Андрей Кулев: Българският депутат не иска да има българско кино

„Човекът с лулата“ – филм за художника режисьор и поет проф. Иван Веселинов, е една от българските премиери в зимното издание на фестивала за документално арт кино „Мастър ъф Арт“ (12 – 28 февруари). Заради Ковид-ограниченията кинофорумът тази година ще се развива онлайн, в платформата на Neterra TV. Макар и да няма физическо издание, фестивалът отново е организиран в партньорство с НДК.

Вижте още: ДА „ПОСТРОИШ“ ПЛАНИНСКИ СКЛОН НА ПОКРИВА НА ФАБРИКА

Филмът за проф. Веселинов е история не само на една личност с многоизмерен талант, а и за съдбата на три поколения, преминали през всички обрати на нашето съвремие.

Автор на филма е режисьорът аниматор Андрей Кулев, когото поканихме в „Площад Славейков“, за да разговаряме за твореца с особено мнение, който успява да запази достойнството си в обществен строй, чиято политика бе да го смачка; за натиска върху българското кино, упражнен от депутатите с новия Закон за филмовата индустрия; за номинацията за „Златен глобус“ на българската актриса Мария Бакалова и за желанието ни да се гордеем с чуждите успехи, за да забравим собственото си гьолче.

– Американското кино е един от неизкачените върхове на българската кинематография и номинацията за „Златен глобус“ на Мария Бакалова за ролята ѝ в „Борат 2“ е вероятно първата стъпка на това непристъпно място. С какви мисли и чувства приехте тази новина?

– Искрено се радвам за Мария. Гледах филма. Самият факт, че тя е успяла да мине през много сериозно сито, за да стигне до толкова сериозна номинация, е чудесен. Браво! Това е мечта за много актриси. Ако Мария покаже къде сме на картата, ще е крачка напред и за българското кино.

– Мария е млада актриса, току-що излязла от НАТФИЗ, това е едва третата ѝ роля във филм, как оценявате играта ѝ?

– Във филма тя беше поставена в много деликатна ситуация и предполагам, че е трябвало да преодолее много сериозни вътрешни бариери, което прави ролята ѝ още по-сложна. До нейното име в категорията за главна женска роля бяха изброени много известни имена, което доста ме радва. Пожелавам ѝ успех!

– Заедно с нея са номинирани Кейт Хъдсън, Мишел Пфайфър, Аня-Тейлър Джой от „Дамски Гамбит“, много елитна компания. В подобни случаи много българи решават, че са пряко свързани с успеха на своя сънародник. Това не е ли все пак лично постижение на Мария Бакалова?

– Разбира се, че е лично. Но знаете ли, аз смятам, че ние, българите, също сме част от тази планета и имаме не по-лоши актьори от изброените. Според мен е съвсем нормално българска актриса да бъде номинирана на толкова голям форум. Крайно време е да разберем, че България не е отделен глобус… Подобни успехи ни ласкаят, но все пак трябва да се стремим към лични постижения, а не да храним самочувствието си само от чуждите.

– Дано Мария да получи роли и в други филми, да не ѝ остане щампа на актриса с акцент от Източна Европа!

– Точно на това се надявам – оттук нататък тя да скочи в друг тип роли, където да развие потенциала си.

– Едни и същи ли са мерките за таланта у нас и по света?

– Не, за нас чуждото винаги е по-добро. А би трябвало талантът да се цени еднакво навсякъде.

– Някои намират успеха на Мария за случаен. Като кинаджия от семейство на кинаджии, вие как мислите?

– Случайността не е случайна, тя играе огромна роля в живота на човек. Но както знаете, винаги се намират хора, които да кажат нещо лошо. Това обикновено са хора, които не полагат достатъчно усилия. Действащият човек винаги е под натиск и е изложен на критика. Трудно е да бъдеш критикуван, ако не излезеш от комфортната зона на страничен наблюдател.

– Мислите ли, че в България е възможно да се снима – и то със средства, да речем, от държавата, а не лични – толкова откровен филм като „Борат 2“?

– Не съм чувал през последните 30 години да е бил спрян проект по идеологически причини. Бюджетът на „Борат 2“ е 20 млн. долара и Вие сама можете да си отговорите дали можем да си го позволим.

Това не е моят тип кино. Мисля даже, че не е кино в класическия смисъл, а по-скоро хибридна форма, филм риалити, скрита камера, репортаж… Казвам го без ирония и с уважение към граничните жанрове. За мен киното все още е едно от седемте изкуства. „Борат 2“ е филм, насочен по-скоро към американския зрител по простата причина, че шаржира реални събития и проблеми от техния политически и обществен живот. В него има твърде много политически провокации и ангажираност.

