Американският Прометей Опенхаймер

Кай Бърд и Мартин Шъруин пишат „Опенхаймер. Американския Прометей” в продължение на 25 години. Резултатът е първата и подробна биография на бащата на атомната бомба – Дж. Робърт Опенхаймер, велик и харизматичен учен, създал оръжието, способно да унищожи света. И като учен от готически роман на ужасите, осъзнавайки какви са последствията от неговата работа – след бомбардировките над Хирошима и Нагазаки – Опенхаймер се превръща в един от основните борци за контролиране на атомната енергия и противник за създаването на водородната бомба.

Опенхаймер е бил искрено ненавиждан заради позицията си на противник на военното превъзходство. Едгар Хувър, директор на ФБР, е разпоредил да му бъдат докладвани всяка дума и крачка, направени от учения. Репутацията му била целенасочено унищожавана, той бил смятан за „изменник”. Сложният му живот всъщност се оказва ключ към разбирането на много от проблемите, възникващи днес.

Роден в Ню Йорк през 1903 г. в семейство на евреи от средната класа, той учи в Харвард, пише стихове, рисува, а впоследствие става един от най-блестящите млади физици в САЩ, развил хипотезата за антиматерията и черните дупки много преди съществуването им да бъде доказано чрез експерименти. През 1930 г. влиза в политиката – твърди се, че става член на комунистическата партия в Щатите. Това обаче така и не е доказано, и Бърд, и Шъруин също не успяват да открият някакви доказателства по въпроса. Самият Опенхаймер до края на живота си отрича това твърдение. Той изповядвал либерални възгледи – бил е против расовата сегрегация, търсел подобряване на условията на труд, което звучало едва ли не революционно за хората на Едгар Хувър.

През 1939 г. Опенхаймер оглавява екипа, който трябва да създаде атомната бомба в така наречения „Проект Манхатън”. Успехът го превръща в много влиятелна фигура и той използва това влияние, за да забави разработката на още по-смъртоносни оръжия. През 1954 г. започва кампанията за неговото очерняне. Стига се дори до съдебен процес, в който срещу него застават много политици и учени. Както по-късно казва Албърт Айнщайн, „проблемът на Опенхаймер беше, че обичаше жена, която не обичаше него – правителството на САЩ”.

Кай Бърд и Мартин Шъруин полагат титанични усилия да изучат хиляди записи и писма от архивите и шифрограмите на ФБР, да разговарят с роднини, приятели и колеги на Опенхаймер. Книгата им е толкова точна и богата, че през 2006 г. печели „Пулицър“ за най-добра биографична книга. През 2008 г. взима наградата „Дъф Купър” – престижна литературна премия за документални книги. Печели и наградите на „Чикаго трибюн“ и списание „Дискавъри“ за книга на годината.

Историкът Мартин Шъруин , който преди това пише „Унищожен свят: Хирошима и нейните наследства“ (1975), започва да работи върху биографията на Опенхаймер през 1979 г. Между 1979 и 1985 г. той провежда интервюта със 112 души от обкръжението на Опенхаймер, включително със сина му Питър, който отказва официално интервю. Шъруин е събрал около 50 000 страници интервюта, преписи, писма, дневници, разсекретени документи и досиета на ФБР. През 1999 г. той кани своя приятел, писател и редактор Кай Бърд, който вече е написал две политически биографии, да се присъедини като съавтор. Първоначално Бърд отказва, но в крайна сметка се съгласява да работи по книгата.

През 2023 г. Кристофър Нолан пуска екранизацията на документалния роман под заглавие „Опенхаймер“. Премиерата на филма, в който главната роля е поверена на Килиан Мърфи, е на 21 юли. Критиката приема възторжено филма на Нолан. 92% от 147 рецензии на професионални критици в сайта Rotten Tomatoes са позитивни. Средният рейтинг на филма е 8,8 от 10.

Предлагаме ви откъс от книгата „Опенхаймер. Американският Прометей“, предоставен от изд. „Сиела“.

Глава Петнадесета

Той беше станал голям патриот

„Когато бях край него, се чувствах по-голям… Станах горещ поддръжник на Опенхаймер и просто го боготворях.“
Робърт Уилсън

Опенхаймер буквално започва нов живот. Като директор на военна лаборатория, целяща да обедини разнообразните усилия по проекта „Манхатън“ и бързо да ги превърне в използваемо атомно оръжие, той трябва да изгради умения, които не е притежавал, да се справя с проблеми, каквито не си е представял, да развие работни навици, напълно противоречащи на предишния му начин на съществуване, и да възприеме нагласи и начин на поведение (например от съображения за сигурност), неприсъщи на неговия опит и емоционалност. Няма да е пресилено да се каже, че на 39-годишна възраст той трябва да промени значителна част от своята личност, ако не и от интелекта си, и то в изключително кратки срокове. Всеки аспект от новата му работа е спешен. Малко неща – включително собствената му трансформация – се вписват в невъзможния график, но показателно за неговата всеотдайност и сила на волята е, че почти успява.

