Ангел Дюлгеров: Визията, скандалите и парите днес са по-важни от музиката

Защо решихме да направим интервю с Ангел Дюлгеров? Защото е най-добрият китарист в българската поп и рок музика през последните години. Толкова е добър в това, които прави, че може да накара човек, който не проявява никакъв музикален интерес към стила на Лили Иванова, да отиде на последния й концерт в НДК в края на март и да изпита истинско удоволствие. Говоря не само за себе си…

33-годишният музикант е от Пловдив, където е завършил е музикалното училище с цигулка. Вокалист е и автор на повечето песни в блусгрупата Tube Hedzzz, заедно с Веселин Веселинов – Еко (бас) и Росен Ватев (барабани). Свири и с групите Free Style (добре позната на пловдивската публика), Bobo & the Gang, Rubikub, Gabana, Nameless Day Ritual…, с Белослава, Орлин Павлов, Любо Киров. От 3 години работи с Лили Иванова, като освен шеф на оркестъра й и китарист, е и автор песента „Поетът“, дала името на последния й албум и на повечето от аранжиментите в него.

– Свирите не в една, а в 4-5 при това различни като стил групи – и в много проекти с още по-различни изпълнители. Защо го правите?

– Не ги броя, но май са повечко. Като музикант съм израснал с много различни стилове, имал съм периоди, в които съм слушал най-различни неща и във всички съм намирал нещо качествено – съответно те са ме формирали като музикант. Имам потребност от разнообразие.

– Еднакво ли тежат за вас или някои са ви по-важни, по-близки до сърцето?

– Повечето от тях са еднакво важни за мен, защото работят в стилове, които харесвам и защото всичките предлагат качествена авторска музика.

– Какво ви дава работата с Лили Иванова?

– Дава ми самочувствие, че нещата, които правя, се получават. Защото с нея имам възможност да стъпя на сериозна сцена, да свиря пред сериозен брой хора, които да са мерило за това което правя.

– Какво цените най-много у нея?

– Нейния професионализъм – във всяко едно отношение. Цялостната й отдаденост на кариерата и продукта, на професията.

Не бих могъл да работя само с една формация, обичам разнообразието, то ме храни.

– Блусът ли е първата ви любов в музиката? Aвтобиографична ли е песента Like My Father от първия албум на Tube Hedzzz?

– Да, абсолютно. Баща ми е любител китарист, бил е в банда, която свири предимно блус, от малък ги слушах, като се събираха вкъщи и правеха блус джемове – и за мен най-голямото удоволствие беше да участвам в тях. Оттам започна цялата ми страст към китарата и към рокендрола.

– И така до днес?

– Да, аз мисля, че блусът е в основата на съвременната музика – не само на рокендрола, но и на хип-хопа, на фънка, на соула… Удоволствието, възбудата, така нареченият groove, който винаги търся в музиката, идва от блуса.

– Какво ви липсва тук в професионален план и мечтаете да бъде по-различно?

– Бих искал връзката между публиката и артиста да бъде по-лесна, защото в България това се получава малко трудно. Медиите, които трябва да помагат за осъществяването на тази връзка, имат по-различни критерии, от тези, които би ми се искало.

– Имате предвид, че радиата и телевизиите не пускат достатъчно българска музика?

– И печатните медии имат културни рубрики, където българската музика присъства може би само 10 процента. Много рядко се обръща внимание на нови проекти. На промоцията на първия албум на Tube Hedzzz, при положение, че и тримата не сме случайни музиканти, нямаше почти нито един журналист. Такива събития се посещават много рядко от музикални журналисти, а те трябва да са там, за да го чуят и представят на хората.

– Имате ли пиар?

– Да. Албумът ни бе единственият продукт, за който реших да не се правим на интересни и да действаме по каналния ред и да платим за пиар, вместо да си го правим сами. Но нямаше голяма полза. Това би ми се искало да е по-различно. Днес този, който би могъл да каже на публиката: „Елата и чуйте това нещо, може да ви хареса“, го няма. Или се среща много рядко.