Както виждате, в последно време филмите, особено тези, които са насочени към широката публика, съвсем снижиха нивото и критериите. Сякаш гледаш един непрекъснат рекламен блок с все по-реалистични специални ефекти… Иска ми се да се появяват повече умни, мъдри филми, които да раздвижват душата на човека, а не само очите му.

– Може би филмите на Коен не трябва да се гледат като традиционно кино, а като произведения на съвременното изкуство, някакво художествено кино, в което има провокация?

– Съгласен съм, точно така. Но вижте, Вие казвате „художествено кино“, а във филмите на Коен това „художествено“ на мен лично ми липсва. Всъщност няма никакво значение, филмът се харесва от много хора – мен ме разсмиват едни неща, Вас, предполагам, съвсем други.

– На фестивала „Мастър ъф Арт“ ще покажете вашия нов филм, посветен на художника проф. Иван Веселинов. Какво Ви провокира да направите филм за него? Може би това, че вие двамата имате сходно отношение към изкуството – хора от киното, които са художници и не се ограничават в една форма на изразяване в изкуството?

– Филмът е предназначен за фестивали, както и за телевизии с артистична насоченост. Иван Веселинов е човек с особено мнение и винаги леко встрани от общия поток. Когато писах сценария, си представях нещо между филм ноар и филм за пънк група от края на 70-те. Понякога Иван може да бъде доста реакционен и дори агресивен, което ми харесва, защото в много от случаите е прав. Впоследствие, поне така ми се струва, успяхме да покажем поетичната му страна и филмът стана спокоен. И когато го показах на приятели и колеги, повечето споделиха, че това е един друг Иван. Освен, че е световно име в анимационното кино, Иван е много добър живописец, карикатурист и сценарист, пише поезия и е интересен събеседник.

Заснехме повече от 60 часа суров материал и изборът на кадри не беше лесен, така че разделих филма по теми с отделни заглавия.

По-голямата част от снимките с Иван бяха в дома и ателието му. Снимахме предимно крупни планове, защото искахме да говорят очите, а не устата. Запазихме същата крупност и в таксито, но снимките на София направихме максимално дистанцирани. „Летяхме“ перпендикулярно над града. От тази гледна точка мрежата от кръстовища, улици и покриви напомняше кубизма в картините на Иван.

Архивният материал беше крайно оскъден, но в един момент ми просветна, че избрани фрагменти от филмите на Иван Веселинов могат да илюстрират случки от личния му живот. Така компенсирахме недостига на архивни кадри с цветни анимационни откъси, което разби общата монохромност на филма. В крайна сметка се получи компактна, еднородна картина. Във всеки случай ми се струва смислено запечатване на една сериозна фигура от света на изкуството.

– За коя правда се е борил в живота си проф. Иван Веселинов?

– Може би думата „правда“ не е точна. Има неща като Десетте божи заповеди, които ако се спазваха, светът би живял по-спокойно. За жалост непрекъснато ги прекрачваме. Иван е преминал през три обществени строя и е успял да опази тези ценности и достойнството си.

– Какво е щастието за Иван Веселинов като творец?

– Не мисля, че творецът е щастлив. Творецът е тревожен. В един свой стих Иван казва: „Да пиша ми трябва билет от трамвай, оставен на седалката от някой отпътувал преди мен“. Излишно е творецът да бъде щастлив. Тревогата е част от работата му. А щастието е необяснимо. Според мен, един филм е станал, ако разплаче автора, който го е правил.

– Разплака ли се проф. Веселинов, като видя готовия филм за него?

– Не, но се трогна… Искаше ми се във филма да няма други хора, които да разказват за него. Направихме филм обърнат отвътре навън. Нещо като моноспектакъл, в който Иван говори за хората, киното, София и всичко, което го вълнува през тези вече почти 90 години.

– Идеализиран ли е неговият портрет, който показвате?

– Не, мисля, че стана човешки. Иван е изключително ерудиран и мултипланов. Струва ми се, че за зрителите това ще бъде един приятно прекаран час.

– Успявате ли да се абстрахирате, когато гледате работа на ваш колега, на Теодор Ушев, например, и да се трогнете? Да речем от онзи момент, когато бащата чака сина си на гарата във „Физика на тъгата“.

– Да, признавам, че се трогнах от този личен момент. Макар че по принцип трудно влизам в ролята на зрител, особено когато гледам филми на колеги и приятели. С Теди се познаваме от години и винаги съм се радвал на неговите успехи. Много харесвам филма му „Дневниците на Липсет“.

