Анастасия Събева и режисурата като композиция на Моцарт

Театърът е изкуството, за което държавата дава най-много пари. Но заради политиката в културата, днес на сцената няма много събития. И тъй като всяка година НАТФИЗ произвежда нови и нови актьори, те могат да си намерят работа веднага единствено като бармани и сервитьори. Това е българският Ла Ла Ленд, в който всеки мечтае не за голямото, а за малкото: не за роля в голямото кино, а за участие в сериал, за място на водещ на тотото и лотарията или поне да се усмихне в някоя реклама.

Затова е толкова впечатляваща упоритостта на група млади актьори, наскоро излезли от Театралната академия. В спектакъла „Кралят елен“ по Карло Гоци режисьорката Анастасия Събева прави паралел между несретните години на театъра през Средновековието и днешните гладни години в изкуството. Премиерата е на 16 декември в Театър „Азарян“.

Първата работа на Събева на професионална сцена е учебното представление „Женска управия“, играно и в Младежкия театър. В биографията ѝ на режисьор е още „Антихрист“ от Емилиян Станев в Пловдивския театър, както и няколко детски представления на столична сцена – „Мери Попинс“, „Алиса“ и „Снежната кралица“.

– Изпитвате ли страх, пристъпвайки в мъжкия свят на режисурата?

– Доминацията на мъжете бе едно от първите неща, които забелязах в режисьорската професия. Към жените в нея винаги има едно отношение, даже не пренебрежително, а леко снизходително: „Това момиченце, младата режисьорка, детенцето, девойката…“. А моят професор казваше, че под тази външност аз, всъщност, крия чудовище.

– Чудовище, твърдение на Здравко Митков?

– Той казва, че външният ми вид лъже и от мен излиза чудовищна енергия. Знам, че към хората трябва да се подхожда внимателно, но всъщност аз, да, съм надарена с по-мъжки характер и ми е трудно да изчаквам хората внимателно в този мъжки свят, в тази мъжка професия, докато осъзнаят, че съм наясно със своята работа, че мога бързо да се ориентирам, да взимам конкретни и ясни решения. Нямам чувствителността на жена, не се колебая, няма нужда някой да ми помага, да се опирам на нечие мъжко рамо.

– На 26 години притежавате завидна увереност – знаете какво, къде, кога и как?

– Не, не, знаете ли, много пъти не знам…

– И въпреки това взимате решения категорично?

– Предпочитам да дам твърдо решение, отколкото да се колебая, защото знам, че актьорите – и особено хората от сценичните служби – не приемат добре колебанията на режисьора, настава паника в редиците, която обикновено не води до нищо добро.

– Твърдите, че за режисурата е нужен мъжки характер – нали не искате да кажете, че това е мъжка професия?

– Ако трябва да съм болезнено откровена, за жалост аз предпочитам мъжки спектакли. Като зрител правя разлика между мъжката и женската режисура.

– И каква е разликата?

– Жените са склонни към сантименталност, към излишни дължини, към дообясняване на нещата. Не са лаконични, конкретни и точни, не са достатъчно ярки и остри понякога. Те могат да бъдат скандални в някакви аспекти или интересни, да правят изключително красиви неща, но не са решителни – просто жените не са такива по природа.

– А вие, каква е Вашата театрална природа?

– Доминирам – не само в театъра. А това води до големи проблеми в живота ми, защото искам за всяко нещо точно, ясно, категорично – но като всяка жена, и аз съм склонна да се колебая, да се чудя, да се притеснявам. Това са две крайности, които много трудно се съчетават.

– Да се върнем чудовището, което е видял у Вас Здравко Митков – това не звучи много като похвала, как мислите?

– Чудовището е моят остър характер, но в последните си спектакли се стремя да го обуздавам. Не искам да бъда звярът, който нагрубява хората, да правя някакви ужасии по театрите – предпочитам да работя в спокойна атмосфера, с добър тон и всички да бъдем приятели. Опитвам се да се движа в тази посока, защото желанието да отстояваш позицията не би трябвало да става с конфликти. И мисля, че особено последните неща, които направих – в Сатиричния театър, в Театър „София“ и сега в Театър „Азарян“, взаимоотношенията са много приветливи.

