Андрей Даниел през 2014-а: Невежеството ражда страх

Едно интервю на художника преди шест години

Андрей Даниел (1952 - 2020): „За да се развива едно общество в добър план, не е нужно само икономическа стабилност и забогатяване“. Снимка: Гергана Костадинова/БГНЕС - Андрей Даниел през 2014-а: Невежеството ражда страх

Андрей Даниел (1952 - 2020): „За да се развива едно общество в добър план, не е нужно само икономическа стабилност и забогатяване“. Снимка: Гергана Костадинова/БГНЕС

Андрей Даниел беше пълен със светове и рисуваше светове – свои и чужди, истински и фантазни, светове не само на хора, но и на предмети, места, морета, създания. В неговите картини мълчанието ставаше вик, цивилизации рухваха и се създаваха, раждаше се музика…

Вчера той пое към още един свят, другия свят. Беше на 66 години, в Софийската градска галерия подготвяха голяма изложба с негови творби наесен. Вместо новини за картини обаче, от там дойде вестта, че е починал тази нощ.

Вижте още: ПОЧИНА ХУДОЖНИКЪТ АНДРЕЙ ДАНИЕЛ

Андрей Даниел беше от художниците, които занимават света със себе си, само когато става дума за изложба. Така през 2014 г. експозицията му „Назад към Париж” в галерия „Ракурси” стана повод за интервю във в. „Монитор”. Тогава „Квадрат 500“ го нямаше още, Парижката „Света Богородица“ беше непокътната от огъня, но го имаше желанието за смяна на историята.

Америка за България

Да се върнем шест години назад.

– Проф. Даниел, новата ви изложба „Назад към Париж” се прекланя към този град като към културна столица на света. В същото време София – градът, в който живеете, кандидатства за европейска столица на културата през 2019-а. Има ли шансове?

– Много се надявам, че София може да бъде културна столица за една година, както този европейски проект предвижда. Но за да бъдеш културна столица през последните повече от 150-200 години, както се случва с Париж, трябват много по-различни неща. Вероятно трябва хора от цялото човечество да са се оказали там и да са направили нещо. Това много се усеща в този град. Съзнавам, че това, което обявявам, е баналност, но за да стигна до смелостта да го изрека публично, минах през всички съмнения и усещания. Наистина има такива точки по земното кълбо, които са натоварени с особена роля в историята на човечеството. Париж е такова място. Бил съм и в Лондон, и в Ню Йорк, които имат претенции да бъдат метрополии в изкуството днес. Видял съм и бившите Велики места Флоренция и Венеция. Но Париж е мястото, което изглежда бележи навлизането на човечеството в съвременната модерна епоха – последните 200-300 години, когато буржоазията взема инициативата в ръцете си.

– Променил ли се е този град в сравнение с първия път, в който го видяхте?

– Бях там за първи път преди шестнайсет години. Разбира се, човек може да забележи много външни промени. Но ако усеща нещо по-дълбоко, значи се е променил и той самият.

– Париж е град на музеите. У нас в момента строим музей, придобил популярност като БГ Лувъра. Какво ви мина през ума, когато за първи път чухте това наименование?

– Това беше доста отдавна. Тази идея се роди през 90-те години и не я одобрих. Според мен нямаше смисъл да получава даже и повърхностна аналогия с нещо друго. За мен имаше повече смисъл да се развие една традиция, която макар и крехка, вече беше намерила място в България – като превръщането в галерия на бившия царски дворец и други места. Това, което се случи с бившето казино, сега превърнато в Градска галерия, за мен беше изключително точен ход. Всеки град трябва да има собствена физиономия и затова приемам тази аналогия за самоиронична смешка и претенция.

– Израз на какво е този стремеж непрекъснато да слагаме български етикет на всичко, което смятаме за ценно? Чували сме определения като „българската Марлене Дитрих”, „българския Федерер”, „българския Маркес”…?

– Вероятно и ние искаме да бъдем като света и това е естествен стремеж. Може би сме в такъв период на развитието си като нация, държава, традиция, култура и сигурно това е неизбежно. Предполагам, че преди 150-200 години същото се е случило и с много по-авторитетни народи в Европа. Разбира се, че има провинциален нюанс, който е неизбежен. Наистина се оказахме в периферията на някои от важните събития в последните столетия.

– Как да прескочим тази бариера и да се озовем в центъра?

– Тази бариера е поставена много, много отдавна. Доколкото знам, още Диоклециан разделя Римската империя на Източна и Западна и дава начало на влиянието на този град, който по-късно ще се казва Константинопол. Оттогава е невидимата граница, която в по-късните години се изгражда много по-сериозно. Отвъд тая граница е католицизмът, насам е православието… Вярно, тази граница е може би политическа, може би религиозна, но при всички случаи е много сериозна психологическа бариера и от двете страни. За съжаление от наша страна тя е високата летва, която ние непременно трябва да прескачаме. От другата страна вероятно погледът е снизходителен. Това подхранва определени настроения.