– Какво й липсва на българската музика, за да излезе от страната?

– Вече не разсъждавам по този начин. Да излезеш и да станеш известен по света вече ми се струва абсолютно невъзможно. За да ти се случи нещо огромно, трябва огромен късмет. Огромни лейбъли държат всички слотове по-големите фестивали, както и цялото време в сериозните медии, и за теб остава само да се опиташ да изградиш някакво име на локално ниво.

– И оттам нататък е въпрос на късмет, но и на агент?

– Да, и на агент, но конкуренцията е голяма, защото вече всеки втори прави музика вкъщи. Така че, вместо да мислят за навън, за мен по-важно е българските музиканти да направят публика тук, в България, да правят концерти. Прекалено рядко се случва българска група да свири пред хиляда души, обикновено са много по-малко. И така е само у нас, в Сърбия и В Румъния например има артисти, което редовно пълнят зали с по 25 хиляди места.

– Кои са вашите идоли в музиката, тези, от които сте се учили?

– Минавал съм през различни периоди. Със сигурност Джими Хендрикс, защото стои в основата на рокендрола и съответно и на моето развитие. От там нататък – по отношение на тежката музика – „Пантера“, в съвременния хип-хоп – Кендрик Ламар. За фънк и соул – те са страшно много. Много обичам 60-те и 70-те години. Според мен тогава нещата са били много истински – и като музика, и като начин на живот. Тогава се е ценяла авторската музика и музикантите, а не както сега, когато почти всичко опира до визия, скандали и пари.

– А от българските артисти?

– Израсъл съм с ФСБ, обичам „Тангра“, вкъщи имахме всички плочи на „Щурците“…

– Вълнува ли ви „Евровизия“?

– Не. Някак си не ме засяга. Като и риалити форматите – те базирани на показност и краткотрайна известност, където изкуството липсва. За съжаление, много от участниците там се опарват и то силно. Мислят, че се докосват до нещо много сериозно, а то е краткотрайно и без стойност, свързано с участия по молове…

– Тези дни излезе новият ви сингъл „Кучето“…

– Да, скоро ще може да се купи в дигитален формат от повечето интернет музикални магазини. Част е от втория ни албум, който е почти готов и се надяваме да го издадем септември или октомври, когато започва сезонът в клубовете. Стилът е по-суров, отколкото в първия албум, с малко повече рокендрол и китарни рифове, отколкото класически блус. „Кучето“ показва накъде отиват нещата.

Искам да благодаря на Васил Неделчев, автора на клипа. У нас рядко се правят изцяло анимирани клипове, защото изискват страшно много работа и трудно се получават. Но той направи много интересни рисунки и цялата анимация, която много добре подчертава емоцията и социалния момент в песента.

– За мен във вашата версия песента на Васко Кръпката звучи сякаш някоя от големите блус-рок групи като Gov’t Mule свири нещо вдъхновено от I Want You/She’s So Heavy на „Бийтълс“…

– Да, да, да – много обичаме това парче на „Бийтълс“ и имаме мерак да го направим. Макар че много рядко свирим кавъри.

– Не знам дали „Кучето“ може да се нарече кавър. Вие се пренаписали песента, тя звучи доста различно.

– Ами, то по принцип кавър означава това. А в България е възприето изкривеното разбиране, че кавър е някой да свири нещо едно към едно с оригинала. Това се свири по кръчмите.

– Да завършим с един хипотетичен въпрос – ако трябва да изберете да останете само с една от групите, в които свирите, коя ще е тя?

– Мисля, че не бих могъл. Не мога да си представя да свиря само с Free Style, Bobo & the Gang, Rubikub, Gabana или дори само с Лили Иванова. Имам нужда от разнообразието, то ме храни.

Вижте още: МЛАДОСТ