– Разбирам, бягате от „Женската управия“ в работата.

– Ха-ха, спектакълът „Женска управия“ беше първата крачка за мен в режисурата. По време на цялото си обучение в НАТФИЗ аз правех тежки и драматични неща – трагедии, драми, „Саломе“, „Антигона“. И като дойде четвърти курс, нещо се преобърна в мен и си казах: трябва да направя нещо с хората от нашия випуск, нещо, което да ни покаже в добра светлина. И избрах една стара компилация от антични комедии на Аристофан, която е на проф. Николай Люцканов и на моя проф. Здравко Митков. Аз, разбира се, направих нещо напълно различно.

„Женска управия“, Учебен театър към НАТФИЗ, Младежки театър. Снимка: Яна Лозева

– В българския театър, знаем, е все по-трудно да се направи комедия, която  да е смешна, да накара зрителите, които нямат вкус към чалгата, да се засмеят…

– О, за мен е много важна светлината в изкуството, чувството за хумор на сцената, зрителите да се забавляват, няма страшно и да плачат, но нещата, на които съм присъствала като публика, все са някакви тегоби, черно, мрачно, тежко… А аз изобщо не мога да си представя живота и театъра без чувство за хумор.

– Как подходихте към „Антихрист“ в Пловдивския театър?

– Там също търсихме чувство за хумор. За жалост, спектакълът вече не се играе. Не се играе и „Женска управия“, а хората много го харесваха, имаше хубав живот.

– Но не ви е жал за него, защо?

– Защото професорът ме предупреди, че това е студентски спектакъл. Като студенти, участниците в него са обединени в едно звено, което се казва НАТФИЗ, имат сходни търсения, терзания и ритъм на живот. Но като завършим, един отива в Пловдив, друг във Варна, трети няма работа, четвърти е сервитьор – и става много трудно същите тези хора да се обединят от каквото и да е. Докато сега, примерно с „Кралят елен“, ситуацията е коренно различна – нищо, че изглежда подобна.

„Антихрист“, Драматичен театър – Пловдив. Снимка: Николай Бекярски

– Театрална приказка ли ще бъде вашата постановка на „Кралят елен“?

– Аз много държа на определението, което е задал Карло Гоци: трагикомична театрална приказка в три (надяваме се не много дълги) действия, защото за мен беше изключително важно да я направя така, както се е правел театър в далечното минало. През Средновековието това са били едни трупи от несретници, пътуващи между различните градчета и села в каруца, всеки прави каквото може и актьорите са, общо взето, бедни и гладни, но вдъхновени в правенето на театър. Тропат, викат, пеят по площадите и който мине, който ги хареса, им пуска по някоя пара. Много исках да направя представление, подчинено на тези театрални закони.

А реших да направим това представление така, защото днес моите колеги актьори на така наречената свободна практика не знаят каква заплата получават, не са наясно другия месец в кой град ще бъдат, дали ще се занимават изобщо с театър – те горят от желание да играят, но не знаят дали ще имат възможността за това. Изобщо днешната ситуация прилича малко на средновековната.

„Кралят елен“, който ше има премиера на 16 декември в Театър „Азарян“. Снимка: Иван-Александър Кютев

– И все пак днес актьорите като че ли имат повече възможности от колегите си от Средновековието?

– Според мен, спрямо днешния стандарт на живот, не е така.

– В актьорския състав на „Кралят елен“ има ли сервитьори?

– Има и бармани, и сервитьори…

– Стигнахме, значи, американците…!

– … Има и гастролиращи актьори от провинциални театри, има мащабни актьори от големи театри, всякакви има в нашата трупа. Исках да са събрани точно като шайка и всеки с неговите умения да подпомага това представление. Другото важно за мен беше, че театър може да се случи по всякакъв начин.