Робърт често размишлява как да съчетае страстта си към физиката с неудържимото влечение към пустинните плата на Ню Мексико. Сега има своя шанс. На 16 ноември 1942 г. той и още един физик от Бъркли на име Едуин Макмилън придружават майор Джон Дъдли до Хемес Спрингс, дълбок каньон на шейсет километра северозападно от Санта Фе. След като инспектира десетки потенциални кътчета в американския Югозапад, Дъдли най-сетне се спира на Хемес Спрингс като подходящ дом за новата оръжейна лаборатория. Опенхаймер помни мястото от своите конни екскурзии като „прекрасно и задоволително във всяко едно отношение“.

Но когато пристигат, той и Макмилън започват да спорят с Дъдли, че виещата се ивица земя на дъното на каньона е твърде тясна за градчето, което трябва да се построи. Опенхаймер се оплаква, че няма изглед към великолепната планинска природа и че стръмните склонове правят ограждането на периметъра почти невъзможно. Макмилън си спомня:

„Тъкмо се препирахме, когато се появи генерал Гроувс. Той хвърли един поглед наоколо и отсече, че мястото не става. После се обърна към Опенхаймер и го попита дали не се сеща за друго, по-подходящо. А Опи предложи Лос Аламос, сякаш току-що му е хрумнало“.

„Ако тръгнем нагоре по каньона, ще излезем на възвишение, където има училище за момчета“, пояснява на компанията.

Мъжете неохотно се качват обратно в колите и потеглят на северозапад, на около петдесет километра през вулканичното плато, наречено Пахарито. Вече е късен следобед, когато спират в Лос Аламос. През сипещия се ситен снежец Опенхаймер, Гроувс и Макмилън виждат на игрището група ученици, тичащи наоколо по шорти. Територията на училището е около 300 хектара и освен основната „Голяма къща“ включва още „Фулър Лодж“, красива сграда, издигната през 1928 г. от 800 огромни борови трупи, спални помещения и няколко други, по-малки постройки. Наблизо има малко езеро, което момчетата използват за пързаляне с кънки през зимата и гребане с канута през лятото. Надморското ниво е 2200 метра, точно на границата на гората. На запад се извисяват заснежените планини Хемес, а от просторната веранда на „Фулър Лодж“ се разкрива великолепна гледка на изток, през долината на Рио Гранде към любимата на Опенхаймер верига Сангре де Кристо, достигаща 3900 метра височина. Докато оглеждат наоколо, Гроувс внезапно обявява: „Това е мястото“.

Още на следващия ден армията задвижва процедурата за закупуване на училището и четири дни по-късно, след бърза командировка до Вашингтон, Опенхаймер се връща заедно с Макмилън и Ърнест Лорънс за инспекция на така наречената „Зона Y“. Обут в каубойски ботуши, развежда спътниците си наоколо. От съображения за сигурност се представят под фалшиви имена, но един ученик от Лос Аламос на име Стърлинг Колгейт ги разпознава.

„Изведнъж разбрахме, че войната е пристигнала при нас – спомня си той. – Появиха се двама типове, г-н Смит и г-н Джоунс. Единият носеше шапка с плоско дъно, а другият обикновено бомбе и се държаха така, сякаш мястото им принадлежи.“

Колгейт, вече абитуриент, е учил физика и е виждал снимки на Опенхаймер и Лорънс в учебниците си. Скоро след това започва същинско нашествие от булдозери и строителни екипи. Опенхаймер, разбира се, познава добре Лос Аламос. „Перо Калиенте“ се намира само на шейсет километра конна езда през платото, а той и брат му са изследвали планините Хемес в продължение на много лета.

Всеки получава каквото иска – Опенхаймер невероятна гледка към планините Сангре де Кристо, а генерал Гроувс – място, толкова изолирано, че с останалия свят го свързва само една телефонна линия и криволичещ чакълест път. През следващите три месеца се строят евтини казарми с покриви от гофрирана ламарина. Подобен тип постройки служат и като лаборатории по химия и физика. Всичко е боядисано в армейско зелено.

Опенхаймер сякаш не забелязва пълния хаос, връхлетял Лос Аламос, но години по-късно признава:

„Аз съм отговорен за разрушаването на това красиво място“.

Изцяло е фокусиран върху набирането на учени за проекта и няма време за административните задачи, свързани с изграждането на малкия град. Джон Манли, експериментален физик, когото Опи избира за свой асистент, има сериозни притеснения. Той току-що е дошъл от Чикаго, където на 2 декември 1942 г. екип под ръководството на италианския физик Енрико Ферми провежда първата в света контролирана ядрена верижна реакция. Чикаго е голям град, а също дом на прочут университет, първокласни библиотеки и безброй квалифицирани механици, техници и инженери. В Лос Аламос няма такива неща. Манли пише:

„Ние се опитвахме да построим нова лаборатория насред дивата природа на Ню Мексико“.