България иска да се гордее със своите сънародници. Но човек трябва да знае много добре своето лично гьолче, своите лични сили и чак тогава да си позволи лукса да се гордее с някой друг. Защото най-голямата гордост на мнозина българи през последните 30 години е победата на футболистите на Световното през 1994 г. Трябва да признаем – казвам го с уважение към усилията на момчетата, но и с огромна тъга – че оттогава те не постигнаха нито един успех. За разлика от българското кино, което постигна много успехи, но не видях същата публика да се разхожда със свирки и флагове, скандирайки „Българи – кино юнаци!“ по улиците.

– Не може да искате това от масовата публика – футболът е попкултура, докато българското кино, което постига успехи на световната сцена, не е за масовата публика.

– Проблемът е в любопитството на хората или по-точно в липсата на такова. Сериалите се гледат само защото са достъпни – дават ги по телевизията и е безплатно. Ако сериалът изискваше повече усилия, например да се изминат 200 метра до киното и да се платят 2 лева, никой нямаше да го погледне. Единственото, което иска масовият потребител, е никой да не го занимава с нищо.

– Много хора не обичат изкуството да ги тревожи.

– И са абсолютно прави. Глобално критерият е занижен под нулата. И продължава да пада. Обърнете внимание какви унизително слаби филми се правят за милиарди долари, при това със страхотни актьори.

С огромно огорчение и тъга забелязвам как българският депутат не иска да си има българско кино – колкото и да е малко то. И е огромна, титанична илюзия, да не кажа лъжа, че българските продуценти крадат от парите за кино. Голяма част от тях са в непрекъснати заеми, за да могат да завършат филмите си. Всеки, който е реализирал филм в България, е минал през ада.

Кажете ми, според Вас, има ли по-смел бизнес от киното? Представете си човек, който взима непосилен заем от банката, само за да завърши един филм, от който много добре знае, че няма да спечели нищо. Искам да видя колко български бизнесмени биха рискували по този начин, само от любов към работата си.

– Това са думи очевидно в отговор на депутата Евгени Будинов, който заяви по БНТ, че българските продуценти крадат от парите за кино.

– Не познавам господин Будинов, гледах го в едно интервю по телевизията, където той се държа като неподготвен ученик. Отишъл на изпит по един предмет, а всъщност е учил за друг. Българинът депутат, депутатът данъкоплатец, обича да му е „евтино и вкусно“. А това е абсолютен нонсенс. Бюджетът на един среден европейски филм е между 3 и 10 млн. евро. Това означава: филм без специални ефекти, актьорите са облечени с дънки и фланелка и е заснет в една локация. Да вземем най-скъпия вариант от 10 милиона евро, умножаваме го по две, за да видим колко е в български лева, и получаваме бюджета за цялото българско кино. А това включва, забележете, 12 игрални филма, 22 документални, 250 минути анимация. Цялото българско кино струва колкото един френски филм. Първото условие да е „евтино“ е изпълнено, а сега искат от нас да стане и „лесно смилаемо“…

Освен това с бюджета на един френски филм депутатите искат да се произведе не само кино, но и телевизионни сериали. И за да стане още по-хубаво, се опитват да настроят хората от гилдията, които от години работят заедно, един срещу друг.

Вижте, ако само един български филм отиде на голям фестивал и представи България, ние всички печелим. Само един филм, а отиват много повече.

И при цялата тази картина, седят едни хора и се подхилкват: „Ама тия са идиоти, крадат пари“. Бре, мама му стара, как така, защо, откъде накъде тези обиди…! Това е все едно да изисквам от Вас да спечелите „Пулицър“. Не ме разбирайте погрешно, аз не се съмнявам във Вашите възможности, но знам, че Вие нямате нито финансовата, нито институционална подкрепа това да се случи.

– С какви сюжети българското кино има шанс да спечели награди на световни форуми?

– Големите фестивали не очакват от нас, по-малките кинематографии, да правим умни филми за одухотворени хора. Те искат от нас да разкажем, че в едно забутано село в България живее един недоубит дядо, който е болен от тройна бронхопневмония, до него седи жена му, която е без една ръка и крак и всъщност му е майка, а синът им е педофил. Щях да забравя, непременно трябва да има нещо остатъчно от соца.

Това са темите, но нека да ги прави някой друг. А ние трябва да защитим художественото кино. То също има своите зрители и с нищо не застрашава съществуването на всички останалите форми на забавление.