– И няма да спрете да правите театър, дори да останете без стотинка?

– Точно така, затова представление е направено с подръчни материали, всеки е донесъл каквото може – някой китара, друг акордеон, трети кастанети, четвърти си е ушил костюм. Когато обаче дойде моментът за магиите, актьорското въображение превръща всичко в магически реализъм и хората излизат от постановката с думите: „Ама той наистина става елен!“.

– Пред каква публика е показвано представлението преди премиерата?

– Играно е пред доброжелатели, в едно пространство, което ни приютяваше досега – Къща Creative Hub, на гара „Подуене“. Държах и на другия принцип на Средновековието – да не играем срещу билети, а „на шапка“, кой колкото даде. Най-смешното беше, че накрая нито един от актьорите не пожела да вземе парите. Никой не играе в това представление за пари, тези хора са дали много повече, отколкото за някой щатен театър, затова не измерват труда си с хонорар. Идеята беше с огромна идея и ентусиазъм да направим едно емоционално представление, което увлича публиката, не я оставя хладна.

– Харесаха ли представлението хората от театралната гилдия?

– Мисля, че представлението като че ли остана незабелязано от колегите. Нашата система е така устроена, че когато кажем, че има проблем, никой не работи, за да го разреши. Аз правя нещо, защото смятам, че така трябва, без да искам от никого нищо, без да се моля – защото вярвам, че хората трябва да работят, не само да мрънкат и недоволстват. Първо, от НАТФИЗ излизат твърде много актьори, а нашата театрална ситуация не може да поеме толкова…

– Вие обаче съвсем скоро завършихте НАТФИЗ и не може да се оплачете от липса на ангажименти.

– Поканиха „Кралят елен“ в Театър „Азарян“ и това за нас е голяма победа, подарък от съдбата. Обичайно нещата стават другояче – невъзможно е да ни поканят в театъра ей така. Не искам никого да критикувам, но просто трябва да има механизъм в България как да се случват независими театрални проекти, в които  артистите да не са си донесли чаршафите от вкъщи. Не може да се работи все едно ти е хоби.

– Учили сте пиано 10 години – защо се отказахте от музиката?

– Няколко пъти си чупих ръцете, пръстите. Отказах се, но и до днес съм благодарна, че съм учила пиано. Това е една от най-самотните професии – стоиш сам срещу студен, твърд инструмент, който изисква голямо физическо усилие. Никой не ти е виновен, ако сбъркаш. Всичко се чува, много точно се разбира колко си добър. Този инструмент изисква много дни и часове и просто реших, че не мога да отдам живота си на такава самота. Но дисциплината и волята, които пианото възпитава, останаха. „Женска управия“ и „Кралят елен“ са създадени като музикални колажи. Всичко се изпълнява на живо. Всеки един звук, песен, танц се случва на сцената.

– Не сте ли мислили да изберете първо музикалното произведение и по него да направите представление?

– Да, изкушавала съм се. Но аз винаги съм държала да работя с композитор, защото всяко едно изкуство трябва да се развива. Преди да се роди Моцарт, много хора са инвестирали в културата. Е, в България ние може би никога няма да имаме Моцарт, но може да се погрижим във всяка сфера да има подготвени хора и те да се развиват.

– Къде събира прах днес пианото, от което се отказахте?

– Не живея с него. Това е инструмент, който почти не може да засвири повече. Затова по театрите, където има възможност, сядам и свиря – не мога без това изкуство. Все повече разбирам колко е важна музиката за режисурата – според мен Моцарт дава перфектния начин, по който трябва да се конструира една творба. Виждаш началото, прехода, как преминава от една тоналност в друга, как влиза в следващата тема, как създава конфликт между двете теми… Докато свиря, ми е много интересно да разчитам тази схема, а като режисирам, я прилагам без да си давам сметка за това. Спектакълът трябва да се изкомпозира.

Кое е събитието в културата, развълнувало ви най-силно през 2017 г.? Гласувайте!