– Един от големите проблеми на Европа сега е ксенофобията. Усетихте ли я в Париж?

– Не съм усетил ксенофобия, а обратното. За тези 16 години, които ме делят от първото ми отиване там, предградието Сен Дени се е превърнало в арабско-африканско място, където почти не можеш да видиш европеец. Там за миг усетих напрежение в атмосферата, минавайки покрай хората, които си седяха по тротоарите и продаваха нещо. Усетих, че ме гледат като чужд. Парадоксално усещане е – ужким съм на европейско място, пък се чувствам застрашен. Но предполагам, че по-скоро съм си го представил, отколкото да е било реалност. Надявам се.

– Как си обяснявате разрастването на ксенофобията у нас?

– Със страха от непознатото, неизвестното, неясното. Невежеството ражда страх. Този страх го нямаше преди, защото контактите бяха много ограничени. Но си мисля, че той би се породил в момента, в който същите тия хора, поставени в аквариум години наред, изведнъж ги пуснеш в един океан. Там физиономиите на рибите са други.

– В Париж общувахте ли с други художници?

– Почти не. Първия път общувах доста с нашите колеги, които бяха заминали веднага след десети ноември или по-рано. Те имаха любопитство към нас, пребиваващите в ателиетата Сите Дез Ар. Сега тази анонимност на милионния град ми достави голямо удоволствие.

– Изпитвате ли неудобство да рисувате на улицата?

– Лично аз изпитвам неудобство, но имаше руски колеги, които бяха много смели в това отношение. Разпъваха триножника, където им падне, и си рисуваха. Издържаха на всички погледи и забележки.

– Преди няколко дни статуята на Никола Вапцаров от Николай Шмиргела беше върната в градинката на НХГ, след като престоя 2 години в Музея за социалистическо изкуство. Защо се налага да местим паметниците си тук-там? Един скулптор дори се обиди, че творби на баща му бяха сложени в този музей…

– Това е същият страх, който поражда желанието да си сменим физиономията. Като сменим малко историята, като я направим малко по-друга и това изглежда е ставало толкова често, че не е много ясно точно каква ни е историята. Явно това е опит да рафинираме историята си и да придобием друг вид самочувствие.

– Да си простим за това, което не сме свършили ли?

– Или за това, което сме свършили.

– Променя ли се човекът от времето, когато Русо казва „Назад към природата”? Сега вие казвате „Назад към Париж”.

– Човекът много се е променил. От времето на Русо досега се случиха много войни, революции. Имаше нови идеологии, с които човечеството хранеше големи надежди. Много от тези неща се провалиха, и то не без болката в умовете и душите на много хора, защото погледнато идеално, тези утопични идеи са всъщност перманентна мечта на човечеството. Какво ще стане оттук нататък никой не знае. За съжаление напрежението и антагонизмите са огромни и нарастват тревожно.

– Какво се случи с българина за четвърт век демокрация?

– За да се развива едно общество в добър план, не е нужно само икономическа стабилност и забогатяване. Вероятно трябва и някаква алтернатива. По времето на социализма тази алтернатива беше много ясна: ако ще е социализъм, то не трябва да е този. Други смятаха, че не бива въобще да е социализъм. Сега, когато не е социализъм, не може да стане ясно въобще какво е. А това не може да породи своята алтернатива.

– Чуват се доста обвинения към хората на духа, че не дават посока, а мълчат…

– Наистина интелигенцията не може да даде посока, защото няма опорни точки. И злото, и доброто са се размили до такава степен, че не можеш да тръгнеш от черно към бяло. Всичко е уеднаквено и за съжаление това уеднаквяване е логично следствие от това, което се нарича демократизация. Факт е, че тя се е случила в България, но демократизацията не е с много ясни устои – културни, икономически, държавни. Тя разширява много скоростно базата, след което чисто статистически културното ниво спада до възможното средно ниво, което може да си позволи едно общество. Това трябва да се изстрада, няма как.

– По-възрастните интелектуалци говорят за златен век в културата по времето на Людмила Живкова, така ли беше?

– Тя беше привилегирована и от това положение можеше да изкопчи повече пари за тази област. За мен това беше фалшиво. Имах усещането, че чрез действията на тази личност държавата купува българската творческа интелигенция и бях несъгласен с това. Общо взето, в нашата област външната освободеност даваше възможност да се правят произведения с по-разчупени, съвременни средства. Но по отношение на съдържанието – някак си стагнацията си седеше. Формата можеше да бъде разчупена, една картина можеше да изглежда модерно, но да не говори както трябва. Така че това беше опасно, фалшиво време в областта на културата. Разбира се, то породи алтернатива и на базата срещу съпротивата на това купуване тогава се породиха много сериозни имена в културата. Така в ХХ век остават не само 30-те години като велики за българската култура. 80-те години бяха един от звездните моменти.

– Сега къде сме?

– Сега сме под това ниво, но аз имам надежди. Непрекъснато имам контакт със студентите и усещам, че младите жадуват за нещо по-сериозно и когато го видят, почват да го идентифицират, да го познават.