо сега обаче, започващата да чете по-сериозно публика, неизкусената група читатели, която търси истини, поднесени по страстен начин, ще се развълнува от този роман.